Бруталната история на една секс робиня - I част | webcafe.bg
Webcafe

Бруталната история на една секс робиня - I част

Lifecafe, BBC 30.03.2016, 19:23 (обновена 01.04.2016, 11:48)
проституция

Снимка: © Getty Images

Индонезийкта Шандра Воворунту е преживяла Ада. Нейната потресаваща история трябва да служи за предупреждение за онези, тръгнали да търсят щастието в друга страна, без да знаят къде точно отиват

Индонезийката Шандра Воворунту разказa пред BBC бруталната си лична история за това как, без да иска, се оказва жертва на трафик. На 24 години и с висше образование, тя се озовава в САЩ с надеждата за временна работа в хотелиерската индустрия, но попада на мрежа трафиканти на плът, без възможност да се измъкне от своите похитители.

Нейната разтърсващата история показва колко лесно човек може да се озове в ролята на роб в съвременния свят и колко е трудно да се измъкне от този начин на живот.

Публикуваме историята на Воворунту в две части, защото смятаме, че разказът й от първо лице е достатъчно интересен и важен, за да бъдат съкращавани подробностите.

Ето и първа част от нейния разказ:

Пристигнах в САЩ в началото на юни, 2001-ва година. Виждах Америка като място, което обещаваше възможности и свобода. Влязох като имигрант с големи надежди, подсилени от телевизията и киното.

На посрещане на летището чух своето име и видях мъж, който държеше моята снимка. Той ми се усмихна топло. Името му беше Джони. Трябваше да ме заведе до хотела, в който щях да работя.

Всъщност този хотел се намираше в Чикаго и фактът, че пристигнах на летище JFK в Ню Йорк, което е отдалечено на около 800 мили, само показва колко бях наивна и млада.

Тогава бях на 24 години и нямах идея в какво се забърквам...

След като взех университетска степен по финанси, работих в международна банка в Индонезия като анализатор и брокер. Но през 1998-ма страната беше сериозно ударена от финансовата криза и на следващата година попадна в политически хаос. Загубих работата си.

Трябваше да издържам тригодишната си дъщеря, затова започнах да търся работа навън.

Попаднах на реклама за позиции в хотелиерската индустрия в САЩ, Япония, Хонконг и Сингапур. Пишеше, че става дума големи хотели. Избрах САЩ и кандидатствах.

Изискванията бяха малко говорим английски, а заплащането - 30 млн. рупии, което по тогавашния курс беше около 2700 долара.

Оказа се че има дълъг процес по кандидатстване с много интервюта.

На един от кръговете ме помолиха да вървя по подиум и да се усмихвам: "Да се харесвате на клиентите е основното в тази работа", ми казаха. Преминах всички интервюта и ме взеха. Бях преценила, че майка ми и сестра ми ще се грижат за моята малка дъщеря, докато поработя зад граница за шест месеца. Пресмятах, че ще успея да спечеля някакви пари, които да ми стигнат за отглеждането на детето, когато се прибера.

Пристигнах на летището с четири други жени и с мъж. Разделиха ни на две групи. Джони взе всичките ми документи, включително паспорта ми, и ме заведе до колата си, заедно с две от другите жени.

Тогава нещата започнаха да стават особени.

Шофьорът ни прекара през някакъв кратък път до Куинс, преди да спре на един паркинг.

Джони разпредели три от нас да излязат и да се качат в друга кола с различен шофьор. Когато се качихме, през прозореца видяхме как новият шофьор даде на Джони някакви пари. Тогава си помислих, че нещо не е наред, но се успокоих, че все пак сме част от голям хотелиерски бизнес и може би така се прави, когато вземат хората от летището.

Но и новият шофьор не ни закара много далеч. След известно време отново ни прехвърлиха в друга кола, като пак се обмениха пари. Третият шофьор ни заведе пред една къща, където пак се наложи да се качим в нов автомобил. Четвъртият шофьор носеше пистолет.

Той ни накара да излезем от колата и ни заведе до къща в Бруклин. Там почука на вратата и извика: "Мама-сан! Нови момичета!"

Тогава изтръпнах, защото знаех, че "мама-сан" означава "мадам". Вече нямаше как да бягаме, защото той имаше оръжие.

Вратата се отвори и видях малко момиче на 12-13 години, което лежеше на земята и крещеше, докато група мъже я ритаха. От носа й течеше кръв и тя виеше от болка. Един от мъжете се ухили и започна да размахва бейзболна бухалка пред мен за предупреждение.

Само няколко часа след моето пристигане в САЩ, бях принудена да правя секс.

Бях ужасена, но нещо в мен, може би инстинктът за самосъхранение, ми подсказа, че след тази сцена на насилие, която видях, трябва да правя, каквото ми казват.

На следващия ден Джони се появи и започна надълго и нашироко да се извинява за всичко сторено, след като ни е оставил. Той обясни, че се е случило някакво страшно недоразумение. Същия ден щял да ни снима за новите ни лични документи, щели да ни купят униформи и да ни заведат в хотела в Чикаго, където да започнем работа.

"Всичко ще е ок", заяви ми той, докато потриваше гърба ми. "Няма да се случи отново". Повярвах му. След лошите неща, които тъкмо ми се бяха случили, той изглеждаше като ангел. "Добре", помислих си. "Това е краят на кошмара. Сега ще замина за Чикаго и ще започна работа".

Един човек ни заведе във фотостудио, където ни снимаха, след което уж ни заведе в магазин, откъдето да си купим униформи. Само че се оказа магазин за бельо, в който имаше избор от вталени, натруфени дрехи, каквито не бях виждала до този момент. Това не бяха "униформи".

Сега, когато се сещам за този момент, знаех, че ме лъжат и използват и че съм в опасна ситуация.

Помня че се огледах в магазина с мисълта да се измъкна незабелязано и да изчезна. Но бях уплашена, че не познавам никого в Америка, така че не ми се щеше да се разделям от другите две индонезийски момичета. Погледнах ги и забелязах, че те всъщност се забавляват от "шопинга"...

Погледнах и към онзи, който ни пазеше. Той имаше пистолет и ме гледаше. Направи ми заплашителен знак да не си и помислям да правя нещо.

Малко по-късно ни разделиха и аз видях двете жени само няколко пъти след това. Отведоха ме с кола, но не към Чикаго, а на място, където моите трафиканти ме насилиха да правя секс.

Трафикантите бяха индонезиец, тайванец, малайзиец от китайски произход и американец. Само двама говореха английски, но основно използваха езика на тялото, псувни и груби думи.

Едно от нещата, които особено ме тревожеше и объркваше след тази нощ и което продължи да ми тежи и през следващите седмици, беше, че един от мъжете носеше полицейска значка.

До ден днешен обаче не знам дали беше истински полицай.

Малко след това ми заявиха, че им дължа 30 000 долара и че трябва да им ги плащам на части - по 100 долара на едно "обслужване". Следващите седмици и месеци ме влачеха по хостели, апартаменти, хотели и казина по Източния бряг. Не ми се събираха и по два дена на едно и също място, никога не знаех къде съм, нито къде отивам...

Тези публични домове изглеждаха като нормални къщи отвън, а отвътре приличаха на дискотеки, с ярки светлини и силна музика. Кокаин, метамфетамин и трева бяха натрупани по масите. Трафикантите ме караха да се дрогирам под дулото на пистолет, а това може би помагаше нещата да ми се струват по-поносими.

Ден и нощ пиех уиски и бира, защото само това имаше. Нямах си дори и представа, че може да се пие вода от чешмата в Америка!

24 часа на ден, ние, момичетата, седяхме наоколо, напълно голи и чакахме да дойдат клиенти.

Ако не дойдеше никой, можехме да поспим малко, но никога на легло. Когато трафикантите решаваха да ни насилват, трябваше да сме тихи. Никога не се знаеше кой кога ще дойде.

Въпреки целия този свръхконтрол, бях напълно вцепенена и неспособна да плача. Бях изпълнена с тъга, гняв, разочарование, движех се като в сън, правех каквото ми казваха и просто се опитвах да оцелея.

Помня как биеха онова малко момиче и виждах как нараняват и други жени, като използваха пистолети, ножове и бухалки, ако те им откажеха да правят секс.

Нарекоха ме "Кенди".

Всички жертви на трафик бяха азиатки - освен нас, индонезийките, имаше още момичета от Тайланд, Китай и Малайзия. Имаше и жени, които не бяха секс-робини. Те бяха проститутки и изкарваха пари и поне привидно изглеждаха свободни да идват и да си отиват, когато пожелаят.

Обикновено около полунощ един от трафикантите ме водеше в казиното. Там ме преобличаха и изглеждах като принцеса. Моят трафикант носеше черен костюм и излъскани черни обувки и вървеше тихо до мен, все едно ми е бодигард, като през цялото време опираше пистолет в гърба ми. Така преминавахме през лобито на хотелите, но се насочвахме към задния вход, откъдето влизаха служителите.

Помня, че първия път, когато ме вкараха в хотелска стая, си помислих, че ще успея да избягам на излизане. Но трафикантът ме чакаше в коридора. Той ми показа следващата стая. И следващата. 45 минути за всяка една стая, нощ след нощ - и винаги ме чакаше отпред.

Понеже се подчинявах, трафикантите не ме биха нито веднъж, но клиентите бяха много жестоки.

Някои от тях изглеждаха като членове на азиатска мафиотска група, но също така имаше бели, испаноезични, черни... Имаше стари мъже и млади ученици. Разполагах точно с 45 минути и трябваше да правя, каквото ми кажат, иначе ме нараняваха.

Това, което преживях, беше твърде болезнено и тежко. Физически също се чувствах много слаба. Хранеха ме основно с оризова супа и вземах много наркотици. Постоянната заплаха за насилие и това, че не си доспивах и бях постоянно нащрек, ме бяха изтощили много.

Единственото, което притежавах, освен "униформата", беше малка чантичка с вещи. Речник, малка Библия, химикалка и брошури от хотелските стаи с имената на казината.

Имах също дневник, който водех от малка. Пишех на смесица от индонезийски, английски, японски и използвах символи. Опитвах се да запиша какво правя, къде ходя и колко хора са били с мен. Опитвах се да записвам и датите, доколкото мога. Беше трудно, защото в бордеите нямаше начин да разбера дали е ден или нощ.

Постоянно мислех за бягство, но имах твърде малко възможности.

Една нощ ме затвориха на тавана в един бордей в Кънектикът. Стаята имаше прозорец, който успях да отворя, така че навързах чаршафите и дрехите си като въже и през прозореца се спуснах надолу. За съжаление "въжето" ми не стигна до земята. Беше твърде високо, за да скоча, затова се покатерих обратно.

Накрая, един ден, ме заведоха до бордея в Бруклин, където бях пристигнала при първия си ден в САЩ.

Бяхме заедно с едно 15-годишно индонезийско момиче, което ще нарека Нина. Тя ми стана приятелка. Един път Нина отказа да направи онова, което й казаха, и трафикантът грубо започна да й огъва ръката, а тя не спираше да пищи...

В Бруклин се заговорихме с една жена, която беше, така да се каже, "главна" в бродея. Тя беше мила и каза, че когато ни пуснат, можем да се обадим на един мъж при тях, който щял да ни намери истинска работа и ще можем да спестим някой лев и да се върнем вкъщи. Написах телефона му на листче и го запазих.

След малко "главната" започна да говори за нашия дълг - 30 000 долара, които трафикантите бяха казали, че трябва да платим. Тогава мислех, че ще се побъркам. Бях убедена, че преди да "обслужа" 300 мъже, ще умра. Затворих очи и започнах да се моля за помощ.

Един ден в банята на един бордей видях, че има прозорец.

Беше затворен, но двете с Нина пуснахме водата от крановете да тече, колкото се може по-шумно, и с треперещи ръце с една лъжица, аз успях да преместя скобата на прозореца и да го отворя. Покатерихме се, излязохме и скочихме от другата страна.

Обадихме се на номера, който ни беше дала жената. Отговори индонезийски глас. Точно както "главната" ни каза, той обеща да ни помогне. Много се зарадвахме.

Мъжът ни срещна и ни заведе в един хотел, като ни каза да чакаме там, докато ни намери работа.

Той се грижеше за нас, носеше ни храна и дрехи. Но след няколко седмици и той се опита да ни принуди да проституираме с мъже в хотела.

Тогава ние отказахме, а той звънна на Джони да дойде да ни отведе. В крайна сметка и този мъж, естествено, се оказа трафикант и всички работеха заедно.

И тогава, най-накрая, ме сполетя щастието...

Прочетете ВТОРА ЧАСТ на историята

Oще: bbc  индонезия  насилие  полиция  потресаваща история  роб  сащ  секс-робиня  трафик на хора  фбр  фондация  хора  шандра воворунту 


Още от Story

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 13.08.2014, 19:54

7 todor | 02.04.201608:54

Оф тази толкова проста ще да е била. Отиваш и да ти искат веднага документите? И ти не намираш нищо нередно в това? Имай си го това индонезийско висше...
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 15.11.2011, 23:27

6 Dimo Pechenikov | 31.03.201623:05

Отидохме от Индонезия с висше образование по икономика и ни казаха ще правите секс. СОри обаче тия били духовни курви преди да бъдат физически такива. Всеки да поеме това което е направил и ненаправил за себе си.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 28.01.2014, 19:57

5 sim4o | 31.03.201620:10

A aз си нисля, че това написаното е за да с е оплюе САЩ!
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 13.07.2014, 21:16

4 Бегущий Волк | 31.03.201614:23

Мануела, не съм много съгласен за ябълките и крушите. Много щастлив . Просто е и жените не са единствените засегнати, горките женички Много щастлив . Ясно е, че се говори за принуда, но в България например кое не е принуда? Затова и отворих въпроса за агенциите за работа, защото и това е форма на принуда, а и на трафик на хора, но се говори наляво-надясно само за трафик на жени. Да те светна ли колко мъже не успяват никога да се интегрират в чуждите общества, колко стават жертви на трафик на органи, колко работят за стотинки на месец, колко не могат да срещнат въобще, не подходяща, а никаква жена, просто защото всичко живо е чудовищно комерсиално и никой не се интересува от мъже-чужденци с ниски доходи и без имущество Много щастлив

Спомняш ли си онази българска секс-труженичка, която струва мениджърската позиция в хотелската верига "Риц" на британец? А да ти кажа ли каква е първата работа на една жена, която се установява в чужбина? Да си хване местно гадже и си вземе чуждестранна фамилия... Е, не й се изреждат по десет клиента всяка вечер, нито я тъпчат с наркотици, но, в общи линии, картинката е ясна. Много щастлив

Изобщо, принудата е за всички нас, не само за горките момиченца и всички правим компромиси и жертви, макар да не е ясно докъде ще доведе това. Обаче разплаканото момиченце винаги ще привлече внимание, защото яко са му поркали хубавото дупе, докато насълзеният мъж е игнориран тотално, въпреки че току-що са го малтретирали брутално и с месеци е бил изтезаван.
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 06.09.2010, 15:20

3 Manuela Gerenova | 31.03.201612:59

Бягащия, това е като да сравняваш ябълки с круши. Ясно е посочено, че става въпрос за принуда и насилствена проституция. Всички знаем, че има жени и мъже, които съвсем доброволно продават телата си и дори много от тях изпитват удоволствие и удовлетворение от дейността си. Описаното в статията е съвсем друга бира, макар че винаги ще се намерят умни глави (обикновено мъже, странно), които да омаловажат и преиначат написаното.
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 20.12.2011, 22:36

2 Реалист | 31.03.201612:29

Объркали са името, не Шандра, ами Шехерезада е трябвало да бъде....
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 13.07.2014, 21:16

1 Бегущий Волк | 31.03.201612:05

Мине-не мине време и медиите се заливат от сълзливи истории за секс-робини и унижени жени. Сигурно има и такива, не отричам. Обаче повечето случаи, на които съм ставал свидетел, са за умишлено проституиращи жени. Преди години, когато се изместих в Германия, бях в квартира с четири други мъже и една жена, като си деляхме три стаи. Е, жената бе докарана, за да си делим и нея и тя да не работи Много щастлив Да не кажете, че насила някой нещо! Не, изобщо не! Нейната приятелка от горния етаж я докара именно затова, защото за един час работа от неквалифициран служител ще вземе 8-9 евро, а за един час секс обслужване - много повече!

В някои фирми точно откровените проститутки са най-тачени и уважавани и често няма никакво значение кой каква квалификация или знания притежава, защото к...урвата на ръководството получава всичко. Имал съм случай работното облекло да не е задължително и всички до един да са заставяни да приемат носенето на униформа, за да блесне единствено фирмената проститутка Много щастлив

А някой път ще ви разкажа и постарая да ви убедя със солидни аргументи, че най-големите трафиканти на хора са агенциите за работа, защото, особено неквалифицирана работа, винаги се търси от огромно количество хора и всеки един, който попадне там, захранва системата на привилегии, които съществуват за някои работници, а останалите са яко набутани.
   

оценка

+1 -0

Най-коментирани