Ралф Милибанд - бащата на ново поколение | webcafe.bg
Webcafe

Ралф Милибанд - бащата на новите лидери

Webcafe.bg , По Guardian и Independent 08.09.2010, 13:17 (обновена 18.10.2010, 17:07)
милбанд

Снимка: © Getty Images

Братята Милибанд са един срещу друг в борба за лидерския пост в лейбъристката партия - и еднакво отдалечени от идеите на своя баща

Ако Ралф Милибанд беше още жив, кой от двата си сина щеше да подкрепи за лидер на лейбъристката партия? Най-вероятният отговор е "нито един от двамата", тъй като е съмнително, че той дори би могъл да бъде сред хората, които участват в гласуването.

Наистина, имаше избори за лидер, които предстояха, когато той почина на 21 май 1994 г., и Милибанд не беше сред хората, които могат да участват в тях - въпреки че, дори и ако беше, със сигурност нямаше да е гласувал за Тони Блеър. Ако беше живял още две десетилетия, все още твърде вероятно щеше да откаже да се присъедини към партията, доминирана сега от синовете му Дейвид и Ед - и двамата бивши министри в кабинета на Гордън Браун.

Книгата на Ралф

Приносът на Ралф Милибанд към съвременната политическа мисъл включва агресивна атака върху точно този тип социалдемократическа политика, която двамата му сина, по различни начини, сега се борят да запазят жива. Книгата му "Парламентарен социализъм: изследване на лейбъристката политика", издадена през 1961 г., е поглъщана от поколението студенти, радикализирани от Виетнамската война и изгубили илюзиите си от лейбъристкото правителство, което поема управлението през 1964 г.

Една от причините, поради която потомъкът на едно от най-известните имена в историята на лейбъристката партия - журналистът Пол Фут, не поема по стъпките на баща си и чичовците си в партията, е защото е прочел Милибанд, когато е бил млад.

Друг човек, който поглъща книгата на Милибанд и е приятел през целия му живот, е Тарик Али, най-добре познат сред радикалите-студенти от 60-те години, чиято политика е толкова далеч вляво, че когато той кандидатства за встъпване в лейбъристката партия по времето на лидерството на Майкъл Фут, националният изпълнителен съвет отказва да го допусне в нея.

Какво разбират Дейвид и Ед под социализъм

Братята, сега стремящи се за лидерството в партията, бяха запитани по време на телевизионен дебат миналия уикенд дали се смятат за социалисти. Всеки от тях отговори положително - и даде обща дефиниция какво разбира под социализъм.

Но е очевиден факт, че нито Дейвид, нито Ед Милибанд могат да бъдат наречени социалисти по която и да е дефиниция на думата, която баща им би използвал. Братята са приели съществуването на капиталистическата система като установен факт - и тълкуват социализма като мисия за борба с несправедливостите й и защита на потенциалните й жертви.

Въпреки шумно разгласяваните си разногласия, Дейвид и Ед са по-близо политически един до друг, отколкото който и да е от тях се доближава до позициите на техния баща - или майка им Марион, която е извън общественото внимание, но все още е жива.

(През август Ед се изпусна пред медиите, че се очаква тя да даде предпочитанията си на външния човек в кампанията - Даян Абът, най-лявоориентираната кандидатка от всички.)

Милибанд-старши е мечтаел за социализъм във Великобритания

Имало е само един междинен период, в който Ралф Милибанд е смятал, че лейбъристката партия може да бъде инструмент, чрез който социализъм да бъде постигнат във Великобритания. Това е било преди 30 години, когато Тони Бен е бил на върха на влиянието си, а лейбъристката партия гласува избирателен манифест, обещаващ безпрецедентно ниво на държавна намеса в икономиката, на база който партията се бори и тежко губи общите избори през 1983 г.

За Ралф Милибанд проблемът никога не е бил как да бъде реформирана капиталистическата система, а как да се отървем от нея. Неговата дефиниция за социалист е някой, който проповядва обща собственост на средствата за производство, идея, окончателно извадена от начина на мислене на лейбъристите преди 15 години от Тони Блеър - и такава, която нито един от синовете му не предлага да бъде възстановена.

Иронично обаче е, че братята, отраснали в относително комфортната среда на интелектуалната ляво-ориентирана средна класа в Лондон, имат по-голям усет какво британското общество би подкрепило - и за какво би гласувало то. Бащата, който е израснал в трудни условия, е бил мечтателят в семейството.

На поколение разстояние от гетото

Ралф Милибанд е бил само на едно поколение разстояние от гетото. Баща му и майка му произлизат от еврейския квартал на Варшава и емигрират в началото на 20-те години в Брюксел, където се срещат за първи път. Ралф е роден там на 7 януари 1924 г.

Баща му Сам е умел занаятчия, който създава и произвежда висококачествени кожени стоки, които осигуряват на семейството добър живот до депресията от 30-те години, когато майката на Ралф - Рения, е принудена да допълва доходите на семейството, като пътува и продава дамски шапки - занимание, която тя смята за унизително и се опитва да го крие от съседите.

Въпреки че Рения говори добре полски, Сам има само основно образование и вероятно не е говорил на който и да е друг език освен идиш, докато не започва мъчително трудно да учи сам френски - и е в състояние да научи за света наоколо от френските вестници.

Когато Германия нахлува в Белгия през май 1940 г., четиричленното семейство събира багажа си и отива в Брюксел, планирайки да хване влак за Париж, но е твърде късно. Когато те се връщат, опечалени, в апартамента си в Брюксел, 16-годишният им син упорито заявява, че той ще отиде пеша във Франция.

12-годишната му сестра Ана-Мари е твърде млада, за да издържи на такова пътуване, така че бащата и синът поемат по пътя, изоставяйки майката и дъщерята. След като те вече са тръгнали, Сам Милибанд променя посоката на движение, въпреки възраженията на сина си - и те вървят повече от 90 км от Брюксел до Остенде, където хващат последния кораб за Великобритания, пристигайки без никакво имущество там на 19 май 1940 г.

Адолф, който става Ралф

Първото, което тийнейджърът трябва да направи, е да промени малкото си име. Родителите му са го нарекли Адолф, което не е подходящо име за употреба в Лондон по време на блицкрига, така че той започва да се нарича Ралф. Единствената работа, която те успяват да намерят, е депресиращото занимание да изнасят мебели от бомбардирани домове в района на Чизуик.

С това се занимават шест седмици преди да намерят някакъв начин да изпратят съобщение на Рения, че са в Лондон, не в Париж - и следват 10 години преди семейството да се събере отново. За щастие, по време на пътуването на юг за продажби на шапки, Рения се е сприятелила с френско семейство, което притежава ферма край Монс.

След като бива разпитвана от Гестапо - и след като прочита разпореждане всички евреи в Брюксел да се явят на пункта за евакуация, тя и дъщеря й тайно бягат до фермата, където се укриват заедно с други бежанци, до края на Втората световна война. Но повече от 40 членове на огромното семейство Милибанд и много от приятелите от детинство на Ралф не са имали толкова голям късмет или не са били толкова големи авантюристи - и биват убити от нацистите.

Верен на каузата на работниците

През януари 1941 г., с помощта на Международната комисия за бежанците, Ралф - както вече се казва - постъпва в техническия колеж в Актън. Английският му език се развива с бързи темпове: той издържа изпитите първата година, след което кандидатства пред белгийското правителство в изгнание за помощ за постъпване в известната Лондонска школа по икономика (LSE). Което и се случва, въпреки техническата подробност, че нито той, нито родителите му някога са били белгийски граждани.

Към този момент Ралф вече е изградил интерес към лявата политика, който ще запази през целия си живот. По-късно той твърди, че едно от първите места, които той е посетил в Лондон, е гробът на Карл Маркс в Хайгейт, където е стоял със стиснат юмрук и е дал лична клетва да бъде верен на каузата на работниците. Към момента, в който той се оказва в Кембридж, където Лондонската школа по икономика е евакуирана по време на войната, Великобритания вече се е включила във войната на страната на Съветския съюз и повечето от студентите симпатизират на комунизма.

Познанието е важно и търсенето му е въодушевяващо

Доминиращата фигура в LSE e Харолд Ласки, член на националния изпълнителен съвет на Лейбъристката партия, чиито врагове го обвиняват, че е комунист под прикритие. Именно Ласки е човекът, към който Клемънт Атли се обръща с известното си порицание, че "период на мълчание от ваша страна би бил добре дошъл".

Но младият Милибанд възприема Ласки като интелектуален наставник, който "ме научи на вяра, че идеите имат значение, че познанието е важно и търсенето му е нещо въодушевяващо". Милибанд е близо до комунистическата партия, но никога не постъпва в нея. През целия си живот той ще твърди, че е бил независим марксист. Първото му публикувано есе, писано на френски в списание за белгийски изгнаници, призовава доста кротко за реформа на Камарата на лордовете.

Като тийнейджър Милибанд подлежи на военна служба - и по някаква причина желае да постъпи във флотата, което и прави с помощта на Ласки. Той участва в десанта в Нормандия, в освобождаването на Крит, и е на борда на първия съюзнически кораб, който влиза в пристанището на Атина през октомври 1944 г.

Колегите му от флота изглежда са го възприемали като екзотика. "Мисля, че има антисемитска тенденция, макар и слаба, у всеки не-евреин," мрачно признава той в дневника си. Като цяло той е единственият евреин, и със сигурност единственият без гражданство, роден в Белгия, френскоговорящ студент от LSE във флотата.

Също така и единственият, който се опитва да отделя време, за да чете "Капиталът" на Маркс. Шокиран е да чуе как моряците се шегуват на тема секс - и още повече, когато открива към края на войната, че на борда на кораба има хомосексуалисти.

Демобилизиран през 1946 г., той се връща в LSE и успешно кандидатства за британско гражданство. Има семейна криза, когато баща му е заплашен с депортиране в Полша - единствената страна, за която той има валидно основание да претендира за гражданство, но след като това е уредено, семейството се събира отново.

Женитба - и интелектуално изграждане

През 1961 г., Ралф се жени за една от бившите си студентки - Марион Козак, която е преминала през ситуации по време на войната, дори още по-опасни от тези на майката на Ралф. Семейството й е на проспериращи чешки евреи, които се оказват в гетото, когато страната им е окупирана. Баща й, дядо и баба й са събрани и избити, докато Марион, сестра й и майка й се крият в домовете на смели приятели, оставайки на една стъпка пред разкриването им и евентуална смърт. Тя пристига във Великобритания през 1947 г. Голяма част от роднините й са избити в Аушвиц.

Интелектуално Ралф Милибанд се изгражда през 60-те години. Разкритията за престъпленията на Сталин и съветската инвазия в Унгария през 1956 г. са травматични събития за британските интелектуалци, които са защитници на комунистическата кауза, но не и за Милибанд, който никога не е влизал в редовете на партията.

По онова време е част от движение, известно като "Новата левица", което се опитва да създаде революционен марксизъм, свободен от мъртвата хватка на съветския комунизъм. Напълно овладял английския език, той пише с разбираем стил, който го прави много по-достъпен мислител от средния лявоориентиран интелектуалец. Студентите, които се срещат с него, също са впечатлени от липсата му на претенциозност и любовта му към преподаването.

Хилъри Уейнрайт, редактор на списанието "Red Pepper", е била член на това поколение от 60-те години, и е познавала добре Милибанд. "Мисля, че тъй като той беше минал през толкова труден живот, беше много егалитарно настроен," споделя тя.

"Хората в левицата могат да бъдат много нахални; получават се хора, които се интересуват от масите, но не и от отделния човек; той обаче беше просто инстинктивно не-елитарен. Като проява на уважение, беше невероятно точен в появите си на срещи. Ние, мързеливците, идвахме късно и Ралф беше вече в стаята, говореше с всеки и приемаше всеки насериозно."

Трудната за поддържане вяра в неизбежната победа

В тези бурни дни има интелигентни хора, които вярват, че битката между капитализма и социализма ще приключи, като капитализмът се срине под тежестта на своята нестабилност. Когато през 1977 г. Ралф Милибанд публикува друга своя книга - "Марксизъм и политика", това все още изглежда като правдоподобен завършек, особено предвид сериозността на икономическата криза във Великобритания.

Но когато 70-те години преминават в 80-те, с възхода на Роналд Рейгън и Маргарет Тачър на Запад, и по-късно на Михаил Горбачов и Борис Елцин на Изток, тази вяра в неизбежната победа на социализма става по-трудна за поддържане.

Когато Ралф Милибанд за първи път проявява интерес към политиката 70 години по-рано, марксизмът е все още нещо ново: той е динамичен, той е бъдещето, докато капитализмът изглежда стар и сриващ се.

Но към момента, когато той става на 70 години, капиталистическата система преминава през динамично самообновяване, докато комунизмът в Източна Европа се е сринал под тежестта на склеротичната си неспособност за реформи. В есе за политиката на Милибанд, публикувано по-рано този месец, академикът Джон Грей го описва като "теоретик на революция, който не успя да забележи радикалните трансформации, случващи се около него".

Но дори и на старини той никога не губи вяра. Той не харесва стария ляв девиз "песимизмът на интелекта, оптимизмът на волята", който според него подсказва, че истинските социалисти трябва да продължават да се борят, въпреки че начинанието им е обречено на провал.

Не е така, пише той, когато комунистическата система в Съветския съюз започва да се разпада. Няма сериозна причина, заявява той, да вярваме, че "проектът за създаване на демократично, сътрудничещо си егалитарно общество" е бил илюзия, без значение дали през 60-те или 80-те години.

Има достойнство и драматизъм в живота на Ралф Милибанд, които липсват в стабилните, прагматични политически кариери на неговите синове. Но братята спорят какво може да се направи сега. А като противоположност на това - очакването да се сбъдне визията за бъдещето на Ралф Милибанд би било като очакване на Годо.

Дейвид Мозъка или Червения Ед - на 25 септември

На конференцията на Лейбъристката партия в Манчестър на 25 септември ще бъдат оповестени резултатите от започналото в началото на септември гласуване за лидерското място.

Кандидатите за ръководния пост, овакантен след болезнената загуба на парламентарните избори на 6 май и оставката на Гордън Браун, са петима. Освен Дейвид и Ед Милибанд в състезанието участват първата цветнокожа британска депутатка Даян Абът, близкият икономически съветник на бившия премиер Браун - Ед Болс, и бившият здравен министър Анди Бърнам.

Почти няма съмнение обаче, че на финала ще бъдат двамата братя. През юли изследване на YouGov даде на Дейвид преднина от 8% пред Ед. Двамата получиха съответно 37 и 29 на сто от гласовете на анкетираните. Въпреки че разликата помежду им се е стопила, Дейвид Милибанд все още е сочен за фаворит...

Oще: великобритания  гордън браун  дейвид милибанд  ед милибанд  лейбъристи  лидер  манчестър  ралф милибанд  социализъм 


Още от Story

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 07.05.2010, 04:54

1 MacAllister | 08.09.201019:19

Мерси за интересната статия! Радвам се да прочета нещо такова тук Усмивка. Разказа ме навежда на разни мисли и ... ами давай да ги споделя.

Винаги съм се чудил защо толкова много евреи кривват наляво. Понякога си го обяснявам със самозаблудата породена от собствената култура - национално съзнание от античен вид (родовия елемент е съществен, религията и битовите правила също са явно и неявно свързани с това и т.н.). Човек може да намери много повече паралели за начина, по който един евреин се чувства евреин с древните гърци, римляни или финикийци отколкото, с която и да е съвремена нация. Понякога наричам впечатлението, което оставя подобна култура - "екипаж на кораб (гребен/галера)", за такъв може би социализма е приложим ( само може би), но не и за останалите. Ако трябва да се върнем към онзиденшните надговаряния - национализма и въобще националната принадлежност за повечето хора днес е неестествен и насаден по начин подобен на религията. Според мен би могло да се каже, че съвремената световна култура се е родила именно, когато национализма е станал по-приемлив за все по-образованите хора заместител на страстите на религията, но ако приемем подобна посока на мисли следва и да признаем, че механизма остава почти същия. Не е така, обаче, за еврейския народ, неговата националност и религия са израстнали в други времена и взаимната вътрешна отговорност и сътрудничество са почти като вродена част на самосъзнанието, загърбването на рода, дори и за най-ексцентричните - табу, което можеш да заобиколяш, но само донякъде. Ето затова понякога си мисля, че много евреи приемат онова, което поне изглежда възможно за тях като приложимо за всички.

А на нас, на света, поне според мен, сега отчаяно ни трябва една британска Великобритания. Тази иначе малка страна вече хилядолетия е ключа на западната цивилизация. Нейните битки никога не са били най-големите, но случайността и може би логичната странност на стоящия леко в страни постоянно я поставят в позицията на стрелочник на цивилизацията. Всичките десетки милиони жертви на Русия нямаше да спрат нацизма, ако Британия не беше устояла, па макар и физически и приносът й да е несравнимо по-малък, нито уж родената във Франция демокрация и либерална идея щеше да оцелее, ако не беше същина за една световна търговска империя. Британците и евреите са направили много едни за други през исторята, но има моменти, когато не заради антисемизъм, а заради чиста рационалност е по-добре да кажеш на залевелия евреин - "сега ще направиш най-добре ако замълчиш". Милибандовците (синове) вече показаха за последното десетилетие колко много още има да учат що е политика и икономика, ако това е заговор за дискредитиране на лейбъристите ;), аз ще съм доволен, защото не виждам нищо добро нито за Британия, нито за Европа в силната лейбъристка партия. Колкото и да е спорен, социализма у нас, а и на много места в Източна Европа дойде като лост за отместване на остарели полуфеодални начини на живот, в западна Европа стремежа към социалзъм идва от друга посока - от позицията на вече добре живеещия гражданин, който търси гаранции за вечност на постигнатото равновесие. Дори при нас, където от социализма могат да се намерят и полезни последствия в крайна сметка вродената му склеротичност (купувам си от автора думата) обезсмисли всякаква реална или въображаема полза, а за страни, където социализма би се случил като резултат на решението на сития, склерозата може да се окаже фатална за цялата ни култура. Ние на изток може да мрънкаме и да потъваме в корупция, но е безспорно, че се прераждаме, не вярвам обаче, че това може да стане в Европа, ако тя веднаж се изпусне по надолнището на социализма. Силата на европееца е в личната инициатива и свобода и като става въпрос за евреите, те са може би маята, която е волно или неволно е накарала това да се превърне от безконтролно боричкане в продуктивна конкуренция и търговска култура. Ако отнемем от себе си онова, в което сме най-добри, дори и в името на сигурността и справедливостта, едва ли можем да очакваме нещо добро в бъдеще.
   

оценка

+0 -0

Най-коментирани