До Килиманджаро и надолу | webcafe.bg
Webcafe

До Килиманджаро и надолу

Цветан Баяслиев 03.04.2016, 21:46 (обновена 16.04.2016, 14:53)

1 от 11 снимки Назад Напред

килиманджаро, ухуру, алпинизъм

На върха с перфектните спътници, имунизирани срещу височинната болест и лошото настроение - търговският директор на Grabo.bg Велизар Величков и актрисата от "Комиците" Анелия Луцинова.

Килиманджаро е от онези преживявания, за които няма как да се настроиш предварително. Колкото повече си прочел, толкова по-объркан се чувстваш.

Някои те убеждават, че изчакването му е като разходка в парка. Други предупреждават, че ако не си опитен алпинист, те чака мъчителна смърт.

А след като вече си стъпил върху Покрива на Африка, е адски трудно да предадеш емоциите си с думи. Сигурен си само в едно - това е приключение, което неусетно те е направило различен. Променял си се крачка след крачка, с всяко вдишване на оскъдния кислород.

Малко неща могат да се твърдят със сигурност за Килиманджаро. Научните факти са ни известни още от учебниците по география. Планината е разположена в Североизточна Танзания и е образувана от три угаснали вулкана. А връх Ухуру - най-високата точка на континента, се извисява до 5895 метра над морското равнище.

Всичко останало е забулено в облаци и мистерия. Например самото название, което според различните версии означава Планината на величието, Планината на светлината, Блестящата планина...Споровете за етимологията и произхода на думата продължават и до днес.

Не е категорично доказано и защо изчезва ледниковата шапка - запазената марка на Кили. Някои хвърлят вината върху глобалното затопляне, според други причината е в обезлесяването. Сравненията със снимки от 70-те години са направо шокиращи.

Това е планина на контрасти, от които ти се замайва главата. Съвсем буквално. Например налудничавият пейзаж - слонове и жирафи се разхождат в саваната, а сякаш съвсем наблизо се извисява гигантският побелял масив. После пищните дъждовни гори в подножието неусетно са известени от алпийската пустош на върха. А градусите намаляват от плюс 30 до минус 20...

Но да започнем отначало. Да се добереш до Килиманджаро не е никак трудно. Необходим е самолетен билет до едноименното летище (около 450 евро от София) и уговорка с някоя от многобройните местни компании, които организират изкачванията. Повечето са базирани в градовете Моши и Аруша и са леснодостъпни онлайн.

Цената е от порядъка на 1200 долара. Най-голям процент от сумата прибира правителството на Танзания - Килиманджаро е със статут на национален парк и входната такса е около 700 долара. Остатъкът покрива храната, нощувките и самата експедиция. В екипа, който те придружава неотлъчно, влизат лицензиран водач, помощник-водач, готвач и определен брой носачи в зависимост от количеството багаж.

За първи път зърваме планината през стъклата на бус по пътя между Аруша и Моши. Вече сме прекарали около две седмици в Африка и донякъде се ориентираме в обстановката. Тоест сърцата ни все още кървят, но вече не се изненадваме от факта, че трансфер от около 60 километра ни струва по 20 долара на човек (независимо от всички пазарлъци). Свикнали сме, че върху челата ни с големи букви пише БАНКОМАТ.

Хотелът, към който пътуваме, ни държи нащрек със съмнителното си название Backpackers Paradise. Но се оказва приятна изненада - чисти стаи и почти топла вода. От панорамната тераса съзерцаваме Ухуру (на суахили значи Свобода) и между две глътки бира "Килиманджаро" се питаме дали не допускаме грешката на живота си.

На следващата сутрин подозренията ни се засилват. Във фоайето нахлуват две жалки човешки останки, които подлагат сетивата ни на крайно изпитание - смърдят невъобразимо и са изгорели от слънцето до крещящо червено.

Оказват се младежи от Израел, които тъкмо са слезли от Кили. В очите им се чете едновременно дивашки триумф и първичен ужас. С последни сили ни дават някакви несвързани съвети. Но става още по-лошо - единият запъхтяно обяснява как е изпреварил всички, а другият се кълне, че вече няма да погледне планина дори и на снимка.

Следва посещение на водача, който трябва да ни заведе до горе. И да ни върне, разбира се. Казва се Емануел и със спретнатия си вид изглежда по-скоро като счетоводител. Внимателно инспектира екипировката, която сме домъкнали чак от България.

Списъкът е дълъг, но трябва да се спазва стриктно. Разбира се, топлите дрехи и обувки не подлежат на компромис. Спален чувал, челник с резервни батерии, таблетки за пречистване на вода, термос...

"Не се тревожете за нищо. Моята мисия е да стъпите на Покрива на Африка и да преживеете незабравимо приключение", напомня ни Емануел и пояснява, че се е изкачвал повече от сто пъти. Започнал е от най-ниското стъпало в йерархията - носач.

"Нито преходите, нито студът представляват проблем. Главната опасност е височинната болест", по-конкретен е собственикът на фирмата Джаксън. Телефонът му последен модел и луксозният му джип контрастират рязко с обичайния жизнен стандарт в страната. "Има само един ефективен начин да се справите - пийте вода. Много, много вода. Поне три литра на ден".

Прочели сме достатъчно за височинната болест. Тя се причинява от недостига на кислород и първите й симптоми са главоболие и повръщане. Ако упорстваш и не слезеш, нещата загрубяват.

Опитът на спътниците ми като алпинисти се свежда със скорошно изкачване на Мусала. Моят е свързан с холивудския хит "Еверест", който съм гледал в самолета от Доха до Занзибар. Там почти всички умират и това не ме изпълва с оптимизъм.

Опитваме се да се шегуваме - обещаваме на Емануел, че когато му стане лошо, ще го носим нагоре. Питаме Джаксън дали може да симулираме припадък, за да ни повозят с хеликоптер. "Може, но ще ви струва доста пари", отговаря той с ледено изражение.

Интересуваме се каква е статистиката и окончателно губим чувството си хумор. "Годишно се пробват между 35 000 и 50 000 души. Един на всеки четирима не успява". "Ама, такова, умира ли?", преглъщаме ние. "А, за смъртните случаи официални данни няма", добавя босът и си тръгва с пожелание за спокойна вечер и приятни сънища.

Рано сутринта ни доставят до главния вход на "Маранго" - един от седемте маршрута до върха. Следват административни подробности, опаковане на багажа и първи неприятни тръпки.

Наясно сме, че ще даваме бакшиши на момчетата от екипа, но сме се настроили за стандартните 10 процента. Сметката се оказва без кръчмар - запознават ни с установена тарифа, която предвижда определена сума за всеки член на експедицията на ден.

За капак ни сервират, че вместо първоначално предвидените седем са ни необходими десет носачи. Така „бакшишът“ набъбва до близо 200 долара за всеки от трима ни. Но се намираме на етап, в който преговорите са безпредметни.

А и впоследствие се убеждаваме, че работата на носачите е направо убийствена - мъкнат нашия основен багаж плюс всичко останало върху главите си, докато ние се глезим с малки раници, в които носим само вода, дъждобран и слънцезащитен крем.

Тръгваме по къси ръкави - чака ни небрежен 4-часов преход от 1900 до 2700 м надморска височина и общо 9 линейни километра. Пътеката се вие из тропическа гора, около нас скачат маймуни.

Улисваме се в разказите на Емануел, който постепенно се разкрива като мрачна личност със склонност към хронична депресия. Прогнозира подробно кога за първи път ще ни заболи глава и оплаква свои колеги и приятели, намерили смъртта си в планината.

Упорито отказваме да се предадем на паниката. Приемаме за добър знак факта, че от небето не пада нито капка - знаем, че в тази зона почти всеки следобед вали като из ведро. Първата ни нощувка е в спретната и приятна хижа на име Мандара. Вечеряме обилно (вкусна супа от краставица, ориз, пилешко месо) в голяма столова в компанията на десетина мишлета, които неуморно щъкат по дъсчения под в търсене на своя дял от провизиите.

Сутринта ставаме в 6,00. Щастливи сме, защото ни посреща божествен изгрев. Тъжни сме, защото водачите ни настояват да погълнем цяла купа каша от ориз. За награда ни тъпчат с палачинки и чай. През деня преодоляваме денивелация от 1000 метра. Пътеката обаче не е никак стръмна. Гледките стават все по-величествени, а широколистните растения отстъпват място на иглолистни.

След няколко часа сме в хижа "Хоромбо" на височина 3700 метра. "Тук вече ще имате главоболие", окуражава ни Емануел. Само че не е познал - чувстваме се страхотно. Дори ни се разхожда и стигаме още по-нагоре. Златното правило на аклиматизацията гласи "Качвай се на високо, спи на ниско". Следваме го стриктно. Наливаме се с вода до пръсване. И едва успяваме да кривнем от пътеката преди самото пръсване.

Отново вечеряме в миша компания. Вниманието ни е привлечено от семейство от Чехия с две...деца. Момчета на 8 и на 12. "Докъдето стигнем, ще видим", отвръща бащата на въпросителните ни погледи.

Запознаваме се с възрастен господин от Норвегия. Изкачването на Кили е подарък за 71-ия рожден ден от дъщеря му, която го придружава. Двамата се движат ден пред нас - на сутринта ще се отправят още по-нагоре, докато ние ще спим още веднъж на 3700 м. Целта е организмите ни да привикнат към намалената концентрация на кислород и да започнат да произвеждат повече червени кръвни телца.

Всичко е по план и след 24 часа тръгваме към последната хижа - "Кибо" (4700 метра). По пътя причудливите храсти напълно изчезват, вървим сред лунен пейзаж.

Озоваваме се в коптор с 6 двойни легла. Компания ни правят няколко корейци (явно в тази страна шумното пърдене не е кой знае какво), ухилен румънец и огромен като мечка руснак. "Гив ми а кнайф", гърлено изръмжава братушката на катастрофален английски. Всички замръзваме, дори корейците престават да отделят газове. За щастие мечката се нуждае от нож, за да ...изстърже досаден мазол от крака си.

Настанили сме се около 7 вечерта и разполагаме с 5 часа, преди да щурмуваме върха. Дори след 20-метровата разходка до тоалетната се задъхваш сякаш си спринтирал цял километър. Срещаме нашите приятели от Норвегия - качили са се успешно и им предстои слизане. "Студът бе убийствен и едва издържахме", осведомява ни възрастният господин.

Боже, било им е студено, а те са норвежци! Споглеждаме се притеснено и решаваме да навлечем всичко налично. Дори маските за лице. А бяхме убедени, че с тях сме се престарали.

Хапваме малко каша и безуспешно пробваме да дремнем (нали помните корейците?). Изкачването започва в полунощ. Причините са две. Първо - върви се върху вулканична пепел, която слънчевите лъчи превръщат в нещо като плаващи пясъци. Второ - ако дневната светлина ти позволи да зърнеш накъде всъщност си се отправил, ще те напусне и последната щипка воля.

Целта е да сме на върха по изгрев слънце, тоест около 6 сутринта. Това означава преодоляване на денивелация от почти 1200 метра в рамките на 6 часа. Надяваме се да не свършим като "клиенти" на така нареченото Такси Килиманджаро - носилка с едно единствено колело по средата. Предишните дни сме видели доста от тях - всички натоварени с безпомощни туристи. Носачите се стараят да ги свалят възможно най-ниско и възможно най-бързо, за да предотвратят следващите фази на височинната болест.

Спираме за кратки почивки - прием и отделяне на литри вода. Някъде напред и нагоре блещукат нещо като рояци светулки - това са челниците на групите, които са тръгнали по-рано. Настигаме някои от тях. Ухиленият румънец от нашия коптор ни маха край една скала и продължава да повръща. По погледа на други разбираме, че вече са се отказали.

За късмет не чувстваме никакви проблеми. Само умора и липса на сън. Уж сме посветили години на образование и личностно усъвършенстване, но в този безкраен миг в главите ни е останала само една мисъл - сложи левия крак пред десния, а сега обратно.

Предупредили са ни, че най-студено става около 4 след полунощ. Настроили сме се за смразяващ вятър и екстремни температури. Само че 4 минава. Става 5. А ние само се потим, не усещаме дори и полъх.

"Вие сте късметлии, хора. Такава нощ е истинска благословия". Това е първата позитивна реплика на Емануел, откакто сме тръгнали. Но тя сякаш ни дава криле. Скоро крачим по самия ледник. Щипем се дали не сънуваме.

И ето ни там, на върха. При бленуваната табела, на която пише "Поздравления" и разни други неща. Снимаме се съвсем набързо, за да отстъпим ред и на другите. И да се насладим на чудовищно красивия изгрев - сякаш някой е поръсил хоризонта с тънка линия барут и го е възпламенил. А пламъците се отразяват в ледената шапка...

Очите се насълзяват. Да кажем, че е заради студа и ярката светлина. После поемаме надолу. И никога няма да сме същите.

Вижте повече в галерията.

Oще: алпинизъм  анелия луцинова  африка  велизар величков  връх  изкачване  килиманджаро  приключение  танзания  ухуру 


Още от Story

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.