Защо родителите плачат от детски книжки | webcafe.bg
Webcafe

Защо родителите плачат от детски книжки

Lifecafe, по Гейбриъл Рот, Slate.com 13.07.2015, 01:02 (обновена 21.07.2015, 13:11)
семейство

Снимка: © Getty Images

"Едно малко момче и неговото Мече ще си играят винаги". Да, ама не.

Не си спомням кога за последно съм плакал заради книга или филм за възрастни, но има няколко детски приказки, които ме карат да се просълзявам всеки път.

Знам, че много родители споделят моята слабост: седиш си спокойно на дивана с детето, с удоволствие прекарваш половин час с цял куп книжки с картинки, когато изведнъж сюжетът докосва някоя сантиментална струна и неочаквано сълзите ти потичат, докато се опитваш да запазиш спокойния си тон.

Филмът на Pixar - "Отвътре навън" (Inside Out)- веднага влезе в канона на детските приказки, които предизвикват емоционални странични ефекти у родителите.

Хората с нежни сърца ще се уверят, че във филма има не един и два трогателни момента, но най-трудната част идва в края на второто действие. (Ако не сте гледали Inside Out, внимавайте, защото следват спойлери. Ако сте го гледали, със сигурност очите ви вече се пълнят със сълзи, така че, чувствайте се свободни да прескочите този параграф).

Действието във филма се развива в ума на 11-годишната Райли. Моментът, за който вече стана дума, се случва, когато детският въображаем приятел на Райли - Бинг Бонг, се отправя към "сметището за спомени" - безпросветна бездна, в която всички преживявания се изпаряват в забвение.

Това е познат героично-пожертвователен похват, който сме срещали във военните филми и приключенските истории - само че в случая смъртната сцена се играе от розов хибрид между слон, котка и делфин.

Когато го изгледах, едва си поемах въздух.

Изоставянето на въображаемия приятел е изпитан метод за превръщането на всяка лековата детска приказка в сърцераздирателен сюжет.

Да вземем например края на "Къщичката в къта на Пух", продължението на "Мечо Пух" на Алън Милн.

В него Кристофър Робин трябва да замине за училище и се сбогува с плюшения си приятел. Като всеки истински британец той не може да изрече всичко, което иска да каже, но за възрастния читател посланието е ясно: Кристофър Робин вече няма да има достатъчно време за играчките си, а по-лошото е, че скоро вече няма да иска да си играе с тях.

По този начин миловидните, овехтели, но забавни герои са отхвърлени завинаги.

Нито една детска история не може да завърши с нотка на пълна трагедия -все пак не бихме искали да научим от раз децата си колко ужасен може да бъде светът.

Затова Inside Out преодолява жертвата на Бинг Бонг и продължава към напълно заслужения и удовлетворителен хепи енд.

Приятелят на Райли успява да й помогне за последен път, след което си отива завинаги - каквато е и ролята на въображаемите приятели в едно нормално детство.

За разлика от холивудския приключенски сценарий, Алън Милн "подслажда" своя финал с малка благородна лъжа - "че където и да отидат, каквото и да им се случи по пътя в това омагьосано място в средата на Гората - едно малко момче и неговото Мече ще си играят винаги".

Да, обаче, момчето и неговото Мече вече няма да си играят. Мечето стои само в средата на Гората и чака момчето да се върне. Но момчето никога не идва.

Порастването не изглежда плашещо за децата, защото те фокусират вниманието си върху онова, което биха искали да бъдат, когато станат големи. Точно затова плачем ние, възрастните - поради смесица от тъга и вина за всичко, което сме изоставили като деца.

За мен няма нищо лошо в сълзите и определено не съм от старомодния тип бащи, които смятат, че проявата на емоции е нещо неприлично. В същото време, се чувствам леко неудобно да плача пред очите на децата си.

Едно от прекрасните неща, свързани с малките деца, е че е лесно да играеш ролята на възрастен и авторитетен човек. Иска ми се те да ме възприемат като човек, който лесно се справя с ежедневните изпитания - като сменянето на електрически крушки, приготвянето на сандвичи или обясняването как работи телевизията.

Не мисля, че искам да виждат как се разпадам на съставните си части заради финала на "Къщичка в къта на Пух".

Малките деца не знаят как да реагират, когато станат свидетели на чуждото нещастие, затова поведението им спрямо необичайни прояви на емоция са непредсказуеми.

Моите деца понякога изчакват търпеливо да се върнем към приказката; в повечето случаи директно ми заповядват да продължа да чета. Съответно, светът си остава загадка за тях - защо да обръщат внимание на някакъв необясним пристъп на плач от страна на баща си?

Убеден съм, че личните ми слабости играят роля, когато дадена детска история ме разчувства, но и други родители изпитват подобни емоции при един и същи сюжет: времето се ускорява и показва как детето пораства, за да се превърне във възрастен човек и родител.

Бащинството преобръща тотално възприятието на времето.

Обичайните задачи по изхранването и обгрижването на децата могат да изглеждат безкрайни, но отвъд тази преходна досада стои постоянното притеснение, че времето тече и няма връщане назад.

Започваш да изпитваш носталгия по времето, което си прекарал с новороденото си бебе. Много бързо осъзнаваш, че вече ти липсва детето, което за пети път тази сутрин те попита кога ще има рокля като на Елза от "Замръзналото кралство". Само че дълга. И с корона.

Бащинството се състои от непрестанни серии от малки дразнения, които се напластяват върху бързотечна трагедия.

Децата живеят в своето безкрайно настояще; за тях всичко се случва "цяла вечност".

Когато чета книга на детето си, попадам в ритъма на думите и страниците. Това е най-силната близост до забавеното време, в което живеят децата.

Затова е прекалено болезнено да затвориш последната страница и да видиш, че детето е пораснало изведнъж. Часовникът на възрастните изведнъж прекъсва забавения каданс на детството.

Твоето малкото момиченце, което слуша приказки в скута ти, скоро ще порасне и ще може да чете само. А след това, дори няма да разбереш кога ще престане да се нуждае от твоята помощ и ще започне да се сеща виновно за теб само от време на време.

Твоята цел ще е изпълнена. Тя ще се оправи. Но подобно на въображаемите й приятели, ти ще си отидеш.

Oще: inside out  pixar  алън милн  баща  детски книжки  детски приказки  деца  емоции  малко дете  мечо пух  носталгия  приказка  родителство  семейство  хепи енд  чувства 


Още от Животът

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Най-коментирани