Адът – това са другите | webcafe.bg
Webcafe

Адът – това са другите*

Велислава Донкина 23.02.2013, 13:38 (обновена 26.02.2013, 13:12)
Тъпи

Ако Робинзон е успял, то е защото той непрекъснато преповтаря, пресъздава, „халюцинира" живота в общността

От десетилетия психологичната наука спори - дали се раждаме с определени заложби или средата ни прави такива, каквито сме. Би ли бил Моцарт гений, ако се бе родил в джунглата и е ли човешката индивидуалност продукт на гени или на взаимодействието с другите?

Теориите сменят господството си според модата, но всички ние знаем - човекът е „социално животно", както пише социалният психолог Арънсън, повтаряйки антично известните думи на Аристотел - и не е създаден да живее в изолация.

„Ние се изграждаме през другите," казва не един известен аналитик и това сякаш изразява особеното усещане, че нашата история е продукт на срещи, влияния, общи спомени и споделени преживявания. Ако не се среща с непознати, малкото дете никога няма да се научи да говори, понеже майка му „разбира" неговия бебешки език. И ако не беше поривът да срещнеш другия и той да те разбере, не би имало повод то да положи усилие да „каже" на другия какво иска или от какво се нуждае.

Другите са загадка, желание, опасения, терзания, съпротиви. Другите са адът или раят. Какъв би бил животът ни, ако ги нямаше - дори не можем да отговорим, защото самото ни усещане за себе си, за онова, което казва „Аз" в нас, се изгражда през тях - през думите, през смислите, които обменяме, през споделените реалности, в които някакси се срещат вътрешните представи на всеки от нас и трактовката ни на действителността, през отказите, идентификациите, желанието да принадлежиш или да се изградиш, отграничавайки се.

Всичко в нас - думите, облеклото, жестовете, изразените емоции - всичко е едно послание, предназначено за тези около нас, с което им казваме кои сме, откъде идваме как се чувстваме или какво искаме.

Очите, в които се оглеждаме от първите си дни, гласът, който нарича бурите от усещания, завладяващи тялото ни в първите дни на живота ни, с думи, които по-късно ще ни помогнат да ги разпознаваме като състояния на тялото си, първият срещнат образ в огледалото - голям, велик, съвършен и непостижим, който ще ни каже :"Да, това си ти, а това съм аз, мама", първите хора, които ще поискаме да ни харесват, предпочитат и обичат - всичко това е средата, другите, онова, в което ще се впишем и което - отричайки или идентифицирайки, ще ни описва и коригира.

Агресията, междугруповите отношения, конформизмът, алтруизмът, властта и на практика всички феномени, които социалната психология и социологията изследват, описват сложните ни отношения с другите.И в крайна сметка - колко важни са те за нас. В родовите общности „хората" са всичко - закон, регулатор, критерий, но най-вече подкрепа.

Те са идеята за това какво се прави, те са ритуалите, които ти помагат да се приобщиш, да преминеш през най-важните етапи в живота си, включително раждането и смъртта. Може би и затова най-страшното наказание е да те отлъчат, да те изгонят - като остракизмът в Елада. Защото сам човек е никой. И вероятно не би могъл да живее.

Ако Робинзон е успял, то е защото той непрекъснато преповтаря, пресъздава, „халюцинира" живота в общността, пазейки една вътрешна репрезентация за нея, с всичките й достижения като цивилизация и порядък, очаквайки момента, в който ще стане възможно да се завърне.

Когато човек не знае какво да направи, той се оглежда в опита на другите. Пита ги. Така, както децата усвояват почти всички свои умения - подражавайки. Общността е онова постоянно присъствие, на което разчитаме за подкрепа, за знание и за това да ни регулира. Да споделя радостите и мъките ни. Да ни съпровожда в битките. Казва се, че човек се ражда и умира сам. И като че ли това „сам" е едно от най-страшните неща. То ни ужасява.

Във връзка с неизбежната обвързаност на всеки човек с обществото и нуждата от нея за съществуването на индивида Сартр казва "Адът, това са другите" ("L'enfer, c'est les autres"). Но дали всъщност не е обратното - дали адът не е в самите нас и не са ли другите онези, които ни помагат да го понасяме?

* "Адът - това са другите" - цитат от пиесата "При закрити врати" на френския екзистенциалист Жан-Пол Сартр. Този израз философът използва, за да покаже неизбежната връзка между всеки човек и обществото, в което живее.


Още от Животът

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 14.03.2013, 09:19

10 keket | 04.04.201308:54

Защо сме изтрили коментарът ми под статията 'Самоубийство' на госпожата? да не би да е бил прекалено горчив за уебкафе?
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 28.02.2013, 00:01

9 Antonia Devetakova | 28.02.201300:08

Понякога си мисля наистина дали "Аз" не съм адът, за мен.Обаче.Какво щях да правя ако ме нямаше...ако не се усещам, че ме има сред другите.Може би този ад не е толкова страшен. И рая- това са другите...........
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 14.01.2012, 23:48

8 koya sam? | 26.02.201300:13

Но дали всъщност не е обратното - дали адът не е в самите нас и не са ли другите онези, които ни помагат да го понасяме?
--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
И да, и не. адът е в ума ни, нашите лоши помисли и съмнения, вечната ни тревога и страха ни от бъдещето. Умът има такова качество, че трудно постига спокойно състояние. При взаимодействие с едни хора безпокойството се усилва, а с други ти е спокойно, дори и да има проблеми за решаване.
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 01.11.2010, 16:52

7 Thea Atanasova | 25.02.201322:26

Да паяче, това май е поредната безсмислена поговорка. Когато се раждаш, 100% не си сам! Иначе как ще се родиш?
Иначе адът са другите и даже знам кои - фолк певиците това е Адът на земята! Смее се
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 25.01.2012, 18:03

6 паяка | 25.02.201313:16

"Казва се, че човек се ражда и умира сам. " Е това е едно от клишетата, което не е вярно. Хич никой друг да няма наоколо, когато се раждаш, поне майка ти е с теб.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 15.12.2010, 11:11

5 Borracho | 25.02.201313:15

Аз мисля, че самоубийството е единствения изход. Съветвам всеки, който не се кефи на живота си и не знае за какво съществува да се самоубие. Много щастлив
   

оценка

+0 -1

Регистриран на: 01.11.2010, 16:52

4 Thea Atanasova | 24.02.201322:10

За кокошките разбрахме, сега очакваме продължението - За мишките и хората... Смее се
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 24.02.2013, 18:55

3 Boyan Yankov | 24.02.201319:08

Много интересна статия и много вярна. Поздравления за авторката, която ме провокира да напиша първия си коментари в този сайт.
Моето виждане по въпроса е, че другите /обществото/ са рамката в която живеем, съществуваме.
Това, което сме, се основава на другите, чрез сравнението - правейки ни богати/бедни, щастливи/нещастни и т.н. Чрез ценностите - добри/зли, праведни/грешни.
Консенсус реалността, в която обществото съществува е единствената реалност, а всички други реалности са противообществени, сегрегиращи, налудничави.
Нашата обществена мисия е да генерираме стойност за обществото, чрез своя труд и действия и да бъдем възнаграждавани. А отнемайки стойност, чрез свои /престъпни/ действия или бездействия, биваме наказвани.
Добре е, за нас и за другите, когато живеем в съгласие с обществото и нашите лични цели съвпадат с обществените, и нашите ценности съвпадат с тези на социума. За съжаление, не винаги е така.
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 24.04.2011, 14:41

2 Чинчифон | 24.02.201312:12

Пак не разбрах защо някой дами упорито се пробват да покорят света с интелект,
вместо с естествените си полови белези?Дефицит от сексапил ли изпитват или просто обичат да опровергават майката природа Въпрос
   

оценка

+0 -3

Регистриран на: 29.12.2012, 10:07

1 Борката | 24.02.201311:09

Ъъъ...,като какво щи риче да се разумей? Смее се
   

оценка

+0 -0