Няма прошка | webcafe.bg
Webcafe

Няма прошка

Мария Касимова 30.08.2014, 08:06 (обновена 02.09.2014, 16:11)
Иван Славков, Батето

Снимка: © Sofia Photo Agency

Преди близо трийсет години покойният вече Иван Славков, известен като Батето, в качеството си на всемогъщ директор на Националната телевизия и зет на Тодор Живков написал сценарий за телевизионна новела на партизанска тема. Режисьорът поканил баща ми, който беше актьор, за една от ролите. Той отказал с мотива, че е претоварен в театъра, но истинската причина била, че сценарият му се струвал тъп.

Баба ме кръстила, когато съм била на десет месеца. В църквата срещу къщата си в Бургас, в която от трийсет години живеела с втория ми дядо мюсюлманин. Било Богородица и баба Мария по традиция опекла хляб и тръгнала да го носи към храма в моя чест. Току на вратата му обаче изневиделица към протегнатите бабини ръце, понесли ритуално погачата върху бялото тъкано платно, се спуснал гълъб и впил човката си в лъскавата препечена коричка. Баба хладнокръвно взела да крещи "къш, къш" на птицата, защото си я познавала - така или иначе от години всяка сутрин хранела гълъбите пред черквата с накиснат във вода хляб.

Наглият гълъб обаче не се изплашил - кълвял настървено хляба и приплясквал дяволито с крила. Баба взела да се стряска малко, но точно тогава като прилеп от пещера от църквата излетял попът с разпилени коси, разперено расо и веещ се във всички посоки метален кръст. И докато баба успее да реагира, ме грабнал от прегръдката на майка ми и високо ме вдигнал над главата си, за да стоя "далече от тая дяволска птица".

Разбира се, този спасителен попски порив така ме стреснал, че съм се разревала тутакси и по свидетелски показания на част от гостите съм спряла някъде в малките часове на следващия ден. Кръщенето минало между припяването на църковния хор, песнопенията на отчето и клетвите, които баба ми отправяла към птицата. Накълваният хляб бил понакиснат с мед и изяден, без онова парче, което гълъбът така много си харесал. Към него, като към веществено доказателство за намеса на нечисти сили, попът приложил специален план. Завил го в платнена носна кърпа, прекръстил го, поръсил го със светена вода и го прекарал три пъти зад олтара, шептейки молитви.

След това с църковно мнозинство от гласовете на баба, клисарката, продавачът на свещи, диригента на хора и попа дяволското парче останало на съхранение в църквата до рождения ми ден в началото на октомври. Идеята за очищение била парчето да се провери на заветния ден на моето раждане и по състоянието му да бъде разчетена божията воля за моята едногодишна тогава особа.

Нещата малко намирисвали на вещопоклонничество и суеверие, но така или иначе попът бил известен с някои волни интерпретации на канона и решението му се приело в известен смисъл като творческа проява на богослужение.

И така, денят дошъл, майка ми очаквала с тайнствено нетърпение новините от християнската бургаска обител и когато телефонът звъннал, скокнала върху слушалката с разтуптяно сърце. От другата страна на линията чула плачещата ми баба, която едва успяла да обяви резултата - накълваното от гълъба парче хляб изглеждало като току-що извадено от фурната - свежо, меко и ухаещо на мая. Никаква плесен, никакви буболечки, никакво изсъхване. За мама, която навлезе в християнската символика едва към края на живота си, това бил всъщност добър знак.

Според попа и баба ми обаче истината била тъкмо обратната - съхраненото накълвано от дяволската птица хлебно парче било придобило нечиста сила, след като явно не било подвластно на природния закон за тлеенето на природата. Така баба някак полугласно и мъничко завоалирано казала на мама, че "туй дете ще го веят неверните бури" - диагноза, потвърдена и от най-големия религиозен капацитет - попа на църквата.

Мама така и никога не прости на баба това изказване

Пред баба пък изобщо не застанал въпросът дали да прощава или не на попа за спорното разчитане на мистичната случка - тя просто не подлагала на съмнение провиденческите му способности.

А що се отнася до мен, може би оттогава някъде датира дълбокия ми антисинхрон с религията по принцип, неубедеността ми в християнската доктрина и в частност - с разбирането за всесилната прошка.

Не защото не умея да прощавам. Просто не мога да прощавам всичко и на всяка цена. И няма сила на земята, която да ме накара да повярвам, че това не е правилно. Въпреки похвалните усилия на куп мои приятелки да ме убеждават колко спасяваща собствената ми душа може да бъде дадената от сърце прошка, колко озаряващ е актът на помилване, колко подклаждащо гнева е отмъщението.

В детската градина имаше едно момченце, което особено много харесвах. Един път, докато пеехме някаква песен, реших, че трябва да му кажа нещо важно и започнах да го побутвам с краче. Той се обърна, усмихна ми се и се разрева горко. Учителката спря заниманието, попита какво става и той й каза, че съм го ухапала за рамото. Дори не успях да се защитя - само след минута се озовах на колена пред скута на учителката, която оголи рамото ми и накара цялата група от четиригодишни деца да минат и да ме ухапят за назидание.

Така около двайсет деца се изредиха едно след друго, приклякваха със садистична усмивка до мен и забиваха с детска жестокост млечните си зъбки в рамото ми. Две-три отказаха да го направят. Беше нещо като публично изнасилване.

Никога не простих на учителката. След години я срещнах случайно на улицата и й разказах този спомен. Тя го беше изтрила от паметта си. Аз обаче до днес помня мокрото усещане върху детската си кожа и острите зъбки на децата, с които иначе си играех. Не беше тяхна вината. Беше нейна. И нека си носи греха, където и да се намира сега.

Година по-късно в същата тази детска градина една новопристигнала учителка наказа две деца от групата, защото не искаха да спят следобед. Съблече ги чисто голи, отвори прозореца на терасата и ги изправи пред него на октомврийското колебливо време. Ние стискахме силно клепачите си в леглата и не смеехме да шушнем, защото тя бродеше с показалка, на която твърдеше, че е сложила лепило, за да залепи всички неспящи очи. Мижах и гледах през ресниците си двете голи телца пред мен.

Тогава не си давах сметка, че това е подсъдна проява на унижение и мъчение, но с детското си сърце осъзнавах, че не е правилно. Разказах вечерта на баща ми какво се е случило. На следващия ден той вдигна нечовешки скандал, срещна се с родителите на потърпевшите деца и им предложи подкрепата си, за да накажат и изгонят от работа въпросната детска възпитателка. За негов ужас обаче те застанаха на нейна страна! Нарекоха постъпката й "малко пресилена", но обясниха със страхопочитание, че вярват в професионализма й. Тотално промити от системата или просто бездушни, те предпочетоха унижението на собствените си деца пред конфронтацията с т.нар. авторитет.

Никога не простих на тези родители. Благодарение на относителната си популярност по онова време, баща ми успя да издейства даскалицата да напусне детската градина, а тя пък беше въдворена... в друго детско заведение, където вероятно се е и пенсионирала. Не знам какво е станало с децата и в какви възрастни са се превърнали, но няма сила на земята и в небето, която да ме накара чистосърдечно и по християнски да простя на онази, която им причини това.

Преди близо трийсет години покойният вече Иван Славков, известен като Батето, в качеството си на всемогъщ директор на Националната телевизия и зет на Тодор Живков написал сценарий за телевизионна новела на партизанска тема. Режисьорът поканил баща ми, който беше актьор, за една от ролите. Той отказал с мотива, че е претоварен в театъра, но истинската причина била, че сценарият му се струвал тъп.

Като разбрал за това решение, Славков побеснял. Обявил баща ми за посредствен актьор с големи претенции и забранил на цялата БНТ общественост да го кани да участва в продукцията й. На няколко пъти различни режисьори опитвали да пробият забраната и въпреки че баща ми ги предупреждавал изрично за това, те го снимали.

След което с кършещи се пръсти се извинявали, отстранявали го и преснимали епизодите с негово участие с нов актьор. Така три години баща ми се оказал персона нон грата в обителта на телевизията, а обидата, напрежението и силният обществен натиск на артистичната гилдия към него го поболяли. Макар и да е малко пресилено, майка ми хранеше убеждението, че именно тази случка е отключила рака, от който той си отиде.

Никога не простих на Иван Славков. Така, както никога няма да простя на системата, която го беше създала - него и другите като него. Не простих убедеността им, че имат свише способността да задават правила и да ги набъркват в човешките животи. Като тийнеджър мечтаех да го срещна в някой бар и да лисна в лицето му нещо мазно и лепкаво, след което да му кажа коя съм и защо го правя.

Нямах шанса да го направя, защото пътищата ни в този живот генерално се разминаваха така или иначе и никога не попаднах в неговите барове, сред неговите приятели, в неговите така митични пиянски преживявания, на които сума хора така се възхищаваха. Вярвам обаче, че там, където сега се вее бездушната му душа, моята малка не-прошка подклажда огъня на нейното неудобство.

Като студентка във втори курс в университета бях редови участник в студентската стачка. Кротко преспивах в аулите, метях помещенията заедно с другите, бях пълнеж в масовите демонстрации. Слушах с възхищение изказванията на Емил Кошлуков, пеех с цяло гърло песните на промяната и не мечтаех да вляза в какъвто и да е политически елит. Исках просто да пиша книги, да търся интересни съдби и да имам свободата да казвам какво мисля. Да имам деца и да ги гледам в нужния битов уют. Да имам мечти и надежда, че те могат да се сбъднат, макар и с цената на изтощителен труд и липса на време. Вярвах, че ще мога да дишам и че атмосферата в земното ми пребиваване ще е подходяща за създаване.

Тази вяра ме караше да правя неща. Помогна ми да стоя на тъмно по време на режима на тока и да се радвам на пламъка на свещите. Заради нея ведро миех бебето си със съхранена в празна пластмасова бутилка вода, когато чешмите ни пресъхваха за по два дни. Дълбокото ми убеждение, че доброто предстои и някой се грижи за неговото случване, ме преведе през периодите на тотално инфлационно безпаричие, дванайсетчасови опашки за бензин и мляко и купонна система. Срещах съмишлениците си по митингите, гласувах настървено, пишех малките си статии във вестниците и вярвах, че така правя своето малко нещо в името на граденето на голямото.

Преди година окончателно разбрах, че няма голямо и няма градене. И че ако има, то не е нито мое, нито наше - то е тяхно. В началото на миналото прохладно лято с тъга открих, че вече нямам надежда. Че ако вечер мечтая, то декорите на моите мечти все повече не се припокриват с родната ми действителност. Открих, че моето някогашно метене на университетските стачни коридори е чудесна метафора за цялостното ми осъществяване като личност в тази държава - просто отново незабележимо, тихо и упорито вдигам прах, който да прикрие стъпките нагоре по стълбицата на разни измислени герои.

Разбрах, че колкото и да сме много обикновените метачи, вдигнатият от нас прах все някак ще се уталожи и изпод него, като възкръснали крилати изчадия, ще полетят онези, които и днес са готови като оня ненормален поп да видят дявола в нещо неродено, да унижат всяка невинност и да плюят върху човешкото достойнство като детските ми учителки и да раздават божествено правосъдие като онзи човек, така раболепно и обичливо роднински наричан от народа ни Батето.

На тези хора никога няма да простя. Съвсем по нехристиянски и въпреки опяванията на застаряващото мое поколение, което все повече обяснява политическите абсурди с теории за световната конспирация и извинява обществената наглост с всесилието на прошката. Когато е попарена надеждата, няма прошка за този, който я е залял с гореща вода. Когато са загубени мечтите, няма прошка за този, който не ги е опазил. Когато някой разполага с и без това оскъдните ти години на земята, няма как да простиш и да очакваш справедливостта на възтържествува в небето. Просто защото има малко, но непростими неща.

Така че айде да не ми опяват колко добре съм щяла да се почувствам лично аз, ако щедро съм прощавала хорското безочие, наглост, невежество, самолюбие, раболепие, власт, невъзпитание, користност, предателство, лъжа. Точно защото няма как да простя, се чувствам щастлива. И спокойна, че поне с моята си, вътрешна подреденост на Доброто и Злото, съм в хармония. Простете, за което...

Oще: гълъб  иван славков  мария касимова  поп  прошка  прощавам  религия  славков  хляб  църква 


Още от Животът

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 06.06.2011, 18:39

34 Josephin | 06.09.201414:11

и така ... простено ти е да не прощаваш, защото прошка може да се получи само ако бъде поискана. аз като чист атеист тълкувам гълъба като добра поличба, хаха... ти някога мечтала ли си за мини купър, а?!? Усмивка) аз повече се питам, дали виждаме престъпленията, които правим и които оставят срамни следи след нас - в това число и поколението, което възпитаваме, всички ние, със или без деца!!! ще искаме ли прошка и от кого; всички виждаме, че новото поколение е обречено, но виждаме ли, че то обрича нас на трудни старини...
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 19.05.2014, 02:00

33 puebloto | 03.09.201402:40

Бесен голяма грешка направи жиката навремето,като изсели повечето мюслимс от бг....трябваше да ги остави ,и сега всички разбирачи щяха да списват на турски....скоро и това ще стане
НЕЩАСТНИ СТЕ
само ми е интересно,за колко гроша си продавате евтините души,а?
   

оценка

+0 -2

Регистриран на: 18.07.2010, 15:13

32 Harry | 02.09.201418:52

Един път да съм съгласен с Frida, е, като изключим пренебрежението и превъзходстовото, с които говори за християнството. Много щастлив
   

оценка

+0 -1

Регистриран на: 18.01.2013, 14:26

31 пламен георгиев | 02.09.201415:48

Понасъбрала си злобичка като гледам!! Иначе добре пишеш! Смее се
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 18.09.2013, 11:56

30 Citizen X | 02.09.201413:31

Е... Целият, тоя, текст ич не бие на хармония,ше ме прощаваш... Чуди се
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 14.08.2010, 11:53

29 Frida | 01.09.201422:17

бойчо за кои християни става въпрос - за католици, протестанти, евангелисти, баптисти, хм източноправославни Чуди се

прошката не е призив за мир, нито пък е мир. прошката е първа крачка към доброто. у другия. прошката е признание за неговата способност да бъде добър.
в този смисъл дълбоко в себе си хората са готови да простят, ако виждат тази готовност и възможност за промяна. промяна, която включва отказ от греха и обръщане към доброто, моралното,
прошка не се дава на мерзавци, съсипали пет поколения. и затова не разбирам какво пречи на авторката да си продължава живота, без да се тормози с дилемата да прости или да не прости на такива. Всемирният съдник ще я реши вместо нея по едни неописуем и невъобразим от човека начин.
   

оценка

+3 -1

Регистриран на: 28.02.2012, 12:47

28 Boicho Boichev | 01.09.201414:18

Мир -не гняв.Гневът произлиза от страха.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 28.02.2012, 12:47

27 Boicho Boichev | 01.09.201414:16

Нищо не разбирате.Прошката не е акт ,насочен навън, а навътре.Не към врага, противника, този който те е обидил, а към себе си.Не е благодеяние на врага ти, нито нещо което правиш за него или заради него.Прошката е акт отправен към себе си.С прошката правиш добро на себе си, даряваш мир на твоята си душа.Без да те интересува нито какво прави врага ти, искал ли ти е прошка или не, приема прошката ти или не.Прошката е разговор със себе си, но за да го знаеш това трябва да си християнин.Блаженството на изповедта и на прошката не може да се изкаже с думи.Това са дарове, недостъпни за езичниците и за неверниците.Пускаш светлината в душата си.
   

оценка

+3 -3

Регистриран на: 03.11.2010, 00:11

26 dedogo6 | 01.09.201412:48

Потник, марш у дупката , от която си изпълзял бе...
Аз само ще понаблюдавам нещо, за да си направя един извод. Чуди се
   

оценка

+2 -0

Регистриран на: 03.11.2010, 00:11

25 dedogo6 | 01.09.201410:37

Ало, модераторите, не усещате ли че тука нещо смърди по коментарите,а?
Аааа , ама това бил потника.
Ама той с привилегии, него не го трият... Бесен
Аз като напиша к*р както трябва - и веднага някой бди... Бесен
Да ви .... имам двойния стандарт. Лош или много луд
   

оценка

+2 -0

Най-коментирани