Срамните болести | webcafe.bg
Webcafe

Срамните болести

Велислава Донкина
17.10.2012, 17:47 (обновена 22.10.2012, 12:49)
Човек

Снимка: © Getty Images

Срам ли те е, че душата те боли

Не всеки, който плаче, е истински скърбящ. И не всеки, който кърви, ще умре. Има скрити сълзи. Понякога кръвта не се вижда. А понякога дори не можеш да плачеш и да кървиш. Защото това е способност на живото тяло. Понякога сякаш си роден, без да си жив. Или просто си мъртъв. От мъка.

Есен, палитра от листа, слънчеви следобеди... Изглежда всичко може да бъде понесено по-леко, когато времето е хубаво - самотата, тъгата. Всъщност защо понесени?

Колкото повече живея, толкова повече разбирам, че те не са миг или случка, които - ако затворим очи, биха отминали. Те са лайтмотив, една тънка, иманентна, спотаена мелодия, която се вплита между прешлените на живота. Просмуква се в тях и ги напуска едва когато и последната капка живост се изцеди от пръстите ни.

Създадени сме самотни

Ние сме създадени самотни и оставаме такива, колкото и да се борим, и да се сгушваме в нечии ръце, чиито фамилии да сложим зад името си, какъвто и статус да придобием.

"Като човешки същества всички ние - и мъжете, и жените, изпитваме недостиг, липса на нещо. Именно това ограничение ни тласка към търсенето на другия и творческото създаване на взаимното общуване", казва италианският психоаналитик Лаура Тоньоли.

Самотата бележи всичките ни търсения, всичките ни лутания, всички копнежи. Защото има неща, пред които трябва да се изправим и с които трябва да се справим сами. Какво ще направим с тази мелодия - мелодията на нашия живот, как ще я интерпретираме, как ще я представим - на другите, но най-вече на себе си?

Какъв ще е смисълът да я свирим, дали ще намерим как да я преработим в наша собствена версия и дали ще го направим - или непрекъснато ще се опитваме да повторим нечие друго бляскаво изпълнение в отчаяния опит да станем велики и харесвани. Предизвикателство, което ни прави способни или неспособни да живеем.

Ако говорим за онова, което се случва в душата ни като за мелодия, може би ще бъде по-поносимо. Иначе изглежда трудно, плашещо. Защо?

Срам ли ви е, че душата ви боли

Психолог, психотерапевт, психоаналитик, психиатър... В нашата култура това все още са странни, чужди, все още ползвани като взаимозаменяеми понятия, но обединени от неяснотата и ужаса, който вдъхват. В България все още масово културата не позволява разпознаването на тези специалисти извън пределите на крайности - обръщаш се към тях, ако си много болен, разбирайте луд или ако се глезиш - оправдаваш природния си мързел с термини като "депресия" или "хистерия".

Ако за поколението на нашите родители "срамни" са били болестите, предавани по полов път - сякаш сексуалността е нещо, което априори се предполага да не е част от човешките характеристики, за нас - поколение, смятащо гордо себе си за свободно, без предразсъдъци и усвоило сексуалната разкрепостеност , "срамни" се оказват... болестите на душата. Това на практика означава, че човекът като цяло, а в частност и самите ние за себе си, оставаме все толкова чужди и непознаваеми.

Различното плаши. То е непонятно и по принцип предпочитаме да се правим, че не съществува. Твърде страшно е да срещнеш луд човек на улицата - не си даваме сметка, но причината е в усещането, че няма как да го разбереш. Изглежда невъзможно да се ориентираш и така да предприемеш определена тактика.

А когато се повдигне въпросът за лудостта вътре в нас? Това ни кара да се вкаменим от ужас и да побързаме да отминем мисълта. Онова, което прави тайната страшна, е самата тайнственост. До мига, в който се отнасяме като "нещото, за което не бива да се говори", то ще продължава да буди страшни фантазии и да изглежда непристъпно.

Ако обаче се осмелим да следваме човешката си чувствителност и в същото време да приемем да бъдем образовани не само по отношение на нещата вън от нас, но и на тези в нас, вероятно ще открием, че всичко е съвсем възможно за разбиране.

Човекът не е само тяло. И болестта не винаги е само в него. Понякога болестта е в начина на мислене. Понякога е в самата болка. Ще си позволя един малко краен пример, понеже неговата яркост го прави ясен: за посттравматичния стрес казват, че хората излизат от войната или ранени/мъртви, или полудели. Това на практика означава, че максимата: "Всичко, което не те убива, те прави по-силен", означава, че всичко, което не ни е убило мигновено или не ни е нанесло рана, ни кара да полудеем.

Оцелелите плащат с лудост. Изглежда, че животът - истинският живот, който непрекъснато ни предизвиква и е свързан с непрекъснатото губене на нещо, което сме искали - е просто несъвместим с живота...

Какво може да се направи?

Цивилизоваността на едно общество се характеризира не само с неговото благоустройство или благосъстояние. Тя се определя най-вече от степента, в която то се е придвижило от оцеляването и запазването на живота на хората, които го съставят, към подобряване качеството на този живот.

За мнозина все още е труден въпросът кога е добре да потърсим консултация с психотерапевт, макар тази професия вече да има своята история и години на развитие и в България. Отчасти неяснотата, отчасти страхът от това, което се случва или би могло да се случи, ни пречи да реагираме адекватно в ситуации, когато сме обезпокоени, усещаме себе си несправящи се, не в кондиция и не в състояние да поддържаме нормалните параметри на ежедневното съществуване - удовлетвореност от работата, активност, поддържане на социални контакти, бодрост и креативност.

В повечето случаи тревогата е толкова по-голяма, колкото по-близък е човекът, с когото това се случва. И в частност особено силна, ако става въпрос за самите нас или нашето дете, например.

По силата на неписани правила смятаме, че денталната болка или грипът са важни, а депресията, нарушенията на съня, усещането за неудовлетвореност и други, по-трудни за понасяне симптоми, са нещо, с което трябва да се справим сами - за да не ни сметнат за глезени, за луди, за неспособни.

В определен аспект обаче истинската култура на съвременния човек е свързана със способността му да отчита промените в живота си и да се грижи за себе си. Поне да се старае да обръща внимание на червените лампички, сигнализиращи тревога.

Да потърсим консултация за себе си или за детето си не означава да признаем, че не се справяме, а е начин да покажем своята загриженост и да се опитаме да реагираме разумно - както бихме направили, ако ни боли гърлото, например.

Както за определено физическо заболяване съществуват различни терапевтични схеми - различни медикаменти, комбинирани по различен начин и с различен прием, психотерапевтите имат различни подходи към това, което заявяваме като проблем.

"Въпреки цялото медицинско знание - пише френският психоаналитик Катрин Вание - когато две бебета са родени в едно и също състояние, какво може да обясни, че при равни условия някои деца започват да декомпенсират и да се влошават, докато други могат да излязат много добре. Всяко тяло е различно и всяко тяло реагира по различен начин на грижите. Трябва да се реанимира и желанието на това бебе да живее. За да се живее, трябва да има нещо, което да те кара да живееш. Понякога няма такова нещо и дори бебе, което тежи 500 грама, го знае."

Пролетна умора, депресия - какво означават тези думи? Какво кара някого да се чувства недобре, да се чувства потиснат, нещастен, самотен или неспособен да се вписва в общоустановения ред на социума? Какво кара един човек да полудее? И защо, след като всички сме хора, това е срамен въпрос.

Oще: болести  депресия  консултация  психолог  психотерапевт  човек 


Още от Животът

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 19.04.2012, 17:34

73 Meteora | 20.10.201222:16

Rolling in my ski-i-i-n...Ранният Linkin'Park!
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 19.04.2012, 17:34

72 Meteora | 20.10.201222:05

Ба си малоумната рекламостатия! глупчо
Да живеят противопоставящите и се коментатори! ДА!
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 25.01.2012, 18:03

71 паяка | 20.10.201218:18

http://www.youtube.com/watch?v=3G9Y3vVBNTo&feature=related
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 15.03.2011, 23:01

70 Кака Мара | 20.10.201216:47

Ясминка, я ако обичаш не кичи авторката на статията с титли!Жената НЕ Е лекар, за да се обръщаш с "д-рДонкина", ами психолог.Това ще рече, че НЕ Е завършила МЕДИЦИНА, ами ПСИХОЛОГИЯ в Университета.Ще е д-р само при условие, че е защитила докторат и е Доктор на науките. И няма ПАЦИЕНТИ, има клиенти.Изслушва ги, говори им, дава им мъдри съвети, нещо като изповедник в наши дни.Не им дава лекарстваи едва ли преглежда шизофреници и хора стежки деппресии, имащи нужда и от медикаменти. Нейната работа е да приказва и изслушва, част от комплексното лечение.Междудругото и това гугукане и изповеди пред психолога струва пари.Не се поемат от касата.Все пакникой няма да тръгне да ти слуша дрънканиците за тоя що духа..
Затова жената си прави лека реклама..
В което няма нищо лошо де, реално погледнато
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 12.06.2012, 17:21

69 ясминка | 19.10.201213:27

Рекламки, само дето не си е вметнала адреса на кабинета. Да идем всички и да ни реши проблемите, които статията ни помогна да открием. Но ако имате сериозни проблеми - алкохолизъм, наркомания, шизофрения, циклофрения...Сори, ние тва не го лекуваме. Идете на "четвърти", ще ви надрусат в изолатора да не дразните. Или по-добре умрете и без друго сами сте си виновни.
   

оценка

+2 -0

Регистриран на: 13.01.2011, 14:17

68 lele male | 19.10.201212:53

Когато човек живее в съгласие със себе си, той инстинктивно се стреми да се задържи в рамките на своята личност, на своите възможности. Този човек е хармоничен ипсихически здрав.
Обратно - човекът с наранена душевност непрекъснато иска да избяга от себе си, да излезе извън границите на собственото "аз". На много такива хора се дължи творчеството... прогресът в мисленето....
Тези хора луди ли са? Пак питам аз...
Ще ме извиняват психотерапевтите, но на един човек винаги може да му бъде открита някаква душевна болка... някоя скъсана струна... т.е. всеки един човек може да отиде на терапия. Въпросът е дали го иска... и дали си заслужава...
Мноооого сериозни сте ми за този прекрасен, слънчев петък... я да си проверя кво става в спама Много щастлив
   

оценка

+2 -0

Регистриран на: 25.01.2012, 18:03

67 паяка | 19.10.201210:04

Роуан, благодаря за единомислието. И аз съм убедена, че никой не може да влезе в чужди обувки, колкото и да е трил студентски скамейки. Разбирането, съчувствието , подкрепата, поощрението, са истински, ако са от близък до сърцето ти човек, защото те знае и те обича, и си му важен, и скъп ,и не са стока. Обратното - да се опитат да те унижат, нагрубят, пренебрегнат могат всички. Слава богу, все още се държим здраво един за друг близките и приятелите - истинските. Усмивка


П.С. Това е първото, което прочетох тази сутрин, сега ще видя останалите. Иначе - Хубав ден! Усмивка
   

оценка

+4 -0

Регистриран на: 02.09.2010, 17:28

66 Rowan | 19.10.201207:13

Ммм, чета текста и се сещам за няколко неща. Млад мъж влиза в автобуса, посяга да се хване за тръбата горе и с ужас установява, че се е изпотил. Срамно-сконфузена физиономия, другите го гледат назидателно и на следващия кадър, същия мъж, сияещ, щото е ползвал намси-к'ъв-си продукт. Сцена втора: млада жена излиза с приятелки, потрива засрамено крака, гледа виновно /глас зад кадър услужливо ни уведомява, че е неразположена/, осъдителни погледи на приятелките, после новите превръзки и неземно щастие на лицето й, тя просто пърха. Трето: Отчаяно-депресивната физиономия на момиче с две-три младежки пъпки, пенебрежение в погледа на другите тинейджъри.... толкова с примерите. Има още тонове подобни реклами. Механизма е очеваден: вменява ни се нещо естествено за срамно, после ни се предлага спасение под формата на нещо дето се продава от рекламодателя.

Забелязали ли сте, че по-старото поколение, сме много по-толерантни към изпотените хора, жените в цикъл не се притесняват и т.н.? Щото сме израстнали във време, когато не ни заливаха подобни глупости от екрана. Не ни караха да се срамуваме от човешкото си тяло и същност и ние ги приемахме за нормални състояния. Дедо Фройд май даваше примера с бебето и лайното - дето първото не се гнуси от второто. Всичко идва после с възпитанието.

Статията прави същото: обяснява ни, че се раждаме дефектни, с годините проблема се задълбочава и накрая плахо и едновременно с това обвинително ни се обяснява, че лек има /психоанализата/, ама ние сме тъпи и изостанали, че не го използваме. Толкова за схемата на статията.

Сега за съдържанието: лошото е, че на баш специалистите, като авторката, им е пределно ясно, що хората са все по-депресирани. Щото го учат това, ама няма да седне да обяснява причините и механизмите, а пише текст за да си рекламира професията. Чак стига до абсурдизъм.

Раждали сме се несъвършенни, щото сме самотни авторитевтно се цитира някаква си италианска специалистка. Първо тази теория не е нейна, а на един вехт писал преди около 2300 лета, второ това не е теория а мнение. За да стане теория, требе да се докаже, иначе си остава мит. После, обществото и средата задълбочавали този проблем и т.н. Демек, ние се раждаме дефектни и сме обречени. Дръжки Ако тази авторка искаше да помогне на някого, нямаше да излага изкривените си теории, а щеше да ви светне какво е учила в час.

А какво е учила? За самотата: че родителите не обръщат достатъчно внимание на децата и радостта от вниманието еволюира до необходимост, а когато е необходимост, това е зависимост. За одобрението, щото мамите са тъпи и от страх да не изпуснат авторитета си, вечно са недоволни от постиженията на малките човеци, което пък от една страна превръща одобрението отново в необходимост, а от друга ги прави комплексирани и нерешителни. За непреживяването на тъгата, щото чавето като е тъжно, мама и тате му купуват подарък, вместо да си поговорят с мъника. И то се научава, че като е тъжно, получава облаги /сещате ли се за глезлите, дето се цупят?/. С годините това прераства в перманентно състояние на нацупеност, първо, щото човека не се е научил да преживява тъгата, второ, щото стига до търсене на съчувствието като печалба, вместо сам да се опита да бъде щастлив. И как непреживяването на тъгата се натрупва до депресия, а търсенето на съчувствие, стига до хипохондрия.

Елементарни са грешките на родителите, но точно тази аворка няма да ви ги обясни или щото няма сметка, или щото не си помни наученото в час.
   

оценка

+4 -0

Регистриран на: 14.01.2012, 23:48

65 koya sam? | 19.10.201201:30

Фолън, здравей Усмивка Имах много работа напоследък и още имам, но статията ме впечатли.

В статията има две много верни неща:
"Като човешки същества всички ние - и мъжете, и жените, изпитваме недостиг, липса на нещо. Именно това ограничение ни тласка към търсенето на другия и творческото създаване на взаимното общуване"

и че за да живее човек трябва да намира смисъла.
Ние цял живот търсим този смисъл...Вярвяме, че е в едно, после в друго.

Вярвайте в доброто, което е във всеки от нас. И не допускайте егото и злобата да вземе връх. Нека ви радва когато можете да помогнете на някой, да успокоите болката му, а не да четкате егото си и да се надсмивате. За това си заслужава човек да живее. Да се усъвършенства и да помага. Има много които се нуждаят. Практически всички ние. Останалото е бошлаф работа.
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 02.09.2010, 23:02

64 fALLEN | 18.10.201223:46

изобщо не искам и да почвам терапия, че нема да ми стигнат активите, всекакви... от малоумие и лудост не се мре.
   

оценка

+1 -0

Най-коментирани