За цигарите и Стивън Кинг | webcafe.bg
Webcafe

За цигарите и Стивън Кинг

Йордан СлавейковЙордан Славейков
07.07.2016, 14:49 (обновена 11.07.2016, 16:04)
Пушене

С пушенето свързвам първата си целувка, първите си несподелени любовни трепети, вечната липса на пари, която налагаше с приятели да делим цигари, да делим последна цигара.

Имаше няколко тренировки на сухо. Това си го спомням отлично. Бъркане в джоба на сакото или панталона на татко, намиране на пакета с цигари, проверяване на бройката им, взимане на една, помирисването й, слагането й в устата ми, ококорените ми от страх очи, усещането, че върша нещо забранено, че ей сега ще бъда хванат. Връщането на цигарата обратно. Борбата със самия себе си.

Усещането, че искам да съм голям - като татко, като батко, като дядо, че искам да съм като тях - да мога след ядене да си запаля цигара, или преди ядене, или когато си искам.

Лятната ваканция между втори и трети клас.

Открадвам цигара, миналия ден съм откраднал и кибрит от пачката с кибрити, скрил съм го до една катерушка в двора на старото училище. Вървя от дома към училището и съм сигурен, че на челото ми пише крадец, сърцето ми бие до пръсване и много, ама наистина много искам да пуша.

Стигам, вадя цигарата от джоба си, смачкана е, намирам кибрита, клякам до едно дърво, оглеждам се, драсвам кибритената клечка и ....о, чудо! Аз съм на седмото небе от щастие. Вкусът на тютюнев дим изпълва гърлото ми, гълтам от него малко, много издишвам. Не кашлям. Сладко ми е, вкусно ми е, ароматно ми е. Искам още. Цигарата свършва бързо. Неусетно.

Истинският проблем е, че ръцете ми миришат на тютюн, и у дома може да ме усетят. Късам треви, трия пръсти о кората на дървото, намирам орехови листа, мачкам ги и не се сещам, че дъхът ми мирише на тютюн. Усеща ме батко, дръпва ме встрани и ми казва да не гледам от него, че това, което прави той, е вредно, отровно и да изчакам да порасна.

Изчаках, докато станах седми клас, и на една лятна бригада не издържах - с парите, дадени ми за обяд, си купих един пакет цигари. Красив пакет - мека, гланцова, лилава опаковка, сто милиметрови цигари, марка Summer.

Чувствах се голям, и специален, и нарушаващ нормите, и бях в съзаклятие със съученичката ми Бистра. Тя си купи кутия БеТе. Беше ни страх. Един ден цигарите и на двама ни стояха у мен, с целия риск да бъда хванат, на другия - у нея. Вкусът още беше хубав, но не беше страхотен като в онзи ден до катерушката.

Реших, че е от цигарите и започнах да го търся в други марки. Не го намерих, но и не се отказах.

Мисля, че няма марка цигари на българския пазар, която да не съм пробвал. Къси, дълги, с филтър, без филтър, в кутия, в пакет, ментолови, цветни, по десет бройки в кутия, по двайсет, даже по двайсет и пет.

Не спрях даже когато татко разбра и ми каза, че няма да ми дава пари за обяд, а аз му отвърнах, че това е добре и нека той да пести, защото след месец, като умра от глад, ще му трябват пари за ковчег. Не спрях и когато лекарите имаха съмнение за петно върху белия ми дроб, тогава едновременно си слагах инжекция пеницилин (в селото, в което живеех, през уикенда нямаше фелдшер) и пушех.

То, пушенето, за мен никога не е било пушене. Беше ритуал.

Беше магия, беше споделяне. С него свързвам първата си целувка, първите си несподелени любовни трепети, вечната липса на пари, която налагаше с приятели да делим цигари, да делим последна цигара. За всеки страхотен секс, след който палиш цигра няма да споменавам изобщо. За кефът от комбинацитята кафе - цигара също ни дума. С него свързвам мразовитата зима на 1997 година, в която бях войник, тогава държавата фалира, левът девалвира, банките изгърмяха една след друга, а с приятели войници дадохме всеки от нас месечната си заплата, бяхме трима, и си купихме общо един пакет цигари, „Мелник". Не бяхме пушили дни наред нищо, даже фасове нямахме. Отворихме пакета и намерихме вътре двайсет дълги филтъра.

Някой беше нарязал само филтри с размерите на цигара, фабрично, разбира се, имаше само хартия и памук. Нито листенце тютюн. Мисля, че бяхме еманация на човешкото нещастие. Цената на цигарите никога не ме е спирала, нито знанието, че са вредни, нито нелепите картинки, нищо.

Лишавал съм се от много неща, за да пуша. Мой избор. Спрях ги от страх. За самия себе си.

Една февруарска вечер в баня в „Студентски град" по време на зимна сесия, настинка и след препушване. Мислех, не, бях сигурен, че умирам. На колене пред тоалетната чиния, повръщах, студена пот ме обливаше, всичко, което изкарвах от себе си имаше вкус и мирис на тютюн. Тогава си казах, че ако оживея, няма никога повече да пуша. Казах си,че ако има Бог и той не разреши да пукна на колене, олигавен и смърдящ - край с пушенето. Той удържа на думата си, ако го е имало тогава. Беше мой ред. Умопобъркващо е, особено в началото - бях нервен, груб, карах се с всички за всичко, ядях като свиня, дъвчех химакалки, моливи, всичко, което намеря.

Не пиех кафе, качих над десет килограма, кашлях, храчех, будех се нощем, сънувах огромни цигари, които светеха в тъмното над леглото ми...

Тогава разбрах, че съм от призваните да спася света. Ако искам. Само трябва да пропуша. Каза ми го самия Стивън Кинг в разказа си „Хората от 10 часа".

В него от всички жители на земята само бившите пушачи, тази безволева група хора (които са отказали цигарите и пак са пропушили), имаше сетива да вижда извънземни нашественици, окупирали висши държани властови позиции. Само те виждаха чудовищните глави с тумори и пипала, убили човешките същества, чиито тела заемат. И тръгват на война.

Изкушавах се да пропуша. Устоях. Намирах сили да казвам не.

Започнах да пуша на тринайсет години, пушех тринайсет години и от тринайсет години не пуша. Гаджето ми пуши. Можете да се сетите до какви нива на разговор се стига, когато сме у дома. Истината е, че ми се пуши. Всеки един божи ден. Сега - също, докато пиша, като пия кафе, след обяд, след секс, след чаша вино. Всеки един ден. Не паля, изкушавам се да го мисля като игра това мое желание.

Винаги имам цигара в себе си. Нова, незапалена. Държа я в ръка, поднасям огънче до нея, дръпвам го. Дърпам от цигарата, незапалената, вдишвам, гълтам, издишам. Олеква ми. За кратко. Лъжем се с желанието ми. То ме лъже, че си е тръгнало, аз го лъжа, че му се отдавам. Играем тази игра толкова дълго, че сме си станали предвидими. Желанието ми обаче знае, че е тук, че няма да си отиде, но че е победено.

Oще: бивш пушач  изповедта на бивш пушач  никотин  отказване на цигарите  пушач  пушачи  пушене  спиране на пушенето  тютюн  цигари 


Още от Животът

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 14.12.2011, 11:33

3 gothic | 08.07.201609:53

Фифи, добър опит, но.... отново греда. Промяната в текста е направена след коментара ми. Та така.....
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 10.04.2016, 02:32

2 Fifi6 | 07.07.201622:29

Написано е, че става въпрос за тези, които са ги отказвали, но отново са пропушили. Не виждам греда.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 14.12.2011, 11:33

1 gothic | 07.07.201616:49

"В него от всички жители на земята само бившите пушачи, тази безволева група хора, имаше сетива да вижда извънземни нашественици, окупирали висши държани властови позиции." Греда, ама голяма. Само НАСТОЯЩИТЕ пушачи имат тази способност в разказа на чичко Стиви.... ядосан
   

оценка

+0 -0

Най-коментирани