Мечо Васил от Documents | webcafe.bg
Webcafe

Мечо Васил от Documents

Мария Касимова 20.06.2015, 13:15 (обновена 21.06.2015, 16:11)
Тъжно плюшено мече

Знаете ли къде ви е любимата играчка от детството?...

Изникна от един кашон, на който с маркер беше написано documents. Първо видях едното му протрито жълто ухо. Когато съзрях кръглото оченце и избродираната с червен конец уста, го разпознах - мечо Васил - най-старият жив свидетел на тайния живот на моето детство.

Няма да изпадам в сантиментални разкази за онова време и играчката Васил в него - не това е идеята на този текст. Ще ви дам само няколко важни подробности от неговия живот, които показват колко стойностно се оказва едно такова откритие години по-късно.

Васил е дошъл в семейството доста преди то да се състави.

Гадже на баща ми му го подарило за умилителен спомен, той го прибрал някъде по ергенските си квартирни багажи и след няколко години, вече като женен мъж с малко бебе, го открил.

Майка ми знаела произхода на въпросното мече, но тъй като не била ревнива, особено към миналото на мъжа си, спокойно го оставила да се влее в бебешкото ми ежедневие.

Така Васил много повече от мечка - през годините той изпълняваше ролята на бебе, което разхождах авторитетно в количка, спеше в леглото ми, пътуваше с нас навсякъде и от време на време прекарваше по някоя друга нощ изпран и виснал на простора със защипани уши.

От редовната употреба в най-различни, несвойствени за мечка роли, ушите му се протриха и прокъсаха, та баба ми редовно го позакърпваше с игра и конец, което ме довеждаше до истински истеричен плач.

Да откриеш любимата си детска играчка сред тоновете багажи, които те следват в живота, трябва да се изпита лично.

Не само защото всеки има своите спомени и своите плюшени, пластмасови, дървени или други детски свидетели. Важен е процесът на откривателството и всичките истории, хора, случки и мисли, които нахлуват в главата ти като потеря дълго затворени конници.

Важно е онова чувство, което без да си даваш сметка, те кара да се видиш тогава и сега - и хубаво да си огледаш и осмислиш настоящето.

Преди години, когато майка ми почина, трябваше за един ден да прегледам огромното количество багаж, складирано от нея по стар социалистически навик в семейната ни вила. Да уточня, че не става дума за някакъв лукс - говоря за къща от осемдесет квадрата обитаема площ, с две миниатюрни стаички и баня, в която почти трябва да прегърнеш мивката, за да вземеш душ.

Та, в тази любима на фамилията ваканционна собственост в продължение на около 30 години се бяха трупали едно по едно всякакви неизхвърлени от битието и спомените ни неща. По магичен начин всяко едно от тях си беше намерило ъгълчето и се беше кротнало там, необезпокоявано с десетилетия.

Някои от обектите продължаваха вярно да служат - като един тантурест, гигантски диван от 50-те с надстройка, която застрашително се накланяше към темето ти, когато седнеш на избушените му пружини.

На въоръжение бяха и две двойки кресла от различни мебелни серии, които всъщност се различаваха само по тапицерията и историята си. Сивите бяха от моминството на майка ми, а масленозелените - купени за първата софийска квартира на баща ми. Иначе и четирите бяха ужасно неудобни и тежки, но със забележителен дизайн от 60-те - правоъгълни седалки и облегалки и дълги, заоблени накрая дървени подлакътници.

Около тях се мотаеха всякакви вазички, малки и по-големи маси, пребоядисвани в годините в няколко нескопосни, пъти, шкафчета, столове и дори един двукрилен лакиран гардероб. Той имаше различна участ - беше натирен в помощната барака зад официалната къща и съхраняваше няколко чувала с предмети и дрехи.

Лично аз знаех за съдържанието, но майка ми беше тази, която всяко лято отделяше по един ден, за да го прегледа отново и евентуално да поизхвърли нещо.

И, ако си имате майка, родена в периода 1930 - 1950 г., знаете, че действието „хвърлям", когато се отнася до семейни притежания, събирани в години на социалистически дефицит, не съществува.

Така че майка ми просто пренареждаше чувалите от оня гардероб, след което отново го заключваше по неговия специален начин ( инструкция: леко повдигаш лявата врата, ритваш дясната и бързо превърташ ключа) и с изтупване на ръце и въздишка констатираше: „Абе много неща има за изхвърляне от тоя гардероб, ама знае ли човек...". И догодина пак!

Така дойде тази „догодина", в която аз трябваше да се занимая с вътрешността на гардероба.

Поех отговорността далеч по-твърдо от майка си и като човек на новото време, в което няма дефицити на битови неща, реших да засилвам ненужностите към кофата - и това е.

За помощ взех една специална приятелка - от тези, на които можеш да се обадиш среднощ, за да изревеш, че котката ти се е заключила на балкона и тя до десет минути е дошла с куфарче инструменти, термос с кафе и план за евакуация.

Благодарение на нея обърнахме нещата в самата къща бързо.

Отървахме се от полусчупени ножове, овързани с връв, чинийки с избелели шарки и оръфани порцеланови краища, покривчици с неизтриваеми лекета, чаршафи с разбридани шевове, ръждясали отварачки за консерви, пепелници с пожълтели дъна, руски метални инструменти за нещо суперспецифично, като преса за правене на улеи в телешки стекове без кост, малка кукла негърче - стойка за тирбушон, набор от петдесетина празни кофички от кисело мляко с правоъгълна форма, виетнамско кръгло сгъваемо ветрило, битова бонбониера цървул, миниатюрен пътнически шах с магнитна дъска, рекламни тефтери на „Арома" от 1976-та с адекватния към момента работен график на майка ми, пукната гарафа за ракия и пет, големи като палец, чашки от цветно стъкло към нея, неработеща руска пътна ютия, направена някога от останалия метал в някой завод за танкове, туристически газеник в подгизнала мукавяна кутия, поднос за кафе с пейзаж от Владивосток на дъното, чешка резачка за варени яйца, немски ръчен миксер с щампа DDR на счупената дръжка, солница Кремъл...

Изобщо - цял битак от изтормозени докрай джунджурии, които завършиха съдбата си в кашон, до един контейнер за боклук. И които вероятно са станали ненадейното чудесно откритие за деня в живота на някой друг.

Такова пакетиране и хвърляне има здравословен смисъл - разделяш се с ненужности, които са тъпкали пространствата на обиталището ти и са го задръстили с нахалното си присъствие. Когато ги откриеш, са като гаменчета, които си хванал на мястото на престъплението - спотаени едни такива, сигурни в стойността си. И много, много не ти пука.

С гардероба обаче и неговите няколко чувала си беше съвсем различно.

Отварям аз по стари указания вратите му (първо ритваш дясната врата, след това повдигаш лявата и все така бързо врътваш ключа), те изскърцват недоволно и пред мен като на сцена изникват няколко огромни найлонови торби, грижливо завързани с еднакви ластици. Първият ме жилва по ръката, докато го развивам - напомни ми малко мамините шамарчета, когато се опитвах да лъжа.

Отварям го аз, а отвътре - същото жълто ухо, което изскочи от кашона documents в началото на този текст. Васил!

И след него цяла чудесия от неща, които бях забравила че никога няма да забравя - бебешкия плетен на ръка зелен шал на майка ми, първата детска риза на баща ми, свещник от ковано желязо под формата на птица - първият сватбен подарък на нашите, най-милите ми и единствени по онова време маратонки в червено и бяло, които с мама купихме от Унгария в началото на 80-те...

Ровенето в първия чувал ми отне около час. Всяко нещо, което изникваше от него, беше нова история, която ме караше да възкликвам и под леко отегчаващия се поглед на моята приятелка да изпадам в поредния разказ за всички обстоятелства.

Когато стигнахме до петия чувал, практичната ми и вечно планирана другарка от училищните години не издържа, стовари затворен огромния пакет в краката ми и каза: „Това да го изхвърлям ли направо или още ще си спомняш?"

Сега, девет години по-късно, нещата стоят така. Приятелката ми отдавна не живее в България. Пътува по света, практично пакетира нещата си за кратки и дълги командировки и с типичната си организираност от време на време ме проверва и стабилизира емоционално.

Майчиният чеиз с плетени на една кука покривчици, покривала за легла, тъкани кухненски престилки и десетки комплекти бели чаршафи с чисто нов етикети „Балкантурист" (открити в чувал номер 1, 2 и 3 в оня гардероб ) достойно ме следва от дом на дом и с всяко преместване ми става по-мил и по-мил.

Мечо Васил, след нестабилна кариера в спалнята ми на възрастен и гастроли из различни шкафове, аха да стане част и от детството на децата ми, но не устоя на конкуренцията на китайската индустрия за играчки и отстъпи в запаса незнайно къде.

И сега, най-неочаквано, изникна с целия си протъркан блясък от картонена кутия, в която трябваше да има документи. Всъщност, мечо Васил отвсякъде си е документ - годините и историите личат по тялото му, стига обаче да разполагаш с азбуката да ги прочетеш. Точно тази я знаят отчасти моите деца.

Може би за тях той все още ще значи нещо, като част от миналото на майка им

За следващите поколения обаче ще е просто стара играчка с протрити уши и бродирана на ръка червена уста и най-нормално ще свърши до кофата на някое населено място в някоя страна, някъде по света.

Опитвам се да приема това нормално. И продължавам да разопаковам, все по-малко да изхвърлям и все повече да си спомням.

Не знам дали е процес на остаряване. Може би е равносметка, може би е носталгия, може би е опит на тъсене на идентичност. Във всички случаи обаче е готино пътуване, което си струва да предприемеш.

Та, знаете ли къде ви е любимата играчка от детството?...

Oще: забравени вещи  мария касимова  минало  откриване на миналото  памет  семейна история  семейство  спомени  стари вещи 


Още от Животът

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 14.09.2011, 21:56

4 deowin | 22.06.201517:26

>Няма да изпадам в сантиментални разкази за онова време

Следват сантиментални разкази за онова време.
В сантименталните разкази няма нищо лошо. Защо тогава авторката държи да отрича, че й се е искало да разкаже за детството си, след като прави именно това? Ако мисли, че е срамно - може да не го прави; ако пък не - може да не го отрича. При все, двуличието не е нужно никому.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 20.05.2015, 10:11

3 4o4olin | 22.06.201512:27

Разбира се знам къде е. Казва се Мама Зайка и е на село в един скрин заедно с много други играчки. Тази седмица даже, бях там и съвсем грижливо ги извадих и подредих както някога. Много щастлив Чувството обаче не може да се сравини с нищо. Нещо ме задавя в гърлото и ми е мъчно дълго след това, мъчно за нещо отдавна загубено.....
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 11.05.2010, 18:26

2 Крив Макарон | 21.06.201509:55

Докато чета тези важни за научната област наблюдения върху потребностите на индивида от връщане към обекти, трасирали неговото съзряване, неволно се сетих за последните три кокошки, живели в къщата на баба в Карлуково. Те имаха тъжна съдба, и често оставаха гладни, докато в една вечер изпълнена със аромат на чист, селски въздух едно животно, вероятно златка или белка; видове разпространени в Северозападна България, не взе нещата в свои ръце, и им видя сметката. Това не накара баба особено да се тревожи, но пък прекъсна моята емоционална връзка с тях.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 06.04.2014, 22:35

1 тъп | 20.06.201519:40

за да оправдая ника си ще задам два тъпи въпроса:
1. кой и кога с маркер написа "documents"? по онова време най вероятно е бил от цру? напомня "репортаж за трите хаш", лека му пръст на валери петров!
2. чаршафи с нови етикети "балкантурист", тук вече ме тегли към "туин пийкс" Чуди се
   

оценка

+0 -0

Най-коментирани