Пресъздаване на татко | webcafe.bg
Webcafe

Пресъздаване на татко

Мария Касимова 12.06.2015, 19:07 (обновена 19.06.2015, 12:50)
хиндо касимов

Сега знам, че бащите на момичетата са нещо, което остава недокоснато в пространството и времето. Дори и когато ги няма вече физически

От един ръчен часовник можеш да изградиш целия образ на човека, който го е носил.

Намерих татковия "Ракета" във вътрешния джоб на чантата си. Не знам как е попаднал там, вероятно съм го мушнала при преподреждането на багажа и съм си казала, че ще се погрижа за него по-късно. Сега, докато прекарвам няколко дни на път, далече от моя дом и този на татко, го държа в ръката си. Като го помириша, още мога да усетя аромата на татковата кожа върху кожената му каишка. Слаб е, едва доловим, но аз мога да го разпозная сред милиони други миризми.

Така, както мога да разпозная очите му, усмивката, крайчеца на ухото, ръцете... нищо, че вече двайсет и девет години не съм го виждала.

Когато съм се раждала, баща ми чакал пред родилния дом "Шейново" и от притеснение прегънал на две една стотинка.

Докторът излязъл да му каже, че бебето се е родило, а татко припаднал в ръцете му, без дори да се сети да попита за пола ми. Няколко часа по-късно изпратил телеграма на родителите си в Бургас със следния текст:

"Бабо и дядо, аз се родих. Мария".

На снимките от изписването ни от родилния дом има същия глуповато щастлив израз, който придобиват новородените татковци - нещо средно между гордост, страх, важност от сериозна работа, която са свършили добре, и тотално безхаберие.

После в домашните чували с черно-бели спомени са се подредили стотици фотографии, на които татко е направил същата като моята кисела бебешка физиономия, носи ме ръце, целува ми бебешкото дупе, сменя ми пелените, приспива ме...

Първият ми реален спомен от моя татко е как съм седнала на гърне, навън е студено, през нощта е, той едва гледа в просъница, а аз го питам: "А сега ко ше си изпеими?"... И пееше човекът, какво да ме прави. "Хей, ръчички, хей ги две, те ме слууууууааааат (прозявка)... най-дооореее...(прозявка)...".

Наричаше ме Шупи и всякакви производни на това (шупишник, шупация, шуполина, шупорана...) и ме щипеше за бузите, като присвиваше от сладост устни и стискаше зъби.

Обичах да ми прави следобедна закуска, защото режеше дебел комат бял хляб и отгоре му нареждаше цели плочки масло.

За сравнение на майка ми филиите винаги бяха с еднаква нищожна дебелина, а маслото се размазваше, докато почти изчезне от повърхността им.

Научи ме да си пържа яйца и това е първото ядене, което можех да си приготвям сама.

Двамата заедно често си правехме пиле и това си беше нашето пиле, защото майка ми не ядеше никакви хвъркати и съответно я беше гнус да ги приготвя.

Да имаш баща актьор е рядка и много специална привилегия.

Това ти осигурява различно детство, в което могат да ти се случат невероятни неща. Като например да излезеш на сцената просто ей така, защото някой негов колега е решил да си направи майтап, докато играят.

Така един път насред "Януари" от Й. Радичков пред публиката ме извлече Димитър Бочев - Бочката. Не разбрах точно какво става, защото трябва да съм била на четири-пет години.

Но помня плеснатото като с мокър парцал лице на татко, като ме видя да се тътря след Бочката чорлава и с малка ленена селска нощница.

Разбира се, публиката ужасно ме стресна, та съвсем органично протегнах ръце към него и многострадално простенах "татиииии"...

Бочката каза нещо, а публиката изригна в смях и ръкопляскания. Не знам какви са били думите на Бочката, но със сигурност видях ръката на баща си тайно да му показва среден пръст.

След представлението тази история беше основното нещо за коментиране, така че продължи в закачки, майтапи и добронамерени реплики.

Баща ти да е известен артист в онези години означаваше и да си номер едно ученичка в учителската стая на училището си, защото можеш да намираш билети за представления, за които хората чакаха с месеци.

За моите учителки татко винаги взимаше по четири билета от "своята квота", а аз ги носех до бюрата им като кралски куриер, който има привилегията да осведоми населението за раждане на престолонаследник.

За повечето хора да имаш баща комик беше равносилно на това в дома ти да е някакво нескончаемо веселие. Изобщо не беше така.

Но пък татко имаше най-страхотното чувство за хумор и най-божествената сладкодумност, заради които и най-невзрачните истории, разказани от него, бяха като филми.

Една сутрин се появи в прозореца на вратата на кухнята и каза с много сериозен тон, че в българския химн се пее за него.

Майка ми сбърчи вежди в съмнение, а той потвърди:"Ми да, пее се! "Твойта хубост, твойта прелест, ах, те нямат край!"...

За първи път с татко бях на театър и като публика.

Заведе ме на "Цар и водопроводчик" в Сатирата, където Васил Попов, най-добрият му приятел, беше в основната роля.

Не знаех какво е водопроводчик и тази дума ужасно ме изплаши, така че като видях чичо Васко в ролята, ревнах с пълно гърло.

Нищо, че се появи в атлазен халат и по аристократични пантофи - страх ме беше от него и това си е.

Вторият път, когато с татко гледахме театър от салона, акълът ми беше само в двете кебапчета, които ми беше купил преди това и обеща, че ще изям след представлението.

Затова и не помня ни какво сме гледали, ни къде е било, само тоя пусти аромат на пресни кебапченца, който усещах да се вие от чантата му. Храната за стомаха преди храната за душата в най-чист вид.

В една възраст толкова много исках да бъда като баща си, че пожелах да имам като неговия каскет.

Шапкарят на театъра ми го направи от същия плат, като този на баща ми, само че нещо обърка мерките. Така и не можа да повярва, че имам толкова голяма глава.

В края на краищата ми се наложи да нося каскета почти като капа - едва се закрепваше на върха на порасналата ми тиква и за да не пада постоянно от мястото си, гледах да не правя много и резки движения. Да съм като татко ми беше по-важно от това да ми е удобно.

Да си момиче и да бъдеш момичето на татко си е нещо, което съм преживяла лично.

Помня ризата му на кончета. Струваше ми се, че се движат, когато я носеше. Помня в детайли как изглежда мекичкото на ухото му, с една много негова си гънка, защото, докато вечер късно ме носеше на ръце до вкъщи от поредния ресторант или гости, на които замръквахме, детското ми личице е било навряно във врата му, именно там.

Един път някакви момчета изгониха мен и още едно момиче от люлките на площадката.

Звъннах от звънеца на входа на татко, той се показа на балкона, изревах случката и след две минути ухото на едното от гаменчетата беше опънато от палеца и показалеца на баща ми.

В първи клас, когато едно момче ме би, татко дойде, вдигна го над главата си и с гласа на Дарт Вейдър каза: "А си я пипнал, а съм те смачкал като гнида!".

Три години по-късно момчето все още минаваше на не по-малко от метър покрай мен.

Най-неуспешният опит на татко с мен беше този да ме научи да карам колело.

Покачи ме на балканчето, хвана седалката ми отзад и започна да ме убеждава, че ме държи и няма да ме пусне.

Бях страхлива и не повярвах, така че на всеки два метра се обръщах да видя дали татко е там. Ако го видех на метър от края на колелото, откровено си падах. Срещнах челно няколко коли и кофи за боклук и след три часа безуспешно тътрузене на колелото из картала и двамата се отказахме.

Татко беше на ръба на нервна криза, а аз се спотаих в желанието си да не го ядосвам.

Така или иначе се научих да карам колело година по-късно. Научи ме Ана от първия етаж на блока, за десет минути. Татко беше щастлив.

Щеше да бъде щастлив вероятно и ако беше успял да ме види абитуриентка. И студентка. И булка. И майка. И журналист. И пораснало момиче, което, докато се е чудело как ще се справи с това и онова, всъщност се е справило с много повече.

Сега знам, че бащите на момичетата са нещо, което остава недокоснато в пространството и времето.

Дори и когато тях ги няма физически. Последният път, когато "се видях" с татко, беше преди два дни. Помислих си за него и в този миг покрай мен мина автомобил със същия регистрационен номер като този на неговата кола - 7722.

Беше на едно забутано шосе във Франция, която той много обичаше. И от която, когато бях на шест години, ми донесе медальон на Богородица, който още си пазя.

Днес пък часовникът.

Спрял е на девет без двайсет. Не е времето, в което си е отишъл, друго време е, той си знае.

Виждам го върху ръката му, с дългите му пръсти на самоук пианист, който по слух можеше да изсвири Концерт N1 за пиано и оркестър на Чайковски.

Виждам ризата му, панталона с ръб, чантата със сценариите през рамо, мокасините... и каскета, онзи същия, като моя.

Като се погледна в огледалото, виждам неговите очи да ме гледат. Все повече са неговите, с малките бръчици и леко увисващия клепач, и все по-малко са моите, с които се помня.

Баща ми не ми липсва, защото никога не съм го губила.

Единственото, което ми тежи, е, че, когато кажа на глас "Татко?", никой не ми отвръща: "Какво, шупишник?".

Може би просто трябва да слушам по-внимателно.

Oще: актьор  баща  баща на мария касимова  ден на бащата  комик  мария касимова  международен ден на бащата  спомен за татко  татко  театрален актьор  театър  хиндо касимов  хиндо касимов - баща на мария касимова 


Още от Животът

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 18.12.2014, 19:07

1 Шамито | 13.06.201514:53

Апотеоз на кръвната връзка.Четейки преживях своето минало с малки разлики от констатациите за моя син.Но карма.Не всички може да бъдем щастливци.
   

оценка

+1 -0

Най-коментирани