Васил Попов, чичо Васко | webcafe.bg
Webcafe

Васил Попов, чичо Васко

Мария КасимоваМария Касимова
06.08.2015, 09:50 (обновена 11.08.2015, 18:36)

1 от 4 снимки Назад Напред

Васил Попов във "Вчерашни целувки"

Снимка: © Satirata.bg

Васил Попов не беше тъжен човек. Беше меланхоличен от време на време, преживяваше и можеше да се ядосва, но тъжен не беше.

Последния път, когато си говорихме, беше у тях, в кухнята. Васил Попов, актьорът от Сатирата, комикът, най-близкият приятел на баща ми, живееше изцяло в това простраство от иначе артистичния си, обширен мезонет.

Имаше високо, болнично легло, останало от последното му продължително залежаване в болница, от което невероятно добре се беше възстановил. На кухненската маса му беше кабинетът.

Половината беше препълнен с книги, тетрадки, листове за писане, моливи, нещица. Другата половина му беше за работа, за четене, за ядене и за разговори. Бях при него да го видя и да му отговоря на някакви въпроси - беше започнал да си пише нещо като дневник с разни истории и мисли от миналото и в него естествено фигурираше баща ми. Та му трябваха някои подробности от детството му, които аз знаех, други пък той ми каза тогава, в този наш предиобед на кафе и сладкишче от близкия магазин.

Гледах го как се движи полекичка в обиталището си и си спомнях точно тук, точно в този декор какви купони правеха някога. Какви смешки се лееха, какви етюди се изиграваха, как едни и същи истории се разказваха всеки път и ние всеки път се смеехме повече и повече, нищо че знаехме в подробности сюжетите им, просто те още и още по-смешно ги изиграваха.

За това време искам да разкажа. Защото това, последното, е тъжното.

Пък Васил Попов не беше тъжен човек. Беше меланхоличен от време на време, преживяваше и можеше да се ядосва, но тъжен не беше. Живееше с ирония, с подигравка даже, с насмешка над себе си, над болестите си дори. Избрал си беше комичната страна на нещата и оттам наблюдаваше живота и влизаше в битки. И живя така осемдесет и една години.

От детството си го помня като лице. Приличаше ми ужасно на любимата ми играчка мече, което кръстих на него - Васил. С жена му леля Беба ми бяха като лични чичо и леля - заедно бяхме на ваканции, по разни следнощни актьорски веселия, вкъщи, в онази тяхна кухня, която носеше аромата на театър и някоя и друга манджа, сготвена от чичо Васко.

А пък как готвеше тоя човек!

Това е второто нещо, което помня от него - манджите му. Татко казваше, че Васил в тоалетна да го затвориш, ресторант ще отвори. Отлепяше вратата на хладиника с едно такова детективско любопитство, оглеждаше какво има по рафтовете и започваше да го изрежда с умалителни: „Я, тука три картофчета, едно лукче, две морковчета, опааа, малко сиренце..." Събираше всичко това и от него композираше такова ястие, че не лапаш, ами ядеш бавно, за да е по-дълго, да ти е хубаво за повече време.

От него из домашните тефтери с рецепти имам с почерка на майка ми три - „Бьоф Васил" с телешко месо, кисело мляко и горчица; „Зеленчукова супа Васко" - с всякакви зеленчуци и не с масло, а с олио (подчерано и с три удивителни!!!) и „Войнишки курабии Васко Попов" с мас. Правя ги често, представяли са ме на ниво пред гости и са хранили децата ми (тия курабии с чаша топло мляко са точно онзи уют, на който мирише детството).

Като истински сладокусник, когато идваше у нас на гости, чичо Васко от вратата се опитваше да усети какво ще се яде. Майка ми готвеше изключително и само по книга и написани и изпитани рецепти и никога не изпровизираше. Този факт беше известен на всички в компанията на нашите и редовно служеше за шеги относно кулинарните й постижения.

За Васил пък буквалното й следване на рецептите си беше направо обида към храната, но понеже така или иначе манджите й се получаваха, беше приел тази нейна странност. Гостите у дома бяха през вечер, затова спонтанно майка ми изведнъж реши още повече да си улесни живота на домакиня и да въведе традиция в менюто при гостуването на Васил и жена му Беба. Набеляза си едни шпиковани пържолки от известната, а и единствена по онова време готварска книга на г-жа Чолчева и всеки път, когато въпросната компания се канеше да акостира в кухнята ни, тя ги приготвяше. Един път пържолки с чесънче, морков и черен пипер, втори път, трети път...Звънят Васко и Беба на вратата, мама отваря, той разширява ноздри и пита „Ммм, госпожа Сета, какво ще ядем днес?" И мама отговаря: „Е как какво - пържолките!". И всеки път така.

До една вечер, когато гостуването пак започва по обичайния начин - звъни се, мама отваря, чичо Васко ми подава неизменната малка бутилка Кока-Кола, която винаги ми носеше, когато идваше у нас (върл дефицит в началото на 80-те! ), леля Беба целува майка ми, отвътре се носи аромат на сготвено. Татко им взима палтата, вадят се някакви бутилки ракия и вино, а Васил с надежда поглежда майка ми и пита: „Ооо, госпожа Сета, много вкусно мирише, какво ще ядем тая вечер?"

Тя, както обикновено: „Е как какво - пържолките!"... А той не се въздържа, разперва ръце, поглежда към тавана, завърта очи и извисява гласа си в тенор: „Е айде Обърни я тая страничка на тая книга, па да видиш какво са написали хората от другата страна!"...

Много се смяхме на тоя история, пържолките бяха изядени до една и от тази вечер се сдобиха с ново име - „Обърни страничката". Така се казват и до днес - майка ми даже на ръка е написала новото им заглавие над прозаичното „Шпиковани свински пържолки" в Чолчевата книга. Правя ги от време на време, а в семейството ми лафът „Обърни страничката!" си остана като подсещане да вземем да разнообразим малко домашната си храна, когато упорито въртим нещата около паста, картофи или каквото там ни е било лесно.

Ще запомня чичо Васил и с още една история. Като бяха млади, родителите ми много пътуваха с приятелите си из България. Баща ми и Васил имаха участия в цялата страна, събираха публики по стадиони с по 40 000 зрители, познаваха ги и ги обичаха навсякъде. Васил не караше кола, както и жена му и майка ми по онова време, така че баща ми беше шофьорът на групата. Където и да пътувахме, Васил стоеше отпред до баща ми, а аз - между майка ми и леля Беба на задната седалка. И нямаше как едно пътуване в кола да не се превърне в поредната сценка.

Татко имаше останал от някакъв театрален реквизит една палка от тези на катаджиите, т.нар. слънчоглед. Беше със сгъваема дръжка, с форфоресциращи жълто и червено, и стоеше в жабката на жигулата. Когато на татко и Васил им писнеше да се тътрят зад някого по пътя или пък просто им се шегуваше, Васил нанизваше на лицето си една тъповата, обла физиономия, вадеше палката и започваше да раздава правосъдие с нея от колата. В едно задръстване на междуградско кръстовище един път аха да закъснеят за участие, така че Васко грабна палката, отвори прозореца и взе енергично да я размахва към другите шофьори с разни реплики „Колега, мръдни малко вдясно!" , „Оттегли се, оттегли се", „По-натам, отбий!".

Жигулката започна да напредва към катаджията в центъра на кръстовището, който в тотално недоумение какво става, спира да ръкомаха и се вторчва в нас. Баща ми и Васил, с начумерени като на сериозни партийни шефове лица, си пробиват път напред към него, а Васил продължава професионално да размахва слънчогледа все едно цял живот това е правил. Току пред самия катаджия се подава наполовина от прозореца на колата, прави му знак с палката да се приближи, а онзи от стрес чак му козирува. „Кой ти е началника на тебе? Димитров, Варадинов или Георгиев?", пита Васко. „Димитров, другарю...!", отговаря смотолевено катаджийчето.

„А, браво, ще му звънна утре да му кажа, че много хубаво работиш!" - достолепно го похвалва Васко, отдава чест на голата си глава и стои така сериозен и наполовина излязъл от прозореца, докато баща ми запрашва напред, а ние цвилим на задната седалка. Двайсет метра по-натам се настанява обратно в колата, обръща се към нас отзад и казва: „То винаги има по един Димитров или Георгиев, пък Варадинов го слагам така - за ракош!"... „Варадинов за разкош" е другият лаф, който и до ден днешен се чува вкъщи, когато сме включили всичките си артистични способности, за да омаем някого. Пак от чичо Васко.

За Васил Попов, а и за всички онези смешни хора, с които имах благословията да раста, няма как да напиша некролог. А и на него няма да му хареса. Говореше за смъртта с подигравка, за починалите казваше, че „са се представили", което на мен в онова време ми звучеше по-скоро сценично, театрално.

В онази негова притихнала, но опазила спомените кухня, в която последно си говорехме, той не ми каза нищо, което ей сега красиво да сложа тук за финал. Чете ми откъси от есетата си, написани в тетрадките на ръка, с красив почерк от едно време, чисто и подредено. Подари ми едно керамично герданче от тези на леля Беба, която си отиде преди няколко години от тоя свят.

Направи ми нес кафе, бъркахме го като луди за пяна и потракахме заедно с лъжичките в порцелановите чаши. Накрая ми показа колекцията си от изрязани от списание и вестници снимки на котенца. Беше си ги подредил в един албум и няколко пощенски плика и ги извади смутено - като нещо, което не знаеше как точно ще приема. Мъчно ми стана да ги разглеждам. И той го усети. „Старчески работи са това, Марийчеееей!- каза ми през смях. Ама пък... гле'й го ся кво е сладко, как да не го изрежа и да не си го гледам така от време на време?!"...

Ей такъв човек си отиде вчера - дето можеше да обръща страничките, да си доставя топлина от вестникарски снимки на котета и...малко Варадинов за разкош.

Няма да кажа поклон. Просто дълго ще ръкопляскам.

* Мария Касимова е дъщеря на актьора Хиндо Касимов - близък приятел на Васил Попов.

Oще: актьор  васил попов  касимов  мария касимова  почина актьорът  почина васил попов  театър  хиндо касимов 


Още от Животът

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 22.03.2012, 15:57

3 Шебек Хасан | 06.08.201517:47

Бог да го прости! Отиде си още един от големите ни артисти от онова златно поколение! Тъжен
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 06.08.2015, 13:31

2 Lilian | 06.08.201513:53

Много благодаря, Мария Касимова! Развълнувахте ме с този текст, защото и аз съвсем наскоро загубих своя баща, който беше от поколението на Васил Попов. И аз имам подобни весели спомени от детството ми, въпреки че татко беше инженер, а не артист. Спомени, каквито моя син за съжаление няма да има. Много ми липсват тези времена и със загубата на Васил Попов сякаш си отива още една частица от детството ми. Мир на праха му!
   

оценка

+3 -0

Регистриран на: 15.02.2013, 06:12

1 Marin Georgiev | 06.08.201511:41

Почивай в мир!
   

оценка

+0 -0