Голямото мрънкане | webcafe.bg
Webcafe

Голямото мрънкане

Мария Касимова 15.11.2014, 16:34 (обновена 23.11.2014, 08:38)
жена

Снимка: © Getty Images

Цъкаме с език, философстаме кое и как трябва да се направи, влизаме в словестни битки, когато си ходим на гости и хленчим как нямаме пари, нямаме работа, нямаме бъдеще и нямаме надежда. Като истински емоционални балкански славяни предпочитаме да отделим енергия за оплакване, вместо за съзидание.

"Как си?", питам една приятелка. "Никак не зле", отговаря ми тя. Трябват ми десетина секунди да разшифровам точно какво ми казва - че е добре или че не е - и докато бърча вежди в недоумение, тя слага точка с едно "Горе-долу"...

Всъщност моята приятелка иска да ми каже, че е добре. Само че да изрече просто думата "добре" не й е достатъчно. Как така "добре", като в цялата формулировка на отговора трябва да има прилична доза драматизъм, която да не можеш да подминеш.

Да си "добре" е много елементарно и прекалено позитивно

Особено за изконния български негативизъм и вкорененото в гените ни трепетно очакване на лошото. Пък и кой ли очаква да чуе, че си "добре"? То и няма как да си "добре", защото тук по принцип никой не е "добре". И ако пък случайно вземеш, че определиш състоянието си като "добре", току-виж ти завидели, чул те дяволът, Бог те наказал и изобщо вземат та ти се случат куп неща, които в крайна сметка да те извадят от това незаслужено и притеснително състояние на "добруване".

Българите сме си трагични натури по принцип. У нас нито един миг на щастие не остава ненаказан. Ако случайно искрено си се посмял на нещо, трябва паралелно да се подготвиш за "отплата" в близките дни.

"Много се смяхме - не е на хубаво", казва нашият народ и суеверно прикрива с ръчица ухилената си беззъба уста, белким божественият баланс между щастие и нещастие някак го подмине и не го накаже за оскъдните моменти на безгрижие.

Имах едно гадже, с което се разделих, защото за него нямаше друг начин на възприемане на света, освен оплакването.

Когато слънцето надничаше в стаята му и го будеше, той отделяше половин час да обяснява на всеки, който го пита как е, че не е добре, защото "това слънце, като ми пекне във физиономията сутрин, направо ми иде да се гръмна!" Ако пък валеше дъжд, въпросният мърморко изваждаше на повърхността цялото си красноречие, за да обясни как "ебаси времето, то нищо не ти се прави в такава сивота!".

Ако имаме национален спорт, той той със сигурност е свързан с оплакването

В английското възпитание не е прието да казваш, че не си добре. Винаги си добре, защото никой не трябва да се товари с твоя негативизъм и по тази причина нямаш правото да го споделяш.

Ако си в лошо настроение, гледай да си го пазиш за себе си, защото споделянето му би ти отредило имиджа на лигльо, който не е нужен на никого. В България е точно обратното. Заявиш ли публично, че си добре, пък и гарнираш ли това изявление с усмивка, спукана ти е работата. Първо, половината хора, на които така ведро си се представил, ще изпаднат в дълбок размисъл как така точно ти може пък да си добре.

Тъй като няма да намерят отговор, дружно, макар и безмълвно, ще те обявят за преструвко. Второ, в случай че в душите им все пак се прокрадва някакво съмнение, че пък ей на, точно ти може и да си добре, те ще се опитат да разберат повече подробности и в крайна сметка да те разколебаят, че си добре. "Добре, добре, колко да си добре?!" пита се нашият народ в такива моменти и даже не търси отговора. Той не го интересува - това, което е важно, е да се неглижира доброто настроение. Да се подреже бялото крилце, на което някой необяснимо щастлив се е опитал да литне.

Самият акт на оплакването у нас е героически

Кой ще те забележи, ако не измрънкаш нещо на публично място?! Как ще направиш име на мислител, обществено ангажирана личност, артист или философ, ако не заемеш позата на вечния мрънльо? Позитивизмът не е конструктивен, защото е прекалено лесно и някак тъповато да вярваш в доброто и, не дай си Боже, да се бориш за него.

Трагизмът е много българска поза, в която и най-големият крадец, простак или лумпен придобиват титанична осанка. Помислете си само как точно щеше да изглежда културният ни министър Вежди Рашидов, ако преди да седне пак на министерското си столче, не беше направил едно мрънкащо турне из и без това трагично звучащите телевизионни бг студиа, за да поплаче публично за двата си затрити в КТБ милиона?

Kазано честно, той щеше да е просто един забравен възрастен човек с жълтеникави мустаци и брада, когото никой не помни. След тура за оплаквания обаче изконната българска нагласа за съпричастност и цъкане с език като израз на съчувствие се задействаха и сега г-н Рашидов, аман-заман, има реалния шанс да си подръпне оттук оттам някой и друг милион по европейски протрами, та белким запълни така омрънканата финансова загуба.

В този смисъл трябва да се отбележи, че оплакването у нас е констурктивно - ако е професионално, постоянно и пред когото трябва, то винаги ще те доведе до нещо добро.

С оплакване и мрънкане се осъществява и цялата ни политика

Ние мрънкаме, че нямаме магистрали и че парите от данъците ни са потънали незнайно къде и хоп, министър председателят ни обиден ни нахоква, припомня ни какво НИ е построил и се врътва сърдито в някое парламентално кьоше.

Регионалният министър Лиляна Павлова измрънка, че пари за снегопочистване няма. Така че, честито, ако завали сняг, пътищата няма да се чистят! Добре дошли в деветнайсти век! Вместо да се възпротивим обаче и да си потърсим платените данъци, ние пак ще си премълчим.

Защото нали и ние трябва да се оплакваме после! Ако вземем, та се вдигнем на бунт, току виж нещо взело, че се оправило и така да си нямаме за какво да си мрънкаме!

Да оставим политиците - то е ясно, че оплакването си е част от тяхната игра. По-лошото е, че е част и от тази на гражданите. Най-неоспоримото доказателство за това е онзи ренесансов по духа си и средновековен по политическото си безсмислие дълъг уличен протест, който в крайна сметка си беше едно голямо, всенародно, ялово оплакване.

Размахвахме плакати с обвинително съдържание, питахме Кой, Какво и Защо, свивахме юмручета в поза "ще видите сега, каквото ще видите" и в края на краищата се прибрахме по леглата. Оттам и досега надаваме по някой и друг вопъл в публичното пространство, но нищо повече. Всъщност даже напротив - ние тайничко си мечтаем нещата да си останат такива, за да може винаги някой друг да ни е виновен и да се оплакваме от него.

Понеже най-тегавата част на оплакването и мрънкането като процеси е съотносителността им към самите нас. Да се оплачеш е първата крачка, логично следвана от дръзването. След дръзването идва борбата, а след нея има два избора - побеждаваш или си победен. И, нали, някак не сме окей да сме в отбора на лузърите, по-добре да го играем в отбора на пасивните знаещи - така хем не правим нищо, за да не сгрешим, хем си продължаваме да се оплакваме на воля.

В последно време няма човек, на когото да не споделя някаква моя битова трудност, и той да не ме залее с цяла реч за несгодите в живота си, предшествана от реторичния въпрос

"Ма на мен ли ми ги говориш тия неща?!"...

Така още преди да си завършил изречението си, трябва да разбереш, че това твоето не е нищо и в позицията на засрамен от глезнята си да изслушаш трагедията на човека отсреща. В този двубой на тема "нещастия" няма как да получиш съпричастност или съчувствие, защото никой не те слуша така или иначе.

Миналата седмица точно по тая схема се наложи да изслушам разказа на една съседка, която не можеше да преживее, че някой й краде подпетените стари обувки пред вратата, предназначени за посещения в мазето.

Когато все пак успях да й кажа, че това с обувките не е кой знае какво и може спокойно да си ги държи у дома, тя се впусна да ми обяснява важността на въпросните "влечки" и в крайна сметка завърши със сълзи и директно отправени към мен екзистенциални въпроси като "какво толкова направих в тоя живот, че господ така ме наказва? (разбирай, позволява някой да й краде влечките от пред вратата...)

Оплакваме се за всичко и по всяко време

От цената на тока, от дупките по улиците, от липсата на пешеходни пътеки, от лудото шофиране, от асансьорите, от застрояването по морето, от учебната и здравната системи, от олигарсите, от времето, от народа... Точно в този момент и аз се оплаквам - от манталитета ни, от хората, от себе си дори. Освен "горе-долу", когато ни питат как сме, отговаряме все с някакви словестни формулировки, носещи значението на усилие, на мъка - "бутаме я накак", "караме я някак си", "мъчим се", " пънем се"...

Цъкаме с език, философстаме кое и как трябва да се направи, влизаме в словестни битки, когато си ходим на гости и хленчим как нямаме пари, нямаме работа, нямаме бъдеще и нямаме надежда. Като истински емоционални балкански славяни предпочитаме да отделим енергия за оплакване, вместо за съзидание.

Тези дни един мой близък човек почти фалира след години успешен бизнес, десетки проекти и много инвестиции. И вместо да си събере силите и по американски да се изправи на крака за битка, той потъна в уютно самосъжаление и вайкане.

Загубил почва под краката си и останал пред прага на загубата, той е готов да обвини световната конспирация, политическата система, астрологията, нумерологията и приложната магия в лицето на бившата си жена за своя провал, вместо да го хване здраво за ушите и да го изтегли нагоре. Защото, разбира се, оплакването е пасивно действие - то не изисква непременно реакция и следователно не те прави пряко отговорен за нещастието ти.

Последният път, когато се оплаках, беше преди малко

Направих го съвсем по традиционно български начин - обадих се на една приятелка и отнех петнайсет минути от живота й, за да си помрънкам. Тя търпеливо ме изслуша, каза ми няколко положителни думи като "ти си супер" и "кво ти пука" и накрая обобщи "Стига си опявала, ми вземи да действаш!".

Благодаря й за това.

Oще: лошо  мария касимова  мрънкане  народопсихология  негативизъм  негативно  оплакване  политика 


Още от Животът

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 12.12.2014, 21:22

16 elvil | 12.12.201421:34

Статията много ми хареса, коментарите само я потвърждават. Смее се
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 11.12.2014, 13:49

15 Двадесет-Годишна Садистка.1218636385 | 11.12.201413:50

Касимова,ти си поредната снобарска пачавра,която иска да се издигне в собствените си очи,плюейки произхода си.И всичко това вероятно те задоволява и материално.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 20.10.2013, 15:05

14 Aston | 17.11.201407:49

Q:
-"How are you today?"
A:
-"Best day in my life!" or
-"Never been better!"
etc.etc. example of the usual style in NY...

Ах тези американци!...
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 21.02.2012, 17:37

13 mima | 16.11.201413:27

В това, че се оплакваме за щяло и нещяло си има и положителни моменти - нямаме нужда от психоаналитици. Като си изкажеш мъката и ти олеква, а даже след словесното й формулиране е по-лесно да се намери разрешение за драмата. И всичко това безплатно!
   

оценка

+0 -1

Регистриран на: 02.09.2010, 17:28

12 Rowan | 16.11.201407:49

Едно време, като четох животописа на Плутарх за Александър Македонски, си формулирах собствено понятие: „Комплекса на Александър“.

Това стана по повод изказване на младия Александър след една от победите на баща му:

- Ей, този човек ще завладее всички държави и няма да остави за мен!

Та след като се възкачва на престола, младият Александър се отличава и записва в историята благодарение на свръх-амбициозността си: ненаситна жажда за победи, за да настигне и надмине родителя си.

Тази ненаситна жажда се наблюдава при повечето деца на известни и даровити хора, но когато, за разлика от Александър, тази жажда не може да се задоволи, избива в негативизъм, депресия и оплюване на всичко и всички. Просто защото не са толкова даровити, липсват им талант, свобода на мисълта и увереност в себе си за да си извоюват достойно място под прожекторите, но имат летящият старт на родителското име, те са на сцената, където не биха достигнали при свободна конкуренция, но нямат данни да станат звезди, те развиват симптоматиката на Манията за величие: „Имам заложбите по наследство, но другите ми пречат!“

Затова са и негативни всичките статии на Касимова. Пък и не само на нея, Кафето се е превърнало в магнит за посредствените деца на бившите величия. Те, докато са живи, ще пишат негативно, ще обвиняват светът, че им е крив, но никога няма да си признаят, че просто нямат данни за нещо повече от дописници на блудкави статии… Мъка…
   

оценка

+6 -1

Регистриран на: 07.07.2011, 12:03

11 Дракон с кисело зеле | 16.11.201400:08

Колко много безсмислени думи...
Касимова, това... нещо горе можеше да го събереш в три изречения и щеше да има абсолютно същата стойност. Или, всъщност, по-голяма, предвид факта, че същото количество информация щеше да е събрано на по-малко място, т.е. информационната плътност, ако мога да я нарека така, на текста щеше да е поне двайсетина пъти по-висока.
   

оценка

+6 -3

Регистриран на: 27.10.2014, 01:00

10 tonkich | 15.11.201422:44

да живее сащ и реформаторският блок евроатлтантически братя и сестри и дано нашият брат Владимир Кличко победи този зъл комунист "Кубрат Пулев" (какво варварско анти-западно име), който забележете едно време е тренирал в така нареченото "цска"( колко гнусно само звучи).
   

оценка

+0 -2

Регистриран на: 02.09.2012, 10:38

9 gullwing | 15.11.201422:15

Трябва да се различават оплаквачеството и национален негативизъм.

Оплаквачеството е защитна реакция на поданик спрямо държавата с цел да се престори на беден, немощен, нещастен и така да бъде оставен на мира. Гражданин, за разлика от поданика, смята държавата за своя и се държи съвсем различно. Но нашият манталитет преобладаващо си е такъв.

Националният негативизъм е нещо друго. Той се появява след 1989 г. дотогава не го е имало, защото не сме имали възможност да се сравняваме с чуждите постижения. Вярвали сме на своята пропаганда. Днес продължаваме да вярваме, че сме равностойни с другите, но не можем да си обясним защо тогава не живеем като тях. Негативизмът всъщност е наспособността да си отговорим на този въпрос.

Точно на тази тема има едно есе от преди две-три години, което изкрено препоръвам на всеки: "Силата на българският негативизъм" - http://www.journal-informo.eu/content/014/002.pdf
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 16.09.2010, 13:12

8 sarfios | 15.11.201421:02

Ах, иронията! Смее се

Народа мрънка за нещо, пък авторката мрънка срещу народа! Смее се Смее се Смее се
   

оценка

+7 -2

Регистриран на: 08.08.2012, 09:17

7 pixie | 15.11.201420:01

Ма жената ви го е казала в прав текст: "Особено за изконния български негативизъм и вкорененото в гените ни трепетно очакване на лошото."
Не виждам какво й анализирате текста, тя е българка като нас и нищо българско, като мърморенето, не й е чуждо. И е права. Освен това, и да смените географската ширина, пак ще намерите българи, които се оплакват дори по-качествено, нищо че живеят много по-добре от нас. Последното е от личен опит.
   

оценка

+3 -1

Най-коментирани