Аз израснах в Колумбия на Пабло Ескобар | webcafe.bg
Webcafe

Аз израснах в Колумбия на Пабло Ескобар

Webcafe.bg, по Бернардо Апарисио Гарсия, The Vox
25.10.2015, 00:42 (обновена 09.11.2015, 11:41)
narcos

Снимка: © Netflix

Холивуд обича да представя Колумбия като затънала девица в беда, готова за нейния гринго чаровен принц да се появи с оръжие в ръка

В нощта на бомбения атентат баща ми се обади вкъщи от мобилния си телефон, докато приключваше обиколката на семейните пекарни. За него това беше нещо като нощен ритуал. Обикаляше в час пик с малката сребриста „Мазда", за да събере дневните приходи от всяка от тях.

В началото на 90-те в Колумбия парите в брой не седяха в касата и минута по-дълго от необходимото.

"Почти приключих тук," каза той на майка ми. "Спирам сега при магазина на Имбанако и след това се прибирам. Ако искаш нещо за хапване, обади се на магазина, така че да ми го дадат, когато пристигна."

Както всяка втора вечер, майка ми се обади на пекарната и поръча малко хляб и мляко за закуска. После започна да приготвя лека вечеря, знаейки, че баща ми се прибира след трийсетина минути.

Когато мина близо час и той още не беше пристигнал, майка ми се обади - с известно раздразнение - за да разбере защо се бави.

Баща ми не вдигаше. Нашият телефон иззвъня няколко минути по-късно, но отсреща беше чичо ми Чало.

"Здравей," поздрави той майка ми, с нотка на нерешителност в гласа. "Да знаеш случайно къде е Едуардо?"

"Не, току-що го търсих по мобилния - и не отговаря. Каза, че ще спре в Имбанако и после се прибира, но това беше преди час."

"Силвия, тъкмо минах оттам," каза чичо ми, изведнъж адски сериозно. "Кола-бомба се е взривила пред пекарната."

Свих се неспокойно, когато думата "Narcos" се появи с големи бели букви на страницата на Netflix.

Наблюдавах актьора Вагнер Моура, заобиколен от бял прах, с онази твърде позната прическа на една страна и емблематичните мустаци.

Хайде всичко отначало, помислих си аз.

Холивуд обича да представя Колумбия като затънала девица в беда, готова за нейния гринго чаровен принц да се появи с оръжие в ръка. "Реална опасност", "Романс за камъка", "Косвени жертви", "Делта Форс 2" - списъкът може да продължава до безкрайност. Замислете се за началната сцена на "Мистър и мисис Смит": Богота - космополитен метрополис с климата на Ню Йорк през есента - е сведен до потно карибско селце на ръба на джунглата.

И проблемът не е само американски: в последните години "нарко-новелите" са се превърнали в основен компонент на испаноезичната телевизия, а аз винаги съм ги избягвал маниакално.

Не знаех нищо за този нов сериал и исках нещата да си останат така. Критиците сравняваха Narcos с "В обувките на дявола" и "Добри момчета", но кой колумбиец би възприел историята на Пабло Ескобар като развлечение?

За едно дете, израснало в Ерата на наркотероризма, Ескобар и неговите бандити никога не биха могли да бъдат само герои в художествена измислица.

Да гледам Narcos ми се струваше като да взема купа с пуканки и да гледам как страната ми гори.

Няколко дни по-късно взех да слушам хвалби от колеги, които обсъждаха сериала.

Говореха добри неща за него, но оставах твърд в решението си да стоя надалеч. И все пак, докато разговорите за Narcos продължаваха да се разнасят в трапезарията, беше странно да слушам как колегите ми обсъждат сюжетни обрати, които за мен някога са били факти от ежедневието.

Чувствах се като външен наблюдател в собствената си история.

Коя версия на събитията представяха създателите му пред моите колеги? Коя фалшива идея за Колумбия щеше да се разпространи чрез масовата култура? Накрая любопитството ми надделя. Влязох в Netflix и кликнах на бутона за пускане на първия епизод, без да знам какво точно очаквам.

Narcos - колкото и да е странно - започва с дефиниция на един литературен жанр. Камерата прави панорамен кадър през мрачен пейзаж. Колумбийските Анди са покрити с мъгла, надвиснали над голям град.

После виждаме думите: "Магическият реализъм е това, което се случва, когато изключително детайлна и реалистична среда е превзета от нещо, което е твърде странно, за да повярвате в него."

Narcos изведнъж ме запрати обратно в този свят.

Едно от най-големите прозрения в Narcos беше разбирането до каква степен нарко-войните са оформили моя светоглед, въпреки опитите на родителите ми да ме изолират от тях.

Живеехме в приятен квартал в Кали, където на всяка улица имаше къща на хора от картела. Баща ми мразеше наркотрафикантите - до степен да не понася каквито и да е социални взаимодействия с тях, легитимиращи ги като част от обществото. Разбира се, никога не си е търсил белята.

Ако някой съсед показваше признаци на принадлежност към картела (някак си просто се усещаш кои са те), баща ми отказваше да говори с него, дори не отвръщаше на случайни поздрави.

На сестра ми и на мен изрично ни беше забранено да играем с деца от къщите на номер 3 и 5. Когато леля ми се чудеше дали да ги покани на рожден ден (заедно с всички други деца на улицата), баща ми я заплаши, че ако го стори, нашето семейство няма да присъства. Все още помня как момчето и момичето стояха пред портата на двора на леля, гледайки тъжно към тържеството.

Затова е наистина поразително да гледам Narcos и да виждам във всеки епизод толкова тесни връзки с детството ми.

Странното на живота в Колумбия през 80-те и 90-те години беше колко нормален изглеждаше той. Детството ми в много отношения не се отличаваше по нищо от това на американско момче от семейство от богатата средна класа в предградията.

Сутрин ходех на добро частно училище, където повечето от уроците ми бяха на английски; следобед гледах анимационни филми по Disney Channel и Nickelodeon.

Когато родителите ми решиха, че съм достатъчно голям, и се наканиха да се преместим в САЩ, бях вече в последните класове на гимназията.

Не желаеха да емигрираме точно преди завършването ми, затова ме оставиха при баба и дядо последната година, а те заминаха без мен.

Но дори толкова близо до спасението, все пак моята историята не може да бъде разказана без останалата част от героите на Narcos.

Няколко месеца след като родителите ми заминаха за Америка, се опитах да ги посетя в Маями, но се оказах жертва на бюрократична шега - липсваше ми печат, доказващ, че документите ми са официално заверени. Така се озовах в службата за сигурност на летището.

Попаднах в компанията на мъж на около 45 години, седнал на дивана с белезници и наведена от срам глава, с пълни със сълзи очи. Той беше муле, от типа мулета, които са показани в първия епизод от Narcos. Картелът в Меделин ги събира - те са хора, пренасящи дрога, които се опитват да изнесат кокаин от страната във или върху тялото си, за продажба на по-печеливши пазари.

Когато някакъв агент влезе и докладва на шефа на бюрото, че "тестът се оказа положителен," мъжът в белезници се разплака.

"Какво ти казах?", скара му се главният агент с тона на раздразнен родител. "Казах ти да се върнеш, докато още имаше този шанс; казах ти да не се опитваш да се качиш на самолета. Сега нещата са извън мой контрол."

Закопчаният мъж можеше само да плаче, изгубил каквато и да е надежда. Помислих си какви трудности и решения са го докарали до това положени; как тези, които наистина печелят от търговията с дрога, продължават да са на свобода; как успяват да бутат цялата държава към разруха.

Помня тоталния страх, който изпитвах от Ескобар като дете, помня и прекрасното усещане за облекчение, което изпитах в деня, когато той най-после беше победен.

Сякаш Сатаната и всичките негови воини бяха победени завинаги.

С всеки епизод на Narcos, спомените продължават да се връщат. Когато бе показана елитната "група за претърсване", си спомних сутринта, когато на път към училище ги видях как се носят по улицата.

После, когато в сюжета се появи четвъртият по значимост човек в картела в Кали - Пачо Херера, си спомних какво правеха от претърсващия отряд, докато издирваха дясната му ръка- съседа от къща номер 3. Когато Narcos премина към войната между картелите, си спомних бомбите.

Бомбата.

Самият факт, че съществува сериал като Narcos, е доказателство колко много се е променила Колумбия.

Насилието и търговията с наркотици все още играят роля в обществения живот на страната. Някои престараващи се сънародници, които са се посветили на подобряването на имиджа на Колумбия, могат да ви оставят с подвеждащото впечатление, че бруталната държава на Ескобар е заменена с някакъв южноамерикански Шангри-Ла.

Но все пак последния път, когато отидох там, наистина бях поразен от огромния брой чужденци, обикалящи из страната - и не само екскурзианти от Европа, а и млади американски семейства на меден месец, които преди години никога не биха си и помислили да дойдат тук.

Въпреки че картелите са победени и договарянето на мир с останалите бунтовнически групи изглежда по-близо отвсякога, все още в страната има дълбоки рани.

Да, икономиката ни се е развила, престъпността е спаднала и демократичните ни институции са по-силни; Колумбия е много различна от почти провалената държава, която беше навремето.

Но дори и сега, макар и изключително рядко, салса-ритмите, които звучат дори нощем из улиците на Кали, понякога се прекъсват от дълбок глух шум и дрънчене на прозорци.

"Има още нещо, Силвия," продължи чичо ми Чало.
"Някой на улицата ми каза, че е видял брадат мъж, тежко ранен. И...".

Той направи пауза. "Не ме пуснаха да се доближа, но мисля, че видях малка сребриста кола, изпочупена от взрива."

Въпреки че отказваше да го признае пред себе си, майка ми знаеше какво означава това - брадата, колата, моментът, неотговорените обаждания. Твърде очевидно беше.

"Продължавай да му звъниш, Силвия; ще ти кажа, ако науча нещо със сигурност."

И тя продължи да го търси, отново и отново - 10 минути, 20 минути, половин час. Почти два часа бяха минали от момента, когато баща ми трябваше да се върне, но тя отказваше да ни съобщи вестта. Тя чакаше обаждане от Чало, за да потвърди това, което вече знаеше.

Когато най-после телефонът иззвъня, тя почти не се осмели да го вдигне.

"Любов моя, имало е бомба пред Имбанако," каза мъжки глас от другата страна. "Забавих се в другия магазин и се разминах с нея за няколко минути. Съжалявам, че не се обадих по-рано, но ми падна батерията веднага след като говорихме."

Гарсия Маркес правилно е описал какво означава реалността в Колумбия. Това е мястото, където във всеки произволен ден от седмицата мъртвите могат да се върнат към живота.

Oще: narcos  бомбен атентат  да израснеш в колумбия на ескобар  емиграция  ескобар  история  кокаин  колумбия  муле  нарко мрежа  наркотици  от първо лице  пабло ескобар  сериал 


Още от Story

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Най-коментирани