Доктор Спок, бай Панте и едно унижено дете | webcafe.bg
Webcafe

Доктор Спок, бай Панте и едно унижено дете

Мария КасимоваМария Касимова
19.04.2016, 13:33 (обновена 03.05.2016, 12:51)
деца

Снимка: © Getty Images

Там, избутан от всички останали, уплашен и с трепереща брадичка, стоеше малък, русоляв момчурляк, на врата му се вееше голяма табела от картон, на която пишеше „Аз излъгах."... Не се шегувам.

„Ти си чудесен! Работата, която си свършил, е страхотна и аз много ти благодаря за това, че си положил тези усилия." „Ти си много умна, забавна и красива! Имаш невероятно въображение, освен това си трудолюбива." „Ние всички се възхищаваме на това, което си направил, защото то е прекрасно." „Благодаря ти, че направи това за всички нас! Ти си вдъхновяваща!"...

Това се случва в класна стая.

В едно училище във Флорида, където се чудели как да се справят с хлапетата, които не просто изостават в ученето, но и не намират никакъв смисъл изобщо да се занимават с него. Един от младите им учители решил да работи извънредно с точно тази група, от която редовните даскали почти били вдигнали ръце. Приложил собствена, оригинална идея за мотивирането им - всяка сутрин отделял по десет минути от часа, за да каже на всеки един от тях, лично, пред всички останали, колко е специален, ценен и различен и колко много го цени.

Само след месец резултатите смаяли училището. Първо, защото децата започнали сами да се хвалят едно друго, вместо да се нападат и подиграват. Второ, защото резултатите в учението им значително се повишили. И най-важното, защото всяко едно от тях започнало да прави всичко възможно, за да покаже най-доброто от себе си, да бъде по-добрия човек от този, когото всички познавали преди. Всичко това само, заради добрите думи. И свободата да се научиш да ги казваш.

Преди години като млад журналист трябваше да правя интервю с един училищен психолог.

Училището беше от първите частни навремето - с хубава сграда, приветливи стаи, училищен стол с три менюта и всякакви обещаващи ателиета и занимания, благодарение на които децата следваше да се развиват по най-добрия начин. В училището знаеха, че ще пристигне екип от телевизията, така че по стара традиция го бяха излъскали, навсякъде имаше неестествено количество цветя, хлапетата се разхождаха в симпатичните си униформи, а учителите бяха пресилено усмихнати.

Докато разтоварвахме в двора техниката от служебната кола обаче, някъде иззад сградата се появи малка момчешка групичка с провесени носове, а зад тях, като овчи пастир, с гордо вдигната глава и сурова физиономия, се носеше въпросната дама училищен психолог. Сценката твърде много се отличаваше от всеобщото натруфено еуфорично настроение наоколо, така че аз, операторът и възрастният шофьор на колата естествено се заковахме на място, вторачени най-вече в дребната фигурка най-отпред на групата.

Там, избутан от всички останали, уплашен и с трепереща брадичка, стоеше малък, русоляв момчурляк, на врата му се вееше голяма табела от картон, на която пишеше „Аз излъгах."... Не се шегувам.

Психоложката, малко по-висока от хлапетата, тъничка една такава, с къса черна косица, подбутваше „стадото" към нас и от време на време подвикваше „Нека сега и гостите от телевизията да видят какво става тук. И да те покажат по телевизията като лъжец, вместо като герой." Свитата около нещастното момченце не обелваше и дума. Никой не се смееше, а в очите им се четеше някакво подтиснато състрадание и детски уплах.

Докато се опитвах да осъзная на какво съм свидетел, в главата ми като проблясък от друга реалност святкаше онази сцена от кинокласиката „Не си отивай!", в която героят на Георги Русев, учителят Ветев, беше провесил такава табела на един от учениците си. Само че на нея пишеше „Аз съм убиец". Да припомня само че филмът е сниман през 1975 година, а реалната случка в частното училище, за която ви говоря, се случи близо трийсет години по-късно.

И да, на табелката не пишеше „Аз съм убиец", но табелка имаше! На врата на един малък, порастващ човек. Своеобразна броня срещу евентуално съчувствие, разбиране и съпричастност. И със същото огромно, публично, човешко унижение.

Стоях изправена пред приближаващата тиха детска група, а операторът държеше камерата отпусната в ръката си като оръжие, с което може да удари. Възцари се секундна тишина, която можеш да разрежеш - толкова плътна и тежка с безумието, на което бяхме свидетели. И точно тогава тихият, кротък и мил бай Панте, шофьорът на служебната телевизионна кола, неочаквано за всички, скочи иззад полуотворения багажник и за секунди се озова точно пред малчуганите. Вдигна високо детето с табелата на ръцете си, стисна го здраво в големите си, омаслени ръце и изкрещя в лицето на психоложката: „А ти... ти си за затвора!"...

Не можете да си представите какво последва.

Психоложката изобщо не беше от тези, дето ще си оставят педагогическите решения на произвола на съдбата, така че мигом зае позата на бранеща се и подхвана реч за възпитателните методи и „създаването на механизъм за приемане и афиширане на вината си". Детето тихо плачеше, гушнато във врата на бай Панте, който дишаше тежко срещу разгорещената от думи педагожка и едва сдържаше гнева си. Операторът ни отдавна беше оставил камерата, беше свалил табелата от врата на детето и я беше скъсал на четири пред погледите на децата.

По прозорците на училищната сграда бяха накацали ученици и учители, които не можеха да се ориентират какво всъщност се случва. В цялата тази каша накрая се намеси директорката, която неумело се опита да защити оперената психоложка, обяснявайки, че е още твърде млада и може да допусне „някои несъществени грешки"...

Не можех да повярвам на какво съм свидетел. Винаги съм знаела, че има някаква погрешна и дълбоко изродена практика в идеята за добро възпитание да не влиза добротата като такава.

Страдала съм от липса на добри думи в детството си като всяко дете, расло по време на „развития социализъм" и осемдесетте, в които боят все още беше приемлив начин да създаваш навици у едно дете, а милувките и похвалите се считаха за пряк път към разглезването. Бях намразила тази практика до дъното на душата си и бях възпитавала децата си с много и искрени похвали, с много и щедро раздавани жестове на обич и подкрепа.

И всичките ми приятели правеха така. Затова и в представата ми за съвременно възпитание точно такава една случка просто не можеше да бъде родена и от най-развихрения статус на въображението ми. Още по-малко в училище, при това гордо представена като „модерна" система за... какво беше?... „създаване на механизъм за приемане на вината"...

В онзи ден през 2005-та година, в училищния двор на прехваленото частно училище, интервю с психоложката не се случи. Малкият, набеден човек прекара половин час в мощните прегръдки на бай Панте, когото не искаше да пусне за нищо на света. Той го галеше по русолявата коса и му разказваше за своите деца, белите, които е правел като малък и за коня Пират, който имал на село, където щял да го заведе да яздят заедно.

Аз, като балансьора на ситуацията, бях изпаднала в тежки разяснителни разговори с директорката и учителския колектив, които, осъзнали безумието на случката, се опитваха някак да тушират вината на колегата си. Тя беше напуснала полесражението и ревеше в една от стаите. Сама.

Нямаше си бай Панте, който да я гали по рошавата черна коса и да й обещава да яздят из полетата кон, наречен Пират... В този точно миг си помислих, че тя самата вероятно е жертва на нечие подобно отношение в собствения й живот. Че дори и да не й се е случило физически, може би и на нейния врат някой някога е закачил обвинения, вместо похвали, хули вместо добри думи. И всъщност е трябвало толкова малко - може би просто някой да й каже, че е умна, и хубава, и трудолюбива, и с въображение и че адски се радва да я има в живота си...

През май 2015-та година аз, моят оператор от онова време и бай Панте, пенсионираният вече шофьор на тогавашната служебна кола, бяхме на абитуриентски бал. На Филип. Порасналото момченце, което носеше табелата „Аз излъгах".

През всичките тези десет години не беше спирал да се чува и вижда с бай Панте, беше прекарал няколко седмици на селото му и се беше научил да язди не само Пират, но и много други коне. Беше пораснал красив и строен млад мъж, на есен заминаваше да учи нещо космически сложно в Америка и беше напуснал онова прехвалено частно училище седмица след онази случка.

На абитуриентския си бал, под умилените погледи на родителите и гостите си, Филип благодари на няколко от тях поотделно за различни неща. Към края на кратката си, по хлапашки нестройна и вълнуваща реч, измъкна от джоба на сакото си плик, от който извади накъсан на четири парчета картон. Съедини ги така, че да можем да прочетем „Аз излъгах." С две думи разказа историята около тези малки свидетелства за детската си болка, които лично беше съхранил през годините.

И завърши така: „Благодаря на чичо Панте, който тогава ме прегърна и ме вдигна високо! Благодарение на него знам, че съм добър, и умен, и красив, и заслужавам. Знам още, че всички хора са такива и най-хубаво е да се научиш винаги да им го казваш. И ако сега можех да кажа нещо на госпожа Методиева (психоложката - б.авт.), щеше да е точно това. Че е умна, и добра, и красива..."

Oще: възпитание  детство  деца  добро възпитание  касимова  мария касимова  психоложка  училище  училищен психолог  училищна психоложка  флорида 


Още от Животът

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 14.08.2015, 14:39

14 Змея | 21.04.201615:11

Чел съм "Педагогическа поема" поне пет пъти. Но не едно след друго, а през известен период от време. Нещата не са еднозначни. Това което би помогнало на едно дете да стане Човек, друго би направило престъпник. Всяко дете е една вселена и изисква самостоятелен подход. И тук вече опираме до Възпитателя. Пиша го с голяма буква, защото от тези хора зависи бъдещето на България. Когато те не са си на мястото, когато не обичат децата, когато не са добре заплатени ( защото и те имат деца), следва това което виждаме днес - чалга, мутри и всичко което върви с тях.
Апропо, статията ме просълзи.
   

оценка

+2 -0

Регистриран на: 09.03.2014, 15:47

13 Алилуйщина | 21.04.201600:47

deowin | 20.04.201621:58

Не, на реда и дисциплината им сърбаме попарата.
Огледай се наоколо - държавата е на тоя хал вече 25 години не защото българите са били винаги толерантни и позитивни хора, а именно защото още от времето на соца, през "прехода" и до сега, по времето на "демокрацията" в България живеят, преподават, възпитават, избират, управляват, работят и безчинстват хора като теб, за които редът и дисциплината са самоцел, с която единствено продължавате в следващото поколение покварата, засегнала самите вас. Точно това е причината в България практически нищо да не се променя. С този манталитет - толкова.
-------------------------------------------------------
Смее се Смее се
Не се напъвай напразно,темата е дъвкана отдавна,и опира до Индексът на човешкото развитие на ООН -задава оценка за нивото на бедност, грамотност, ОБРАЗОВАНИЕ, очаквана продължителност на живота и др. Той е стандартизирано средство за оценяването на благосъстоянието и най-вече на ДЕТСКОТО благополучие.
Правен през 1987г.,издаден 1990г.

HUMAN DEVELOPMENT REPORT 1990
Published for the United Nations Development Programme (UNDP)
New York Oxford
Oxford University Press 1990

http://hdr.undp.org/sites/default/files/reports/219/hdr_1990_en_complete_nostats.pdf

Там си пише за 1987 г., когато ООН за първи път мери този показател, България е поставена на 27-о място в света.Сега,ако не се лъжа сме около 57-58 място.
Не съм фен на Социализма,нито пък искам да се връща,но фактите са си такива и не се променят с времето.
А сега ми е интересно,КАК ще сътвориш „гениалното“ си умозаключение,когато копираш едно мое изречение.
Много щастлив
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 14.09.2011, 21:56

12 deowin | 20.04.201621:58

Чудесна статия.

>На толерантността вече й сърбаме попарата

Не, на реда и дисциплината им сърбаме попарата.
Огледай се наоколо - държавата е на тоя хал вече 25 години не защото българите са били винаги толерантни и позитивни хора, а именно защото още от времето на соца, през "прехода" и до сега, по времето на "демокрацията" в България живеят, преподават, възпитават, избират, управляват, работят и безчинстват хора като теб, за които редът и дисциплината са самоцел, с която единствено продължавате в следващото поколение покварата, засегнала самите вас. Точно това е причината в България практически нищо да не се променя. С този манталитет - толкова. Ако искате някакво развитие, първо ще трябва да отгледате деца с поне елементарни способности за емпатия. Дори да се справите добре, ефектът ще започне да се усеща едва след 20-30 години.
   

оценка

+0 -2

Регистриран на: 25.01.2012, 18:03

11 паяка | 20.04.201615:27

Maria Magdalena She.505973527 , своето дете ли си описала?
   

оценка

+1 -2

Регистриран на: 05.02.2015, 21:22

10 Maria Magdalena She.505973527 | 20.04.201614:44

Че по соца всичко се случваше с дивашки примитивизъм и безотговорна неграмотност - надали има някой, който да не е наясно. Как се малтретираха деца по училища и детски градини, как се обучаваха от малки за кадри на ДС: да шпионират, слухтят и "обаждат на другарката" - хубаво, това всичко е така! Само който не е живял по това време, не знае; и само който самият го е правил върху други, не му изнася да го признае.

Говорейки за деца и детско възпитание, нищо не се е променило към по-добро, обаче. И ако тогавашните хлапета бяха (избирателно) малтретирани, физически и психически, днешните такива са изтървана пасмина. Пасмина, на която всичко е позволено, всичко е простено, всичко може и не защото някой си "доктор' го е казал, а явно защото така е по-лесно: да бъдеш приятелче на детето си. Не родител. Не коректив. Днешното дете не мечтае - то изисква. Тропа с крак и заявява. Ако не му дадат - си взима само. И баби, стринки и майки гледа с умиление "какво ми е оправно, то.". Затова съвременните деца не е задължително да са културни, даже е желателно да не са - културните хора не са оцеляващи. За разлика от оправните.

Днешното дете не бива наказвано - наказанието е варварска отживелица. То бива мотивирано с награда. За да бъде свикнато навреме, че за да си подмести дупето от тук-там, някой нещо му дължи.

Днешното дете няма респект пред никого, не уважава никого и не се стреми към нищо - то е отегчено, недоволно, вечно изискващо и напълно убедено в собствената си правота и безспорния идиотизъм на всички с от 5 набора нагоре от него.

Днешното дете е нещастно и безкрайно само вътре в себе си, но само в очите на безогледните си родители то е едно "писано яйчице", което е получило и ще получи от живота всичко, което те самите, не са.
   

оценка

+2 -4

Регистриран на: 21.08.2013, 16:41

9 JB | 20.04.201611:42

Само не разбрах, каква е ролята на д-р Спок в тази статия.
След като бай Панте е "позитивният герой", д-р Спок неговата противопложност ли е?
Моите спомени от неговата книга за отглеждане и възпитаване на децата са доста положителни и бих препоръчал д-р Спок на всяко младо семейство.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 09.03.2014, 15:47

8 Алилуйщина | 20.04.201611:09

Всяко едно дете издигнато на пиедестал,обсипано с хвалебствия.Подкрепено разбира се,с търпение и толерантност и "понеже са деца", не им давайте съвети, не им се карайте, не ги направлявайте, угаждайте на всичките им капризи, не им създавайте задължения, не им вменявайте отговорности, не ги учете на нищо, разчитайте изцяло на тяхната "информираност", която ако знаехте до какво се свежда, нямаше изобщо да правите благодарности под текст за възпитанието и лъжата.

Създайте едни същества, напълно неспособни да се справят с живота, да не могат да попълнят елементарен документ, да не могат да си напишат читава автобиография, да не знаят къде се плащат сметките, как да си изперат чорапите или да си направят омлет, същества, които в деня, в който Вас повече няма да Ви има, да не знаят какво да правят със себе си и накъде да поемат. А, да, и като Ви ударят, ги оправдайте. Бъдете толерантни. Някой отдолу вече беше написал/за Макаренко/, че ред и дисциплина му е майката. На толерантността вече ѝ сърбаме попарата.
Децата трябва да се учат на отговорност. Тя върви обаче с наказания.
Проблем във всички държави, които претендират за демократични е, че бъркат демокрацията със свободията. Границата от позволено и непозволено трябва да се пази. Така е и в педагогиката и възпитанието. Иначе всичко се сгромолясва.

п.с.
Обикновено, когато в България някой казва "по метода на Макаренко" се има предвид чрез бой. Това е от невежество, но вече е насадено/коментар-1/.
А тия от ООН са привърженици на малтретирането и побои над деца,защото през 1988 г. ЮНЕСКО обявява Макаренко за един от четиримата най-важни педагози на ХХ век.
   

оценка

+5 -2

Регистриран на: 08.08.2012, 09:17

7 pixie | 19.04.201622:28

Мария, защо не пишеш всеки път така?
А иначе универсална истина е, че насилието не може да роди нещо друго освен насилие. Добротата е това, което може да промени нещата.
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 23.05.2014, 08:51

6 Ivan Bardarov | 19.04.201621:09

Браво!
   

оценка

+2 -0

Регистриран на: 03.03.2015, 17:06

5 bludniq_sin | 19.04.201617:37

И има нещо вярно и няма. Уеба вижте това - http://webstage.bg/roditelstvo/1651-kak-otglezhdame-neblagodarnitzi-provalat-na-liberalnoto-vazpitanie.html

Няколко цитата - Един цитат от един шведски психиатър (там дето вече имат проблеми породени от поведение като в горната статия): Така израстват дръзките неблагодарници, които прекрачват света с напълно изкривена представа за собствените си способности.

Темата в статията е по-различна - засяга възпитанието на родителите спрямо децата им и как постоянните похвали разглезват и вредят на децата им понеже чрез безкритичността на родителите си и това, че те застават винаги и безусловно зад децата си дори когато не са прави и срещу техните учители подкопава авторитета на учителя и децата не считат за необходимо да внимават какво им говори той/тя, а в един момент спирад да слушат и собствените си родители.

Та макар горната тема да не тъждествена с описаната ситуация е хубаво да се помисли и върху рисковете
   

оценка

+1 -0