За голотата на една неостаряваща старица | webcafe.bg
Webcafe

Старостта не е грозна

Мария Касимова 09.04.2015, 11:17 (обновена 22.04.2015, 16:00)

1 от 5 снимки Назад Напред

мама злата

Снимка: © Youlian Tabakov

Златина Тодева беше много повече от голото си тяло, което показа в широкомащабната фотографска изложба "Мигновения" на Юлиян Табаков

Сигурна съм, седи си сега горе на някой облак мама Злата, поклаща си краката над синьото небе и тихичко се присмива на всичко, което в последните дни се изговори и изписа за нея...

Всъщност не за нея, а за тялото й. За голото, откровено, неприкрито старческо тяло на актрисата Златина Тодева, представено в непоказвани фотоси на Юлиян Табаков в изложбата му "Мигновения".

Събудиха се арт средите и взеха да постват снимки от изложбата в социалната мрежа.

Възклицаваха, разчепкаха основните есетически категории грозно и красиво, даваха мнение кой и как може да се снима гол, каква точно трябва да е показната голота, къде е границата между естетическото и перверзното.

Някои извръщаха глави в погнуса, други съзерцаваха, трети не знаеха точно на какво да се опрат, за да дадат оценката си - на усещанията си или на интелектуалните си интерпретации.

Най-важното обаче се случи - на тихичкия и мирен български артистичен хоризонт се появи нещо, което го накара да кипне.

Прекрасната, дълбока и магична мама Злата успя да подпали фитила на чистичките ни и подреденки представи за изкуство от оня свят, осем години, откакто е мъртва, точно така както си го представяше.

Затова аз няма да говоря за тялото на Златина Тодева.

Няма да говоря за това дали е красива, подтискаща или съсипваща нейната голота и има ли право да я показва, особено когато вече така или иначе отдавна ни е духнала под опашките.

Ще говоря за актрисата и жената, с която прекарах три от най-смислените дни от живота си.

Ще говоря за нейната старост. И за старостта като капитал и достойнство - нещо, което научих от нея.

Не я познавах отблизо. Бях я гледала в няколко спектакъла, много ми напомняше на собствената ми баба, също актриса, макар и самодейна.

Инстиктивно усещах силата й - някак деликатно се наместваше в пространството, въпреки дребничката си фигура, и го населяваше цялото с присъствие.

Точно тогава, някъде в началото на новия век, получих покана да работя като съсценарист в документално поетичен филм за Златина Тодева от поредицата на VIP Media "Умно село".

Дойде за мен в точния момент от живота ми - тресеше ме някакъв вътрешен земетръс от лични несполуки и въпроси, които трябваше да реша за себе си.

И ей ти на - появи се мама Злата. И започнахме снимките на филма "Мама Злата и Философският куфар" - аз, режисьорът Владимир Люцканов и редакторът Антоанета Бачурова.

Най-общо историята разказваше за едно пътуване на Златина Тодева, което тя сънувала някога често и в серии и то се превърнало в знаков мотив на живота й.

Стъпихме ние на тая нишка с пътуването, връчихме на мама Злата един стар, голям колкото нея куфар и тръгнахме на снимки във влажните и горещи летни дни.

Намерихме една стара, изоставена влакова линия в Ловния парк и четири следобедни часа прекарахме там. Беше пълно с комари, летяха на стръвни ята и се спускаха върху всяка пулсираща плът с изгладнелите си хоботи.

Златина трябваше да ходи по релсите, да седи в очакване на влака, да балансира с куфара върху желязната ос, да се появява измежду дърветата, тътрейки живота си в този изнемоващ куфар.

Комарите я хапеха като избеснели кучета, операторът се опитваше да ги разгони с ръка поне, докато си направи кадъра, а аз се свивах зад него и се молех само да не й писне и да си тръгне.

Не пи вода, не хапна нищо, изпуши една кутия цигари, направи сигурно осемдесет дубъла и гък не каза тая жена!

На следващия ден снимахме във входа на една софийска кооперация. Трябваше ни виещото се стълбище, където Златина се качваше и слизаше, все с този куфар, в търсене на своята врата.

Бяхме облагодетелствани поне от гледна точка на това, че нямаше комари.

Но пък в името на добрия филм нашата крехка героиня изкачи стълбището сигурно сто пъти и сто пъти слезе по него, закачена за куфара си.

И колкото и философски да беше той, в реалността на снимачния ден си беше съвсем истински куфар, с всичките му там закачалки, колани и тежести, с целия си безпощаден обем, който сякаш ей сега ще завлече четиридесет и петте килограма на мама Злата по стъпалата надолу.

Тя пак не се оплака. Помоли за чаша вода, която й донесох с бързината на линейка, а тя много ми се смя, че така съм се притеснила.

На третия ден снимахме на театрална сцена. Златина трябваше да отговаря на въпросите ми и да играе части от най-знаковите си и любими роли. Двата тежки дни преди това ни бяха довели до някаква относителна близост, която обаче далеч не можеше да се нарече приятелство.

Беше по-скоро тихо страхопочитание и възхита от моя страна, а от нейна... не знам, май просто бях момичето, което ще задава въпросите.

И тях не ги помня. Бях се приготвила добре и въпреки сериозния си журналистически стаж, ужасно се притеснявах как точно да подведа интервюто и докъде Златина Тодева ще ме пусне да разпитвам.

Навсякъде ме пусна.

Заговори ми за любовта, за смъртта, за относителността на видимите неща, за Кольо, мъжът й, когото обичаше с всеотдайността на малко момиче. Разказа ми как, когато починал, легнала да мре.

Влязла в болница, отказала да яде, съсредоточила целия си свят в една точка, където виждала само лицето му. Говорела с него в просъница, осъмвала в нощите, за да се доближи в тъмното до силуета му, който виждала навсякъде, говорела си с него, чакала го, чакала да я повика, че да си тръгне и тя от тоя "пусти опустял свят".

Линеела така Златина за ужас на дъщеря си и приятелите си и нищо не било в състояние да я накара да се върне към живота без Кольо.

Накарал я обаче самият той. Появил се един ден, ама като жив, застанал пред нея и така хубаво й се накарал, че тя аха да му се разсърди! "Не си за тука ти още, Златино, казал й, имам аз да играя тука в една пиеса, като имаме нужда от актриса, ще те викна. Сега обаче нямаме нужда!"

После взел Кольо, че изчезнал.

"На репетиция ли отиваше, не знам - каза ми мама Злата - ама много сърдит беше! Тогава си казах:

"Ставай, Злато, да играеш тука, че като те повикат в небесния театър, да си готова, да не си загубила форма!". И така станала.

И пак влязла в живота, а оттам и на сцената.

Докато снимахме, Златина трябваше да се преоблече няколко пъти в различни костюми.

Беше лято и в театъра нямаше никой, затова аз й помагах да се приготви. Събличаше се като момиче, което ще се къпе в река - събуваше чорапите с потропване на краката, изхлузваше недразкопчаната си рокля през главата и трескаво скачаше в другия костюм.

Не изпитваше никакво неудобство от тялото си, нищо че беше старческо.

Приемаше го като свой капитал на актриса и се грижеше да влиза в ролята такова, каквото й е нужно за нея.

Беше толкова пъргава, че нямаше как да не си дам сметка, че не възрастта и времето дават или отнемат енергия от телата ни. Това, което ги прави грозни, уморени, тъжни и изобщо всякакви, носим в ума и душите си.

Мама Злата имаше душа и ум на актриса.

Когато ставаше дума за изкуство, тя не се притесняваше от условностите на естетическите категории. За нея нямаше "позволено" и "непозволено", щом творческият акт носи послание, вълнува, променя, провокира.

Тя беше готова на всичко, стига да вярва, че в него има театър, има дълбочина, има небе. Такава си беше - живееше между небето и земята, между театъра и реалността и понеже душата й беше актьорска, границите между тези пространства насищаше с игра. Плътна, понякога детска, понякога момичешка, понякога старческа, но игра.

На този урок ме научи тогава Златина Тодева, жената, която не се притесни осем години след смъртта си, да покаже голото си тяло до това на младия с колега Марий Росен.

Научи ме, че когато превръщаш тялото си в свой творчески капитал, трябва да си готов да го ползваш за всичко, което душата ти усеща като важно.

Че старостта не е грозна - тя е просто друго състояние на времето и като такова може да бъде опоетизирана.

Че красотата не е във формата, а в смелостта да изразиш съдържанието. И че когато имаш история за разказване, езикът, който ще избереш, за да я облечеш в думи, трябва да е искрен.

Ето това направи мама Злата. А пък ние, с нашите представи за изкуството като за нещо съразмерно, подредено, приятно за окото, напевно, тихо и поетично, можем просто да й гледаме номера на фанелката!

Благодря ти, маме, за поредия урок, който даде от отвъдното!

И весело там горе, на облачето!

Oще: актриса  естетика  златина тодева  изкуство  изложба  красота  култура  старост  театър  фотографска изложба  юлиян табаков 


Още от Тялото

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 26.05.2014, 19:51

6 Виктория Пенелопова | 10.04.201500:48

Старостта е стадий от живота, когато мозъкът работи като компютър без батерия. Грозно/красиво - относителни понятия. Според мен, твърде спорна естетика, да не кажа по-грубата дума. Тъжен
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 17.01.2015, 21:42

5 barbara | 09.04.201523:10

Хубава статия ! добре де, добре
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 27.02.2015, 15:00

4 Mako | 09.04.201522:58

Старостта не е грозна
.....................................

Старостта може да бъде всякаква - и грозна, и симпатична, и достойна, и.... Също като младостта.
Зависи кой как си носи възрастта.
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 06.04.2014, 22:35

3 тъп | 09.04.201519:34

не говоря за баба злата, но за този, дето я подмята гола, мога да говоря много. все пак, каквото и да кажа, ще е недостатъчно. само едно изречение: бегом в централния софийски при "лудия". Бесен
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 25.07.2011, 12:57

2 Мина | 09.04.201518:08

Ох, разплаках се.
   

оценка

+0 -1

Регистриран на: 09.04.2015, 13:18

1 Kamelia Bossilkova.524323930 | 09.04.201513:21

Изкуството няма възраст, то се носи в душата и се пресъздава с дишането, то е част от имагинерното човешко присъствие в тленния ни свят,в тялото, което ни дава възможност да го изявим.
Снимките са прекрасни в своята истинност, далеч отвъд категориите красиво-грозно, завладяват ни с реалността, зад която има души на двама човека, всеки носещ другия като кръст, защото животът е връзка между новото и старото, между младостта и възрастта, една безкрайна нишка, свързваща началото и безкрая.
   

оценка

+2 -1

Най-коментирани