Дневникът на една Аполония | webcafe.bg
Webcafe

Дневникът на една Аполония

Ива Динчева 18.08.2015, 08:41 (обновена 01.09.2015, 15:49)
Созопол

Снимка: © wikicommons/ Stanqo

Към 1 часа сутринта приключваме с културата и се изстрелваме към Джака за едно бързо преди Текилата

Созопол. Септември.

11.25 часа по обед

На Карибите сме. Срещу Амфитеатъра. Сънчовци - аз, майчето и екс-а. Другите или още спят, или вече са на Джака. Вяло прелистваме културната програма за довечера и жулим кафе. От време на време майка ми ме сръчква и започва да се хили съзаклятнически, защото била видяла я Морфов, я жена му, я някой поет-дисидент от нейната младост. Хиля се и аз й викам „шшшшт.. Да не си помислят хората, че сме нЕкои профани".

По едно време се задава сестра ми. И тя се хили и почва да разправя как вчера ходили с нейни приятели да вечерят незнайно защо в Новия град в ресторант Аполония. След известно лутане решила да попита един на вид местен индивид къде точно се намира ресторант Аполония. Онзи само я изгледал и с погнуса й казал: „Аполония не е ресторант!"

Екс-ът също погледна видимо възмутен и довърши със саркаситчен патос: Как? Не ресторант! А състояние на духа!

Похилихме се, но и съзерцахме! Поне аз, де. Наистина това беше най-точното нещо, което съм чувала за мястото, времето и душите, които се свързват в Созопол през септември.

След няколко дни от Германия пристигнаха Дерматолозите - страшно начетена и симпатична двойка лекари - пловдивчанка и немец. Преведох им историята с не особено голяма надежда да бъдат трогнати от поантата, но само като видях зяпналата в широка усмивка уста на германчето, и го чух да казва: ‘That's it!‘, разбрах! Свързахме се!

Интро

На повечето хора от моето обкръжение като им кажа Аполония, виждам как през погледа им преминава сянката на Златния орфей и ги блъска миризмата на нафталин, соц и още нещо ... Може и така да е. За мен обаче е друго...

Един месец по-рано

Всичко започва един месец по-рано ... Отивам аз най-безгрижно да закупя пет билета за спалното до Бургас, защото романтично, носталгично, бургаска утрин, вятър в косите, гурели в очите, чайки, гларуси и прочие прищявки на рибешката ми душа. Дотук добре. Обаче!

Със стъпването ми на територията на Централна гара, която подобно на НДК от разказа на Шпатов в На живо от София, е автономна територия в републиката.

Затова ми се случват следните весели случки с леко абсурден характер:

1-во: гледам аз гарата - цялата избушена в ремонт, викам си: е, жалко отиде си и последният стожер от соца, после помислих пак и реших, че все пак е стъпка напред и няма какво толкова да се съжалява. Табели за временния вход и касите, разбира се, няма, но какво пък - и в по-заплетени ситуации съм попадала!

2-ро: намирам гишето за предварителна продажба с традиционната опашка и зачаквам търпеливо. Идва моя ред. След 150 уговорки и врътки с касиерката, вадя парите, когато се оказва, че ми трябват трите имена и ЕГН на петимата пътника. Не се отчайвам, намирам ги, и пак заставам на опашката най-отзад, разбира се.

3-то: Пак аха да закупя бленуваните билети и касиерката ме назначава за личен пъдар, за да съм обяснявала на всички останали нещастни хорица, че тя след мен излизала в почивка и нямало смисъл да висят. Най-добросъвестно изпълнявам функциите си, само за да разбера след минути, че тя преди мен затваряла, защото - цитирам: Имала да си свърши някои неща, но аз да съм изчакала ... Зяпвам ...

4-то: Заставам на съседната опашка. Зад мен идва първо една грохнала баба да ми каже да й запазя ред, защото тя не можела да стои права. Веднага след нея в кръста ме подпира с биренето си шкембе и отворена голяма бутилка Ариана един чичак и започва да ми крещи защо, аджеба, още не съм си купила билет! Крещя му и аз и му казвам да си гледа работата! Той обаче не се отказва и започва да ругае „тия неграмотни селянки - касиерките". И така още 10 минути...

5-то: Отново идва моят ред - още 150 уговорки, вече касиерката е друга. Отзад излиза бясна лелка с разпилени коси и крещи: Абе, момиче, ти колко билета купуваш, бе?? Колко време ще те чакам аз тебе, бе?! Два влака заради тебе изпуснах!! И прочие. Пияницата зад мен започва да й крещи от мое име, че това не било гишето за днешни билети и да била ходила на майната си. След известни препирни тя решава да отиде точно там.

Успях, тръгнах и в обзелия ме екстаз хванах метрото в обратна посока.

Добре дошли под шарената сянка!

Една голяма ракия, моля! От 250 мл! В каничка, ако няма чаша!

6.25 сутринта. Септември.

Бургас - Гарата

Стигнахме! Клише, но няма нищо по-хубаво от това да те събуди скърцането на спирачките на влака на гарата в Бургас! Връхлитат те поне милион усещания за очакване, отиващо си лято, коси слънчеви лъчи, море, Вапцаров, мирис на размазани по паважа созополски смокини, промеждутъци безкрайна синева между стари керемидени покриви ... усещания за безкрай.

Слизаш на перона и чак не ти се тръгва. Някой обаче те дърпа за ръката и казва весело: Хайде, че трябва да ходим да пием бира! Става ти готино и щеш - не щеш, тръгваш.

Можеш да вземеш такси до Созопол, ама бива ли точно сега да си разваляш романтиката! Изпуснал си първия автобус, докато си слушал гларусите и гледал небето, нарязано от жп жици, и ти се налага да покибичиш в кафенето на гарата с вчерашна баничка в ръка на плетените столчета отпреди поне 15 години.

Разменяте реплики кое е първото нещо, което ще направите като стигнете в Созопол. Карибите, разбира се, с програмата и билети за най-търсените неща, но после?

Бири, хазяйки, квартири, барчето на МЕИ-то, Джака, кое по-напред? Постига се консенсус за кафе с бира и потегляте.

Зървате созополското пристанище от автобуса и си казвате - еееееееей, пак сме тук! Оставаме!!!

На другия ден, 13.05 часа по икиндия.

Събуждане. Може би.

Слънцето нека си пече, гларусите нека си грачат, махленските деца нека се гонят, созополските бабички нека си клюкарят ... ти спиш. Като за първа вечер сте пили на Текилата все едно, че никога през живота си не сте стъпвали в барче, не сте виждали шотове и Jaegermeister-ът не е най-гадното нещо, измислено от немскоговорящата култура от национал-социализма насам.

Отваряш едно око и чуваш от отсрещното легло някой да казва: Ник‘ва Текила повече! Стига сме се излагали. Давай да палим към Баш Бара, там поне още никой не ни знае.

Следват аналгини, айряни, най-добрите банички на Балканския п-в до Пощата, а ако вали - на опашка за шкембе При Софиянеца на Гарата.

Следобеден сън по плажовете - все пак сме добри деца. Ново събуждане. Този път под звуците на саундчека на Теодосий от Амфитетъра, след половин час сме на театър.

Театърът - ту добър, ту малко лош, но като цяло освежаващ и после - Корал, Гергана, при Хилда - или ако си от низвергнатите, дето никой не ги знае, за да им запази маса, може и по една лодка на баничките да ударите пак и айде на късния джаз в ОББ. Кеф! И после - къде, къде - в Текилата, много ясно! Няма да се излагаме, я!

Предишната нощ.

Текилата - на 360 градуса! В пространствен, времеви, алкохолен и всякакви други възможни смисли ...

На другия ден, 13.05 пак по икиндия

На плажа е ясно - бири, коктейли, циклене, бозене и не знам си още какви тъпи субкултурни жаргони, описващи безвремието до 18 часа, когато главата ти е генерално изпразнена от съдържание и единственото напрежение идва от опита да чуеш вълните през крясъците на тия с кукуруза и бублеците (?!), дечицата и басовете от заведенията. Заралиите (моите мили приятели от Стара Загора) обаче са му намерили цаката!

Към 13.00 часа се получава смс: На Джака сме! Т.нар. Джак е едно от рок заведенията на плажа. Тези смс-и пристигат в началото само, после е ясно! Отивате веднага.

По една биричка за хидратация, както обичат да поясняват те, и след това или направо едновременно с това, една бутилка ром с коли, така за отскок. По-неопитните от нас отиват да дремят на плажа и оставят групата да дебатира екзистенциални теми от рода на -ще успеят ли днес да стигнат до морето (което е на 20 м) - май, май малко духало, втори бански за смяна нямали, що да си развалят почивката сега и т.н.

Към 16.00 часа минаваш да ги видиш на път за Марината. Те са там във видимо свежо състояние и те посрещат с чаша и усмивки, и двете пълни със съдържание. Измъкваш се някак и продължаваш по задачи.

Задачите обикновено са с културно-масов характер - пускане до Амфитеатъра за малко веселба с Камен Донев, късен документален филм, чийто главен герой после дълго броди из уличките на Созопол с надежда някой да го разпознае...

Към 1 часа сутринта приключваме с културата и се изстрелваме към Джака за едно бързо преди Текилата. Заралии, разбира се, са там със същите чаши и същите усмивки, само няколко метра по-нагоре, че им станало малко хладно на пясъка! Душички! Как да не ги обикнеш!

19 години по-рано

Първата Аполония! На 13 години съм и никога няма да забравя:

Първото утринно слънце над пристанището от автобуса.

Първото качване по ул. Стара планина до квартирата.

Първите созополски приятели.

Първото ходене в Парашута, Комина, Парапета ...

Първите късни концерти на Белослава и Живко.

Първото разбиране, че и някой друг, освен двама-трима човека във Видин, слушат The Cure, Ревю и други в края на 90-те, че даже и по дискотеките ги пускат.

Първите нощни къпания.

Първите морски изгреви.

Какво още ... Всяка година по същото време ...

Oще: алкохол  амфитеатър в созопол  аполония  бар комина  барове в созопол  джака в созопол  къмпинг градина  късно лято  море  море през септември  на море през септември  фестивал аполония 


Още от Животът

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 03.03.2014, 11:14

5 prqkor | 20.08.201522:53

Хубава статия , направо ме зареди Усмивка
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 08.09.2012, 22:32

4 cuckoofrombg | 19.08.201514:33

@kaka къде я видя снобарийката?
начи ако някой мрънка в статията си, всички му скачат, че не ставала, недоебан бил, стара злобна мома, проста и не нам си ква. ако пък напише нещо яко и готино, било снобарийка... мега зле.

готино разказче, чак и на мен ми се приходи до Аполонията, и без това ми минаваше като идея през ума.
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 01.11.2012, 16:58

3 kaka | 18.08.201518:00

Малко нещо снобарийка...
   

оценка

+1 -1

Регистриран на: 25.01.2012, 18:03

2 паяка | 18.08.201515:26

Една лъжа като се повторела 100 пъти, имало шанс да стане истина. Значи пробвай още 98 пъти да напишеш "13.05 часа по икиндия" , пък знае ли човек...
   

оценка

+1 -3

Регистриран на: 03.03.2015, 17:06

1 bludniq_sin | 18.08.201510:16

Идилийка, а? Бива, бива.
   

оценка

+0 -0

Най-коментирани