Алек Попов: Истинската сатира работи само когато на прицел са силните на деня | webcafe.bg
Webcafe

Алек Попов: Истинската сатира работи само когато на прицел са силните на деня

Кристина Димитрова
17.10.2016, 18:43 (обновена 20.10.2016, 17:46)
алек попов

Снимка: © Николета Петкова

Сатирата е полезна за общественото здраве - един своеобразен индекс за правата и свободите на гражданите

Очаквали ли сте романът ви „Мисия Лондон", излязъл през 2001 г., да се превърне в нарицателно за представянето на българската дипломация в чужбина за години напред?

Всяка книга си има своя съдба. Човек може да предполага, но какво ще стане в действителност е друг въпрос. Може би романът „Мисия Лондон" улавя някои неща, които са дълбоко архетипни и за обществото ни, и за т.нар. национален характер. Неща, които се повтарят във времето. Неизживените комплекси и заблуди на всички равнища - това са източниците, които вдъхват нов живот на книгата и я правят актуална, въпреки годините. От една страна това е добре за романа, но не е твърде добре за нас като общество.

„Мисия Лондон" запечатва един характерен момент в нашето развитие, който е по-добре да си остане в историята. Лошото е, че продължаваме да се връщаме към подобни ситуации. Онзи грандиозен концерт в посолството, за който разказвам, се случва непрекъснато под формата на различни „велики" културни събития, с които целим да шашнем Европа и света. Ей, така, ако може с един концерт или една изложба, като с магическа пръчка, да си оправим репутацията и да заличим всички негативни впечатления.

Сюжетът "Мисия Лондон" звучи по-актуален от всякога в контекста на историята с облечената в бебешко синьо българска посланичка. Вие какво мислите за тази история?

Нещо не ми се ще да се бъда в общия хор на тези, които с такъв хъс се нахвърлиха на тази наша посланичка. Струва ми се прекалено жестоко. Може би защото съм осъзнал, че истинската сатира работи само тогава, когато на прицел са силните на деня. А точно тази госпожа не ми се струва такава, макар да заема сравнително висока позиция. Облеклото, вярно, е смешно, но това далеч не е достатъчно за всички обобщения, които се вадят. Тя и английската кралица се облича в разни абсурдни костюмчета и какво от това?

Да ви призная, вече започнах да изпитвам известно съчувствие към българския чиновник, който се намира под голям натиск и стрес. Ние не живеем в съвсем нормална ситуация, което се предава и на хората по веригата на властта. Общо взето ги побъркват от всички страни разни отговорни фактори - преди всичко политици - с всевъзможни превземки, амбиции, моди, претенции... Какво може да направи един чиновник в такава ситуация? Той се оказва най-често изкупителната жертва. Макар че, докато на стила и вкуса у нас се гледа като на нещо второстепенно, няма как резултатът да е друг.

Вярно е, че умът е по-важен от шапката, но ако имаш ум все пак едва ли ще си сложиш такава шапка. Стилът е съкращение на разума, както биха казали французите. И все пак, известно великодушие не вреди. На кой не му се е случвало да изглежда нелепо? Но когато това е гарнирано с власт и арогантност, нещата се променят. Всякакви хора се опитаха да се изкарат някакви страшни експерти по етикет, вкус, мода за сметка на една жена, която може би не го заслужава. Много лесна мишена е тя.

 

Откъде черпихте вдъхновение за изграждането на събирателния образ на българската дипломация?

Вдъхновението идва от личните ми впечатления. Нямаше как да отхвърля този колоритен опит. Нямаше да е честно нито към мен, нито към читателите. Работил съм кратко време в тази система. Но достатъчно за един наблюдателен човек да улови най-характерните й черти и слабости. Както вече казах хората, работещи в българската администрация, донякъде са жертва на обстоятелствата и стреса, на който са подложени, поради постоянно сменящата се конюнктура. Това създава невъзможна за работа атмосфера, в която оцеляват не винаги най-добрите. В този смисъл, винаги съм писал с известен нюанс на съчувствие, независимо от сарказма, защото съм сигурен, че в една по-нормална обстановката хората биха били по-различни и биха работили по-добре.

В развитите демократични страни - а то май няма неразвити такива! - доколкото съм усетил, системата се опитва, къде по-успешно, къде не, да съхрани човешкото достойнство на служителите си. Не всичко зависи от моментния повей на конюнктурата, от хрумването на този или онзи местен феодал, който може да те въздигне или унищожи. Това е много важно за един държавен служител - да пази своето достойнство - да може, дори хипотетично, да постъпи така, както му диктува съвестта и опита, да се опълчи на безумията на началството, без да го изритат веднага на улицата. Но не за сметка на гражданския контрол, разбира се.

Ако сега трябва да правите "Мисия Лондон 2", какъв би бил акцентът?

Първо трябва да имам подходяща история. Много хора са ме питали защо не седна да пиша отново по тази тема. Давали са ми всякакви материали. Не е толкова просто. Тази история е затворена, тя не може току-така да се повтори или да се възпроизведе механично, както се правят някои продължения. Разбира се, сигурно би се продала доста добре, но предпочитам да не пиша неща, които няма да ми доставят удоволствие, нито ще ме изведат на някакво по-високо равнище.

Когато попадна на някоя история, която наистина да си струва, ще я напиша, но най-вероятно няма да се и казва точно по този начин. Никога не съм спирал да мисля в жанра на политическата сатира. Абсурдите на бюрокрацията и странните начинания на т.нар. роден наш „илит" не ми убягват. Та един следващ роман може би пак ще е свързан с тези ирационални изблици на национални комплекси, съчетани с практически усет към далаверата, тъй присъщ за нашенската порода. Скандалът е органично заложен в тези ситуации и никога не закъснява.

В момента ни залива вълна от национален популизъм, въпреки горчивия опит на историята. Нямаме култура на миналото, която да ни предпазва от повтарянето на някои грешки. Макар че, доскоро уроците на историята като че ли още държаха влага на политиците и те бяха доста предпазливи в това отношение. И все пак, хората забравят. Не само у нас, но и в цяла Европа. Всичко това аз го виждам предимно от един комичен ъгъл, макар че действителността може и да бъде не толкова забавна. Но литературата не може да свърши работата на хората, които реално взимат решения. Може само да им подскаже къде грешат, ако имат желание изобщо да чуят.

Вървят ли сатирата и българската политика ръка за ръка и кой е най-образният пример, за който се сещате?

Политиката и сатирата са общо взето противоположни, макар и фатално, свързани. В една демократична страна хората имат по-голяма поносимост към осмиването на собствените си недъзи и разбират, че сатирата е полезна за общественото здраве - един своеобразен индекс за правата и свободите на гражданите.

По него всъщност може да се съди доколко една страна е авторитарна или демократична - доколкото е допустимо да се правят майтапи дори с привидно „най-светите" неща. Колкото по-малко табута, толкова по-просветено е едно общество. С известно съжаление забелязвам, че след „Мисия Лондон", поне в киното, не се е появила нито една комедия, която по такъв начин да пародира действителността. А мисля, че хората недвусмислено дадоха да се разбере, че искат да гледат тъкмо такива неща!

Сатирата е оръжието на слабите и обикновените хора се идентифицираха с присмеха над фалша, който ги обгражда. Имаше голям подем сред зрителите да се ходи на български филми, който повлия на интереса и към следващите наши продукции. Но ето че повече от 5 години нищо подобно не се е случвало и публиката в крайна сметка се оттегли. Ще са необходими невероятни усилия, за да бъде върната обратно в салоните. Вярвам, че политическата сатира ще остане още дълго време един от най-актуалните жанрове в литературата, киното и театъра. Просто такова е времето, в което се случихме да живеем.

Кой е най-големият порок на днешната политиката?

Липсата на политическа воля да се реформира съдебната система. Ни повече, ни по-малко! Без усещане за справедливост, няма как сатирата да не бъде водещия жанр в едно общество...

Как да разберем кои политици са компрометирани?

Въпрос на вътрешно чувство и способност да се различава доброто от злото, което се възпитава още в семейството и училището. Четенето и книгите играят основна роля в този процес. Литературата е описала много ярко онова, за което говорите - човешкия фалш, лъжливост и лицемерие. Тя ни учи да разпознаваме негодниците - може би най-важният житейски урок, ако сте чели „Приключенията на Лукчо" от Джани Родари.

Без сетива за добро и зло, за истина и лъжа, човек не може да се ориентира кой кой е и да реши дали да му гласува доверие или не. За съжаление, у доста хора тази разделителна способност е разколебана или липсва напълно, иначе не мога да си обясня повтарянето на едни същи грешни, глупави избори. Това са решения, от които пряко зависи живота и благосъстоянието ти. А ти си готов да се довериш на хора, на които иначе не би дал и 10 лева назаем.

Вярвате ли в българските избори и защо Митьо Пищова е равноправен участник в тях според вас?

Хората не винаги избират това, което реално искат. Но за това пък им се случват нещата, които реално са избрали. Това са рисковете на демокрацията. Само не мога да разбера, защо вие толкова живо се интересувате от подобни личности. Политиката не е шоу и не трябва да бъде. Всеки човек е подвластен малко или повече на медийното влияние, което в крайна сметка оформя и общественото мнение. И когато нещата при медиите не са наред - това се отразява и върху избора на хората.

Медиите играят огромна роля в изграждането на гражданската култура, на чувството за приличие и ред, за вътрешна мярка... Неслучайно говорим за информиран избор, но хората не само не са достатъчно информирани, те съзнателно са тикани към едно състояние на инфантилност и лекомислие и тук вината определено не е тяхна. Има време за шоу и майтап, но има време, когато човек трябва да е сериозен и нащрек, защото се решава бъдещето му. Медиите често пропускат този момент в търсене на евтина сензация, но после това им се връща тъпкано, връща се върху всеки, който е допуснал информационната среда да деградира до такава степен, че хората да престанат да се интересуват от истински важните неща.

Снимка от постановката "Сестри Палавееви" по едноименния роман на Алек Попов в Драматичния театър "Пловдив". Постановката има три номинации за Аскеер 2016 и наградата Икар за дебюта на Боряна Братоева и Мила Люцканова.

Oще: алек попов  българската посланичка в люксембург  избори в българия  как е написан мисия лондон  компрометирани политици  мисия лондон  политика и сатира  ще има ли продължение на мисия лондон 


Още от Story

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Най-коментирани