Блъскане до дупка | webcafe.bg
Webcafe

Блъскане до дупка

Ваня Ефтимова 02.11.2015, 17:40 (обновена 05.11.2015, 13:40)
модно ревю

Снимка: © Getty Images

Какво общо има напускането на главния дизайнер на Dior Раф Симънс с нас? A напускането на креативния директор на Lanvin Албер Елбаз? Какво общо има безспирното работно време на Барак Обама с нашите проблеми? Въпреки че отговорът е елементарен, не е толкова лесно да се сетим...

Голямата новина тези дни в модния свят е неочакваното напускане на Раф Симънс на поста креативен директор на Chistian Dior. При това не защото е стъпил на криво някъде.

От както през 2012 г. белгиецът пое модната къща, успехите се редяха един след друг, най-видимият от които е увеличението на продажбите с цели 60%.

Както модните критици, така и търговците обичаха тънкия баланс между висша мода и продаваеми дрехи. Симънс беше и близък с Бернар Арно, шеф на концерна LVMH, притежаващ Dior, и последният не спираше да го хвали.

Тихият белгиец така и не създаде скандал или пък подхрани поне една клюка в жълтата преса.

Единственото обяснение защо дизайнерът избра да напусне бе, че просто няма време за истинска креативност.

С наложеното супертемпо в днешния моден бизнес, Симънс трябваше да изработва цели шест колекции на година. В често цитирано сега интервю от преди няколко месеца той много откровено се оплака, че идеите му нямат вече инкубационен период, време да се развият естествено - и това е изтощаващо.

Раф Симънс

Само седмица след Симънс друг успешен дизайнер - Албер Елбаз също обяви, че напуска поста си на креативен директор на Lanvin.

Още по-очевидно, Елбаз призова в реч модната индустрия да преосмисли накъде е тръгнала.

"Ние дизайнерите започнахме като шивачи, с мечти, с интуиция, с чувство. Но после станахме "креативни директори" и трябва уж да създаваме, но най-вече нареждаме", заяви Елбаз в Ню Йорк само дни преди да обяви напускането си.

Албер Елбаз

Защо трябва да ни интересуват драмите на дизайнери, които получават повече пари, отколкото някой от нас ще види в живота си?

Трябва ли да се солидаризираме с хора, обградени от ято асистенти и с лимузини на денонощно разположение? И какво общо имат техните проблеми с липсата на инкубационен период и превръщането им от творци в администратори с нашето прозаично битие?

На пръв поглед нищо.

Когато се замислите обаче, в друг контекст и определено по-малка скала - всички се борим с подобни проблеми.

В много професии, особено когато се издигнете на по-висок пост, работното време се разтегля до 60-70 часа седмично, де факто без събота и неделя.

Смартфоните, интернет и лаптопите размиват границите на служебния и личния живот и човек сякаш винаги е на една ръка разстояние от офиса.

Забързаното темпо и натискът за ефективност на днешния бизнес дават малко възможности за дълго обмисляне на идеи.

Не сте ли се чувствали поне веднъж в живота си като хамстер на колело, въртейки ден след ден, седмица след седмица вечните административни, логистични и персонални проблеми, без да ви остане дъх да мислите за истински важните креативни решения?

И в резултат на тази безкрайност и безрадостност понякога ви идва да напуснете от раз професията, която иначе обичате толкова много?

Ако отговорът е "да", значи вихрещият се дебат около напусканията на Симънс и Елбаз може би крие интересни и важни и за вас изводи.

Особено напускането на Раф Симънс на Dior предизвика тайфун от коментари в западната преса.

Все пак белгиецът замести на поста Джон Галиано, незабравимо драматичен и често забавно-озадачаващ образ.

Джон Галиано

Галиано, като си спомняте, беше изхвърлен от Dior в резултат на психосрив в парижки бар, гарниран с много алкохол и крясъци "Обичам Хитлер!"

След задължителния престой в санаториум, дизайнерът разкри, че години наред е страдал от тежък стрес, безкрайно работно време и изолация от приятели, роднини и обичайните човешки радости.

Смяташе се, че уравновесеният Симънс, който преди това беше ръководил дълго и успешно модната къща Jill Sanders, ще балансира по-добре огромните изисквания на поста в Dior.

Сега вече е ясно, че проблемът не е в личността, а в системата.

Впрочем дебатът за липсата на време за "същинско живеене" не е ограничен само до модната индустрия.

В американската политика той също е гореща тема, а президентът Барак Обама не крие, че вечното блъскане с малки проблеми, без да остане дъх за глобалните въпроси не му е по вкуса.

Ако трябва да сме честни, част от причините се крият в политическата система на САЩ. В нея президентът обединява в себе си постовете на държавен глава и министър-председател, а кабинетът под него е много слаб.

Така ако един европейски премиер например е по-скоро мениджър на почти независимите си министри, то в САЩ президентът определя политиката, а секретарите в кабинета са подизпълнители.

При такава концентрация на власт в ръцете на един човек, няма как неговото ежедневие да не е потопено в безкрайна бюрокрация.

Всяка вечер президентът Обама например получва брифинг-папка от всички теми, на които не е успял да обърне време през деня.

Според източници от Белия дом тази папка сега е с размерите на телефонен указател на средноголям град.

Ако Обама трябва да се занимава с толкова много други теми, може ли да се учуди някой, че той може да измисли оригинална стратегия за излизане от вече глобалната криза в Сирия?

Как да има време за геополитика, когато е потопен в микромениджърски решения?

Този текст обаче не е задължително да завърши песимистично.

Все повече изследвания доказват с факти, че връзката между по-голямата производителност и повечето време за почивка е правопропорционална. Накратко, гледната точка, че отпочиналите служители са както по-креативни, така и по-съвестни, започва бавно, но славно да си пробива път.

Тези, които до късно търкат бюрата в офиса, не винаги постигат най-добрите резултати.

Няма значение какво мислите за удачността на шведския експеримент с шестчасовия работен ден. Срещу него има достатъчно много аргументи, най-важният от които е, че спускането на решения с подобна кардиналност "отгоре" и повсеместно, а не като постепенна и естествена стъпка на бизнеса, не винаги е добра идея.

Повечето държави в света обаче са отдалечени на светлинни години от подобни радикални завои.

По-важното в случая е, че шведският социален експеримент постави централно въпроса доколко от блъскането до безкрай има смисъл.

Настоящият дебат в модната индустрия пък усили звука на дебата.

Остава сега и вашият шеф да прочете тази статия.

Oще: dior  албер елбаз  албер елиза  барак обама  безспирно работно време  висша мода  джон галиано  диор  напускане  обама  работа  работна седмица  работно време  раф симънс 


Още от Животът

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 18.02.2015, 20:26

3 скочубър | 03.11.201515:15

Във връзка с духа на статията - на няколко места прочетох едни и същи данни - от 1971 насам производителността на труда в Щатите е скочила двойно, а заплатите в реално изражение на са мръднали с милиметър.
Тва понеже нали ни развяват неолибералното знаме на производителността, че с колкото се повишила тя с толкова трябва да се увеличават и заплатите.След като от 1971 заплатите са същите, въпросът е къде отиват всички допълнителни печалби от двойно повишената производителност.Очевидно е - само в акционерите и борда на директорите, а за работниците - дедов! Май пак ше вървим към "шопи с сопи", ама така, по-глобално.
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 18.07.2010, 15:13

2 Harry | 03.11.201509:41

Мантрата на западния либерален капитализъм е "непрестанен растеж", който влючва и поглъщане на конкуренти, най-често с непазарни средства, а непрестанният растеж е н невъзможен, а и дебалансиращ и саморазрушетелен за системата, което пък от своя страна се решава с войни навън, за да се избегнат колапсите вътре.

Очевидно е че се стига до зплаха за планетата, защото тя е с ограничени ресурси, разрушават се страни и държави, унищожават се народи и икономики, съдават се изкуствени потребности у потребителите,

Неолиберализма на англо - американците е достигнал границите на съществуването си, и без да експанзира, той ще умре, но той не е "обществен строй", той е само техния психопатичен начин живот и неустойчива ненаситност.
   

оценка

+2 -1

Регистриран на: 23.05.2014, 08:51

1 Ivan Bardarov | 03.11.201508:12

Интересна статия! Браво!
   

оценка

+3 -0

Най-коментирани