Малки панелни светове | webcafe.bg
Webcafe

Малки панелни светове

Явор Николов 01.06.2013, 17:53 (обновена 05.06.2013, 07:25)

1 от 9 снимки Назад Напред

проектът следи

Снимка: © Елена Героска

"По-толерантна съм към личното пространство на децата. Когато искам да съм сама, затварям вратата на стаята и те не влизат. Предстои ни ремонт. Преразпределение. За да можем да се съберем всички, хем всеки да има собствено място" - Лора.

Кога за последно подадохте ръка на непознат по стълбите в трамвая? Колко често между станциите на метрото шарите с поглед, само и само да не срещнете чуждите очи? Усещането е гадно, знам. Чувстваш се намачкан, когато нечии обувки, торби, яке или раница настъпят в личните ти няколко сантиметра. Когато външният свят те докосне, докато се опитваш да стигнеш до вратата.

На подсъзнателно равнище искаш да избягаш в сигурното, в своето леговище. Зад вратата на дома сме няколко идеи повече себе си. Защото личното ни пространство се е разширило неимоверно и вече се удря в стените. Из тези заключени в панелите малки светове пътува едно дребничко момиче с огромен фотоапарат и честна усмивка. Елена.

С нея ме среща проектът й „Следи". Снимките в Музикалния център „Борис Христов" са най-доброто от събраните за две години истории на 40 и нещо столични домакинства. Типични родни семейства, обитател на стая в Студентски, леко шантави жени на средна възраст, геймър, самотни души, даже един брой Денди...

Всеки сам е избрал какво да покаже от света си на Елена - дали ще са карти, окултен олтар, скиорски дрехи или децата си. На стоп кадър чуждият живот е колкото интересен, толкова и подсещащ за твоя собствен.

Картините са сякаш от един блок, защото тези хора могат да живеят и във вашия вход. Няма врата, зад която да няма истории. Трябва само да се престрашиш да почукаш.

Идеята

Елена започнала да мисли за „Следи", докато била във втори курс на НАТФИЗ. "Тогава живеех в Студентски град, след като преди това бях живяла сама. Тогава първо се сблъсках с това да имаш съквартиранти и освен това много пътувах с метрото.

Наблюдавах хората и забелязвах как при всеки по-близък физически контакт, те се страхуват и се свиват в себе си. Това много ме впечатли и започнах да мисля как това може да бъде изследвано и най-вече как може да бъде визуално представено", разказва тя.

Започнала да чете за личното пространство при хората и животните и идеята постепенно започнала да се оформя: "Стори ми се много интересно аз да съм тази, която да се опита да навлезе и да докосне някого и реших, че най-личното за човека е там където живее - където може да си ходи по гащи или да си мята мръсните чорапи".

Фалстарт

В началото Елена директно звъняла на вратите на хората с камера в ръка. По трудния начин разбрала, че в София така няма да стане. "Аз наистина имах проблеми - връщах се много пъти разревана вкъщи, хората ми се караха, тряскаха ми вратите, мислеха, че искам пари...", припомня си тя.

Само едно семейство я пуснало да снима спокойно - хората също били запалени по фотографията. Елена не си харесва кадрите от там, според нея за малкото време хората не се отварят достатъчно и това си личи.

След много НЕ-та сменила тактиката. Питала съседи и приятели за хора, които биха се съгласили да бъдат снимани в дома си или сама ги търсела из магазини и паркове. „Когато си на обществено място е по-нормално да си говориш с някой непознат и хората те приемат по съвсем различен начин, вече има и диалог и можеш да ги убедиш", смята тя.

На гости

Елена признава, че с предварителните срещи и разговори се губи от спонтанността, но все още научаваш много - даже от това дали домакините са подредили къщата, или не. „След време разбрах, че и едното, и другото са техният избор как да ме допуснат в личното си пространство. Въпреки че някои се бяха нагримирали, бяха подредили всичко и бяха скрили мръсните неща, това пак говори много за тях - разкрива много повече, отколкото скрива".

За Елена всеки дом е съвсем различен свят. Зад всяка входна врата има и някаква характерна миризма, по която можеш да познаеш мястото. „След това ти се сблъскваш с личните вещи на този човек, това са нещата, които той носи близко до себе си, до тялото си. Всяка една вещ разказва... Когато за пръв път влизаш в нечий дом, ти просто не можеш да спреш любопитството...".

Истории в кадър

Всеки кадър, всеки дом и всяко лице носи по нещо за Елена.

За повечето хора сигурно най-интересно ще е да се запознаят с изключително интелигентната и лилава от главата до петите университетска преподавателка от Перник или „юдейската царица" Кица.

Елена има по-различен поглед: „Някои от тези хора са много ексцентрични и много забавни и виждам как публиката реагира, фаворити са им, защото не са виждали такива къщи. Обаче на мен лично най-интересни са ми историите на хората, с които съм си станала най-близка. Хората, които не само са ми разказвали в подробности, но и съм усетила, че ме допускат близко и не се притесняват от това, че не ме познават".

Като възрастният фотограф Александър, който на откриването на изложбата бащински я прегърна. Или като този човек, който споделя на напълно непознат „Понякога толкова ми се иска просто да се обадя на някого и да му кажа колко го обичам"... и няколко седмици по-късно набира номера точно на напълно непознатия.

Може би не е случайно, че нещо като общ мотив за нея е топлината на естествената светлина във всички жилища.

Зад апарата

Покрай навлизането в чужди домове и животи, „Следи" е помогнал на Елена да научи много и за самата себе си: „Първо научих, че съм срамежлива... много! Научих, че в много моменти съм страхлива, а страхът произлиза единствено от някакви предразсъдъци. Разбрах колко понякога съм ограничена в начина си на мислене. С този проект мисля че успях да преодолея някои от тези неща... Друго, което разбрах е, че всеки човек има много интересна история".

Не я притеснява, че и други фотографи далеч от Балканите са правили подобни проекти: „Изживяването, което ти предоставя това нещо и промяната вътре в теб са достатъчна причина да направиш нещо такова, даже и да не си първи".

Скука или не съвсем

Елена иска да се занимава с документална фотография, но отскоро е стажант в една от големите български информационни агенции. Етичните дилеми са й познати.

„Когато фоторепортерът се опитва да хване нещо, което би било сензационно или интересно и по този начин открадва нещо, взема му... Аз това го имах като притеснение, защото когато си в дома на един човек и той се е отпуснал, ти имаш предимство пред него - можеш да го злепоставиш. Аз усещам, че имам право да пускам снимки, които разкриват повече за човека, защото той ме е допуснал", смята Елена.

Като всички фоторепортери, и тя „краде" кадри незабелязана и от далеч, но не смята, че снимката може да е сполучлива, ако не е част от разговор: „Може да изглежда яко, да съм хванала точния момент, но удоволствието го няма - не може да се сравни с това да отида при човека, да си поговоря с човека и той да ме допусне".

Още не й е омръзнало да снима по половин дузина пресконференции всеки ден. Даже има идея за нещо по темата, но в свой стил.

Тук и там

Елена е от Македония и вижда някаква трудно обяснима разлика между хората в Скопие и тези в София. „Тук градът е два пъти по-голям и хората са свикнали да виждат много по-необичайни неща. Може би са малко по-освободени", коментира тя, но бърза да допълни, че балканците общо взето сме си един дол дренки.

В началото й било трудно, описва се като „едно много изплашено момиче". Даже решила да не ходи на първото парти в НАТФИЗ, защото я било страх, че няма да успее да се прибере. Останала си в сигурното пространство на дома.

Елена иска да остане в България, поне засега: "Когато си от по-малък град и когато на 18 решиш да направиш крачката и да отидеш някъде сам, това е крачка, която изисква сила и храброст и не знам защо бих се върнала назад.

В момента имам чувството, че знам какъв живот би ме очаквал, ако се върна в Скопие. Малко се промениха нещата там и сега младите хора са потиснати. Не че тук всичко цъфти, но е по-спокойно. Твърде много ме притесняват някои неща там".

Oще: документалистика  дом  елена героска  лично пространство  натфиз  фотография 


Още от Story

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 05.06.2013, 00:20

8 mawilo | 05.06.201300:37

Много искам да се извиня на хората които са отишли да видят изложбата и са останали разочаровани. Проблема е че поради финансови причини, само 12 фотографии т.е 3ма човека решихме да представим с разпечатъни фотографии, а събитието беше замислено по-скоро като представяне на фотографски проект, където с една презентация бяха представени всичките фотографии и автора говореше лично. За отношението на хората от къщата Борис Христов, също нямам коментари....

Много съжелявам че сте останали разочаровани, надявам се скоро проекта в своята цялост да излезне или като фотоалбум или като голяма сериозна изложба...

Елена
   

оценка

+3 -0

Регистриран на: 16.05.2010, 20:10

7 AZ | 04.06.201322:26

Браво на Елена!!! Браво, че е запечатала г-жа Спаска Зафирова (дългогодишен наш преподавател по философия в НАТФИЗ) Кул
Много мил, фин и ерудиран човек. Усмивка
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 09.02.2011, 15:02

6 kakao | 04.06.201315:23

Заинтригувана от статията реших да посетя изложбата. И останах безкрайно разочарована!
Вратата на двора в който се намира музикалния център ''Борис Христов'' бе заклюèна, а пърхащите девойки зад оградата не обърнаха особено внимание, на факта, че има посетители. След неколкократно подвикване недружелюбен дядо ни отвори и ни въведе в доста неприветливо мазе. Там имаше изложени дванадесет (12!) снимки! Сред тях бяха четири на възрастно семейство, четири на дамата показана в готната статия и четири на ''извеснтата светска личност'' Денди.
Бих посъветвала органзиаторите на това нещо да помислят много добре при следващия път в който изразят претенции за изложба!
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 25.08.2010, 11:18

5 boris | 04.06.201315:01

Минус – в разрез със заглавието някои апартаменти не ми приличат на панелни
Плюс – някой снимки ми напомнят за „Мълчанието на агнетата”
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 03.10.2011, 18:45

4 Ben Dover | 02.06.201311:40

Готина статия.Хареса ми.Дано има повече такива.
Иска се голяма смелост,за да почукаш на чужда врата и то с такава странна молба.Когато погледнеш един голям,жилищен блок,можеш да видиш десетки хора,приличащи на животинки,доброволно заключени в малките си клетки...

Българина принципно е доста консервативна личност и трудно допуска неиндетифицирани елементи до личното си пространство.По една или друга причина.В основата,обаче се крие страх.Страха,че някой ще му причини нещо лошо.Нищо лично,просто сме си такива.В това няма нищо лошо,разбира се.Този страх,съзнателен или не,е породен от липсата на наивност.Някога си мислех,че в България няма какво да се научи и света отвън границите може да бъде много по-интересен.Но не е точно така.А инак,идеята е много шантава,разчупена и забавна.Казват,че една птичка пролет не прави,но в повечето случаи,точно този,който вярва,че може да промени света,успява в своето начинание.Не знам защо е така.Казват,че само когато правиш нещо наистина безкористно,само тогава Бог ще бъде с теб.Да влезеш в нечий дом,да рабиеш сивото ежедневие на пух и прах,да преобърнеш малката,пригодена за живеене кутийка наобратно,да събориш стените и да покажеш на хората,колко може да е интересен света,си е постижение.Щом Планината не отива при Мохамед,Мохамед отива при Планината.

Относно метрото,смятам,че точно то е един от основните фактори за промяна на мисленето на една нация.Нека обясня.В другите държави,метрото,освен средство за придвижване,е и средство за неволна социализация.Нещо като детската градина.Искаш или не,се научаваш да комуникираш с другите деца.Отначало всички са сърдити и нацупени,свикнали с домашния комфорт и уют.След това нещата се променят.Сега ще кажете,че автобуса върши същата работа.Да ама не.В автобуса няма как да видиш такова стълпотворение от стотици различни индивиди.Та,колкото е по-голямо метрото,толкова по-добре.В началото,нашето метро бе малко и някак сиво.Хората не го ползваха особенно.После се разшири.Не го бях ползвал над четири години.Наскоро реших да се повозя и открих колко огромна е разликата отпреди.Може да видиш хора от всички краища на страната,че и от света.Вярно е,че все още го има менталния фактор,но когато разглеждам хората,откривам,че разнообразието е толкова голямо и толкова интересно,че винаги можеш да видиш нещо ново.По-интересно е от всички шоу програми по телевизията.Примерно.Има всякакви хора,всеки със своя стил на обличане,всеки със своето поведение.Откриваш,че има мнения,толкова на брой,колкото са и хората около теб и това е някак успокояващо.

Така,че искам да пожелая успех на девойката и да благодаря на автора,че ни запозна с нея.
   

оценка

+5 -0

Регистриран на: 09.09.2012, 10:43

3 Явор Николов | 02.06.201311:25

Изложбата е в Музикалния център "Борис Христов" на ул. Цар Самуил 43 в София и продължава до 20 юни.
   

оценка

+2 -0

Регистриран на: 14.01.2011, 15:16

2 Ивелина Райкова | 02.06.201310:45

Браво! А можем ли някъде да видим повече от тези снимки? Усмивка
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 25.03.2011, 12:45

1 Ирина Irina Цанкова Tzankova | 02.06.201310:21

Браво!
Успех!
   

оценка

+2 -0

Най-коментирани