Тихата невидима битка - да живееш с гранично разстройство на личността | webcafe.bg
Webcafe

Тихата невидима битка - да живееш с гранично разстройство на личността

webcafeLifecafe, по QZ
02.12.2017, 17:26 (обновена 04.12.2017, 15:31)
депресия, личностно разстройство, гранично разстройство

Снимка: © Pixabay

Страдащите от гранично разстройство постоянно са в стрес

Ще наречем разказвача на тази история Мария, защото тя предпочита да не казва истинското си име. И има защо.

Тя се събужда всеки ден изтощена и прекарва час, през който се заставя да се върне към ежедневния живот. После изброява на ум задачите си за деня. В най-добрия случай върши половината от тях и то в наистина добрите дни. Главата й е натежала и пълна със стрес или обратното - като откъсната и носеща се във въздуха, влачейки след себе си тялото.

Фокусирането и работата са трудни. Срещите и дори небрежните разговори с хора са непосилни и могат да докарат до лудост. Мария знае как се чувства и защо - тя има гранично личностно разстройство.

Това е набор от нездравословни и недостатъчни механизми за справяне с емоциите, програмирани в мозъка на човека. Човек с гранично личностно разстройство е неспособен да управлява емоциите си.

Емоциите на тези хора, сетивата и чувствата са хиляди пъти по-силни от тези на средностатистическия човек. Освен това те бързо се променят, провокирани от дреболии, които за другите остават незабелязани дори под микроскоп.

Можете да си представите промените в настроението като синусоида с върхове и спадове. Само че при хора с гранично разстройство на личността тези върхове и спадове са по-крайни и по-чести. Контролът е по-труден, а емоционалната интензивност ги прави с богата фантазия, страстни и креативни. Диагнозата на практика е благословия, ако човек иска да се излекува и да намери подходящо лечение.

Страдащите от гранично разстройство постоянно изпитват емоционален стрес или не обръщат внимание на нищо и никого наоколо.

Някои от тях са с екзалтиран стрес - демонстрират го външно, докато други го потискат вътре в себе си. При така нареченото класическо гранично разстройство хората се самонараняват по видим начин - например чрез порязвания. Те имат слаб контрол на поривите си и често са жертва на пристрастявания и хранителни разстройства. Понякога имитират нарцистично пренебрежение към другите.

Никой с гранично разтройство обаче не е изцяло класически тип, изцяло тих тип или изцяло екзалтиран тип. Той попада в континуум от проявления на симптомите. Мария е с по-скоро тихо гранично разстройство на личността. Това означава, че рядко избухва в гняв, самонараняването й остава вътрешно и съответно остава невидимо в продължение на години.

При стрес тя поглъща твърде много алкохол, седативи и аналгетици, пропуска хранения или преяжда с нездравословни боклуци.

Блъска си главата в стената, хапе се, дупчи с телбод кожата си, пробва да се удуши, удря си шамари и се щипе сама.

Нито едно от тези самонаранявания не е достатъчно сериозно, за да остави постоянни белези, стига само, за да уталожи страданието. Тук идва и съпротивата срещу приятни занимания като излизане, разговори с хора, пътувания, писане, танци и хобита - това е начин за самонаказание, защото хората с гранично разстройство се смятат за недостойни за щастие, успехи и обич.

Мария винаги е имала чувството, че е различна. Като дете прекарва часове пред огледалото в опит да търси следа от себе си. Когато някой казва името й, на нея й отнема наносекунда или две да го свърже със себе си. Израстването е процес на опити за намиране на някакво подобие на принадлежност или свързаност с нещо или някой. Все едно преследваш сянка.

С времето това търсене става все по-изтощително. Човек започва да носи маска като имитира поведението и нагласите на околните с надеждата да не го отхвърлят.

Всичко, което прави, всички, с които се среща, стават начин за постигане на една-единствена цел - намиране на себе си. А това е цел без край.

Външно това са съвсем обикновени хора. Околните виждат ексцентричност, мрачност и спонтанност и често им се възхищават.

Мария израства в среда, в която споделянето за вътрешната й борба изглежда като създаване на проблеми за родителите й. Още като тийнейджърка тя е обект на емоционални сривове и манипулации от членовете на семейството й.

Усещането за правилно и грешно се изкривява до степен да се изпари всякакво самоуважение. Повечето неща остават сдържани и неизказани. Семейството й решава, че е най-добре да я остави на мира, когато е раздразнителна, тревожна или депресирана. В крайна сметка затварянето в себе си се превръща в заучен модел. Концепцията за решаването на конфликти с диалог не е опция.

Междувременно няма никой, който да й даде напътствия във едно все по-несигурно психично състояние.

На около 20 години на Мария й е трудно да се възстанови от травматичните събития - кончината на сестра й, тормоза в училище, отхвърлянето от университета и хаотичните й връзки. Постоянните промени в настроенията са още по-объркващи. Тя може да е изключително открита и социална в един момент и да стане тиха и затворена в следващия миг. Може да е маниакално весела и да се срине след броени часове. Тревожността и депресията стават постоянни спътници.

Страхът да не остане неразбрана, манипулирана и изоставена се вкоренява за постоянно. Никога не разбира как мислят околните и открива, че се опитва да отгатне мислите им, за да се държи като тях. Струва й се по-добър вариант да бъде самотна и не на себе си, отколкото да е съдена и мразена.

За съжаление това създава повече проблеми - уморена от поддържането на контакти с хората, тя се оттегля в самоналожена изолация.

Всъщност всяка част от тялото ни функционира в консорциум с другите като оркестър, ръководен от хормайстор. Ако една част спре да работи, симфонията се разваля. Но ако хормайсторът през цялото време е объркан и претоварен, всичко спира да функционира; симфонията се превръща в какафония, в която постоянно кънти дрънчащо ехо. Тогава дори и тишината придобива тревожна форма. В нея зачестяват гласовете на самоомразата, въображаеми същества шумно се борят помежду си и настъпва безкраен психичен шум.

След години на справяне с емоционални вълнения, психичното страдание се натрупва в тялото като стегнати възли. Болестта започва да се проявява чрез признаци за физически стрес в късната тийнейджърска възраст, но липсата на любов към самата себе си гарантира, че безмълвните вопли на тялото остават нечути.

През 2016 г. тялото и съзнанието на Мария просто не издържат и тя започва да се разпада.

Това, което следва, са поредица от емоционални изблици, опити за самоубийство и самоналожени дни на затваряне в къщи. Един следобед, дехидратирана между писъци и плач, влиза онлайн и попълва формуляр на сайта на лекар. След броени минути получава обаждане. Отново носи маска. Криейки тревожните си хлипания, си записва час.

Диагнозата е тежка депресия, социална тревожност, синдром за раздразнените черва и разстройство на съня като неясното "гранично личностно разстройство" е написано под рецептата.

Е, вече знаете защо.

Oще: битка  борба  гранично личностно разстройство  гранично разстройство  емоции  личностно разстройство  психично заболяване  разстройство 


Още от Тялото

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Най-коментирани