Образование: роб | webcafe.bg
Webcafe

Образование: роб

Мария Касимова 14.09.2014, 21:09 (обновена 19.09.2014, 08:00)
училище

Училище, където личните ти способности трябва да се подчиняват на стандарт, атмосферата е състезателна, а оценяването е въпрос на сбор от точки и покрити норми, е изправителен лагер. "Знанието", натрупано чрез насилие и папагалско репродуциране, е промиване на мозъци

Началото на 90-те. Лятна изпитна сесия в Софийския университет. Групата ми се явява на изпит по история на българската литература в периода от Освобождението до войните. Виснали сме пред вратата на проф. Милена Цанева от 8:30 сутринта, пием кафета в пластмасови чашки, размахваме насам-натам тетрадки и листа с разработки на въпросите и с облещени очи слушаме ужасяващи истории как принципно протичат изпитите по този предмет.

Малко преди 9 се задава госпожа професорът с вече отегчена походка и във видимо недобро настроение. Едва-едва поздравява, шмугва се в кабинета и след 15 минути асистентът й отваря вратата, за да покани първата петица смелчаци, сред които по традиция съм и аз. Докато си търся място в овехтялата академична обител, се опитвам да не забелязвам трохите от току-що схрускани вафли около устата на асистента и деликатно избутвам наръфаната мазна "принцеса" върху бюрото му.

Теглим въпроси, намираме си що-годе чисто ъгълче за писане и започваме да драскаме планове на това, което ще разкажем на професора. След десетина минути на празния изпитен стол пръв сяда един от най-умните ми колеги. Говори стегнато, тихо и смислено, а още след второто изречение проф. Цанева нервно го прекъсва с въпрос.

Той прави пауза от няколко секунди, поема си дъх и казва "Аз мисля, че..." И точно в този миг, по някаква необяснима причина госпожа професорът тропва с ръка върху масата и със спираща дъха ярост изкрещява: "Колеги, вие не сте тук да мислите! Вие сте тук да знаете. Ще мислите, след като се дипломирате!"...

Помня този случай толкова добре, колкото и точното разположение на вафлените трохи върху шашардисаната физиономия на клетия академичен асистент. Защото той е перфектната метафора за тоталната и десетилетна несъстоятелност на българското образование. С цялата му вехта и в същото време претенциозна осанка, с оценяването чрез унижаване, с фалшивото страхопочитание пред самоспаружили се авторитети, с миризмата на нафталин в уж модерните му интерпретации и най-вече с пренебрежението към най-важната способност на човека - тази за мислене.

В нервния изблик на иначе дълбоко уважаваната в академичните среди проф. Цанева еднозначно се изрази цялата философия на тогавашната ни и непроменила се до днес образователна култура - институцията училище (колеж, университет, институт) изисква от своя ученик попиването на определено количество информация и нейното точно определено и стандартизирано интерпретиране.

Знанието се явява някакво количествено измеримо съдържимо, което трябва да запълни предполагаемата празнота в мозъка на одобрения да го приеме човек - ученик, студент, докторант и т.н.

Както в усвояването, така и в проверката, и използването на това знание (поне в академичната обстановка) съществува стандарт. Той определя защо, какво и как да се научи. Изключва напълно както правото на избор, така и правото на лично осмисляне и оценяване на въпросното съдържимо. Нещо като да ти дадат вода и да те научат, че е за пиене, пък ако ти вземеш, та се осмелиш да се миеш с нея, да ти плеснат един зад врата.

Онзи изпит при проф.Цанева си го взех. Преразказах чутото от лекциите, не употребих местоимението "аз", още повече в комбинация с глаголи като "мисля", "смятам" или "твърдя" и си тръгнах с петица в студентската книжка и усещането, че съм истински конформист. И с горчивото чувство, че за преподавателите си сме само добре полепнали около устите им трохи, които, ако се опитват да се превърнат в "принцеси", просто ще бъдат сръфани.

Разбира се, в годините на обучението си съм имала и уникални учители. Карали са ме да изследвам, да мисля, да си представям, да разигравам. В крайна сметка обаче системата ги е задържала в себе си като незначителни досадни шумове. Държала се е с тях с унижаващо пренебрежение и по силата на превъзходството на по-големия над по-малкия, ги е преглъщала с леко кисела физиономия. Усилията им са оставали част от лабораторните ни упражнения или свободните ни разговори и винаги ненужно са увисвали от схемата за оценяване. Помня тези хора с огромно почитание и благодарност, защото на тях дължа макар и оскъдното си поумняване през годините.

Преди 12 години отново се сблъсках челно с образователната система

Голямата ми дъщеря, тогава на седем години, трябваше да тръгне на училище. Тя е здраво, право, нормално физически и психически развиващо се дете, което обаче има т.нар.кохлеарна имплантация, направена за коригиране на глухота по рождение. Това състояние изискваше известно задълбочено внимание в обучението й, което в крайна сметка не би трябвало да се различава много от това в средностатистически първи клас. В едно обикновено държавно училище обаче отказаха да я приемат, защото щяла да забавя скоростта на "усвояване на материала" и, според думите на директорката, щяла да "изяжда" от времето на преподавателката за другите деца.

Във второ държавно училище отново дадоха заден ход - преподавателите направо изпаднаха в паника, че от време на време ще се налага да сменят батериите на слуховия апарат на детето, пък те "тия сложните нови апарати" не ги знаели. Накрая приеха детето в частно училище, където също нямаше подготвена специална програма за ученици в подобна позиция, но пък поне попаднахме на мотивиран, млад и раздаващ се преподавател. Първите години вървяха леко, хлапето правеше тестовете си с удоволствие и набираше самочувствие, докато в един момент тотално неадаптираният за нея международен изпит по английски не я сдъвка и изплю.

Така след пети клас моята дъщеря вече не полагаше изпит по английски, а учителите по другите предмети започнаха бавно, но сигурно да я изолират в часовете си и да се държат към нея като към мушкатото на перваза на прозореца.

В гимназията нещата съвсем загрубяха. Системата не можеше да понесе нейната различност и скоро от учителското звено дойде предложение да осигурим на детето т.нар. СОП (специални образователни потребности или специална образователна програма).

Благодарение на него тя щеше да има право на по-дълго изпитно време, на някои по-олекотени тестове и евентуално на специален учител, който да й помага. За да получиш въпросният СОП обаче, трябва да се явиш на комисия. Тя се състои от отегчени и дълбоко немотивирани "специалисти", които подлагат нуждаещите се от различна помощ деца на стандартизирани тестове. Така моята 17-годишна, напълно нормално умствено развита дъщеря трябваше да реди в определена поредица картинки с прасенца, котета и гъбки и да слуша идиотските условия на задачи от типа на "Ако Митко е пред Сашко, а Сашко е пред Ваньо, кой е в средата?".

Да не говорим за отвратителното вмирисано старо училище, където тази комисия приема деца като моето и за факта, че всички "специалисти" стоят достолепно подредени в редица зад катедра на почетно разстояние от "детето с проблем", точно като военната комисия в мюзикъла "Коса".

Случката остави трайна следа в съзнанието на детето ми и до ден днешен споменът за нея пълни очите й със сълзи.

В крайна сметка въпросният СОП легализира небрежното отношение на учителите към учебните й потребности, като нито един от тях не се опита да промени схемата и начина си на преподаване заради нея. Установявах това в най-различни ситуации и разговори, когато разбирах, че за нея Бетовен е име на куче, "траки" е непозната дума, а между m и cm в измерване на разстоянията няма разлика. Върхът обаче беше, когато учителката по физическо възпитание и спорт реши да похвали пред нов ученик положените от дъщеря ми учебни усилия и чистосърдечно изтресе пред нея фразата "Я виж Елица, дето е глуха, как се старае!..."

Елица, разбира се, се прибра дълбоко наранена от случката, а аз за пореден път трябваше да обяснявам на педагози, че така не се прави. На финала поведението на учителката ми беше обяснено с "Тя си е такава, ама не е лоша по принцип", а за мен остана задачата да се справя с обидата в душата на детето и да се опитам за пореден път да туширам вредното влияние на училището върху неговата психика.

Да оставим настрана обаче децата със специални потребности при ученето - там топката така или иначе още дълги години ще е единствено и само в двора на семейството. Нелепото образование като бацил заразява и всички останали, като бързо и отработено ги превръща в малки амбициозни състезатели, които градят самооценката си единствено на базата на сравнение с другите. Така важен е не потенциалът на всеки отделен човек, а способността му да изпреварва.

Образованието и училището заприличват на тренировъчен лагер, където важното е всички да следват едни и същи норми и съответно да дават един и същи резултат. Подобно унифициране и учене чрез страх е истински геноцид

Училище, където личните ти способности трябва да се подчиняват на стандарт, атмосферата е състезателна, а оценяването е въпрос на сбор от точки и покрити норми, е изправителен лагер. "Знанието", натрупано чрез насилие и папагалско репродуциране, е промиване на мозъци. Разбрах го, когато месец преди първия учебен ден малкото ми дете започна с треперещ глас да ми споделя страховете си от новата учебна година и класа, където "всички, мамо, са толкова перфектни и аз съм най-тъпата..."

В този момент си дадох сметка, че от моето училище до това на децата ми нищичко не се е променило. Че крилатата фраза на вече възрастната професор Цанева се е бетонирала като надпис на надгробна плоча в учебните ни институции и ги е легализирала като крематориуми за интелигентност. И че мисленето, въображението, идейността и смелостта да ги изразиш и защитиш не са част от образованието - те са негово канцерогенно образувание, което спешно и бързо трябва да бъде стопено.

Така не се възпитават хора на бъдещето. Така се възпитават роби.

Oще: 15 септември  деца  държавно образование  образование  образователни стандарти  поколения  родители  система  учебници  учители 


Още от Животът

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 18.07.2014, 09:45

71 белоризецплах | 12.10.201418:35

Сблъсках се с въпросната проф.Цанева 10 г.преди М.К.-тогава беше още по-интересно и обезсърчаващо във и без това обезсърчителната обстановка...
Що се отнася до децата със СОП-тук правилото е ОПРАВЯЙ СЕ САМ.Т.е.с пари,добри приятели,връзки и т.н.и си го пребутваш от клас в клас...после,вероятно си го гледаш докато умреш с отворени очи-нали трябва да виждаш как ТО се оправя без теб?!
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 23.09.2014, 16:25

70 RK | 23.09.201416:48

Много е изискано!


Какво е да си омъжена за французин?
Аз не гледам на него като на французин вече.

http://img.bg.sof.cmestatic.com/media/images/400x/Sep2012/61006682.jpg

http://img.bg.sof.cmestatic.com/media/images/400x/Sep2012/61006680.jpg

http://ladyzone.bg/article/lica/mariya-kasimova-po-lesno-e-da-si-polozhitelen-chovek.html
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 08.08.2012, 09:17

69 pixie | 20.09.201414:30

За образованието просто трябват повече пари. Това е моят извод от всички коментари и от опита ми в системата. Да, сериозна и дългосрочна инвестиция е, и няма моментална възвращаемост, но това е положението. Малки паралелки в училище, както каза Rowan, доста по-малко университети що се отнася до висшето образование. Всички говорят за реформа, но никой не я прави, защото ако се замислите, това ще рефлектира върху цялото общество.
Пък сега, според президента, ни трябва по-голям бюджет за военните, така че образованието пак ще бъде в десета глуха.
И не на последно място, задължително да се разкара делегираното финансиране и да се замени с някакъв нов начин, който да не предоставя такава добра среда за корупция като сега. Пак пустосвам Даниел Вълчев, чиято "гениална" идея беше.
   

оценка

+0 -1

Регистриран на: 14.05.2011, 23:16

68 tytyrytka | 20.09.201413:21

мила ми Мария
ако вие сте авторката и майката на Елица,
имате много верни изводи,
но имате и доста объркани за живота и образованието в България.
споделили сте с нас,
личните ви терзание от студ. години,
от училището на дъщеря ви
и накрая се направили заключение:
ние сме РОБИ.
На какво, Мария?
на кого, къде и как?
ако ми дадете конкретен един-единствен пример, как Българите робуваме,
ще ви пиша 6-ца задочно.
а на мисълта ви, че:
крилатата фраза на вече възрастната професор Цанева се е бетонирала като надпис на надгробна плоча в учебните ни институции,
Ви свалям шапка.
но само толкова..
все пак сте завършила в алма матер. Много щастлив
   

оценка

+0 -2

Регистриран на: 09.09.2011, 08:58

67 янаки | 20.09.201409:50

Rowan
Дванадесет деца в паралелка може да е идеалният брой ученици, но си е идеал. Мога да свидетелствам, че този брой е оптимален, защото съм учил в Базово училище към педагогически институт, така наречените Образцови прогимназии. Имаше на времето такива полувисши институти за преподаватели в прогимназиите.

Така че в клас бяхме по 12 ученика, (за да има място в класните стаи и за студентите, които присъстваха на показните уроци докато техните колеги от по-горния курс водеха занятията). Неприятното беше, че през ден, образно казано, ни изпитваха, но подготовката беше много добра.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 02.09.2010, 17:28

66 Rowan | 20.09.201408:42

Още нещо в подкрепа на отделните паралелки: братята американци са изчислили, че оптималната група за обучение по каквото и да било е 12 човека. По две причини:

1. При по-малко – претоварват се обучаемите с прекалено многото време обръщано на всеки поотделно. При повече хора в час – недостига времето на преподавателя и обучаемите си губят времето. Сами си направете сметката как влияят „сложните“ деца на качеството на обучение на останалите.

2. Интензивните курсове се правят с подбор на обучаемите, пак 12 души в група, но с двама преподаватели, а не с намаляване на групата при един преподавател. Логиката за това била, че под 12, обучаемият се чувства дискомфортно в светлината на прожектора, а при по-голяма група, развива склонност към скатаване в стадото и не участва активно в учебния процес – губи се конкуренцията. При размера на паралелките в училище, „сложните“ деца само губят от съвместното си обучение.

Данните са от дългогодишно изследване и са приети за стандарт от много страни.

ПП: Пък извън темата, за който го интересува кой тип курс е по-полезен, за две седмици курс по интензивната програма те изстискват като парцал, но научаваш повече неща отколкото за четири месечен обикновен.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 19.09.2014, 11:22

65 Маграт | 20.09.201401:37

Съгласна съм с коментарите за децата, които се нуждаят с по-специалилно внимание да бъдат поставени в специализирани училища, но това предполагам е за по-"тежки" случаи. С моя коментар по-долу исках да дам пример как учителят можа да те окрили и да ти даде самочувствие, и как може да те срине със земята (видимо от статията), защото не може да си държи езика зад зъбите и да не дава прибързани коментари. Мойто мнение е, че на децата трябва да им се гради самочувстието и учителите са и затова учители. Ако основната задача на един преподавател е да си предаде урока, и аз ще се справя.
Момичето от статията е напълно нормално дете (може би вече девойка) и напълно разбирам възмущението на родителя. Нежеланието на педагозите в началното училище да приемат това дете с проблем, направо ме отвращава. Според мен това е мързел и некомпетентност, защото видимо тя е могла да се справя с учебния материал и да не "пречи" на останалите от класа. Ами не можеш да очакваш, че 25-30 деца, ще се справят по еднакъв начин и ще са на едно ниво. Каква е разликата между това дете и друго, което няма физически проблем, но е по-агресивно или има семеен проблем, измислям си.
Именно за това, учителя е там да намери и подход към свяко дете. Ох, а темата е направо безкрайна!
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 03.09.2011, 22:51

64 Veselina Jecheva | 19.09.201421:42

последният коментар ме провокира да се включа по темата за СОП (т.нар. специални образователни потребности), което е евфемизъм за всякакви отклонения в развитието.
на теория звучи много добре: да се дава шанс на всички, всяко дете да се чувства прието, да се развие потенциалът му и т.н.
на практика обаче учителите имат 24-25 деца, които да обучават за определено време, в което много трудно могат да отчетат дори индивидуалните особености на всяко от тях, а да не говорим със СОП. освен това СОП е изключително широко понятие и варира от примерно леки проблеми с опорно-двигателния апарат до тежки интелектуални затруднения, аутизъм (трудно такива деца могат да бъдат изпитвани), някои дори са с памперси и т.н. да не изброявам, че са много.
далеч не всички от тези деца са подходящи за масовото училище по съвсем обясними причини. за по-тежките случаи е може би удачно да се включват в часовете по музика, домашен бит, рисуване, физическо (ако са физически здрави), но заедно с другите просто не става. много по-подходящо би било да работят с ресурсни учители по специализирани програми, а не да се товарят обикновените учители с още ангажименти, за които нито са подготвени, нито имат време.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 07.07.2011, 12:03

63 Дракон с кисело зеле | 19.09.201420:47

Само да кажа нещо по повод коментара на Маграт.
Съвсем сериозно, мисля, че хора със забавено умствено развитие нямат място сред нормални ученици. Точно по същата причина, поради която човек с увреден по рождение крак няма място в часовете по физкултура на здравите деца. Може и да прозвучи коравосърдечно, обаче... В общия случай учителите в нормалните паралелки не са - и не би трябвало да се очаква да са - подготвени за работа с деца с умствени проблеми. Нито им е влизало в специалността, нито пък е трябвало да се подготвят, при положение, че не са се готвели за работа в специализирано училище. По-големият проблем е, че дори учителите да са подготвени, децата няма как да са равни. Това означава, че или критериите за оценка като цяло трябва да бъдат смъкнати, което би дръпнало целия клас назад заради едно бавноразвиващо се дете, или бавноразвиващото се дете да бъде оценявано по различни критерии от останалите, което неминуемо ще го постави по-напред от деца, които се справят много по-добре от него с предмета, или бавноразвиващото се дете да изостане много назад. Нито един вариант не е приемлив.

За нещастие добре знам какво е като студент да попаднеш в един курс с клиничен олигофрен, на когото му трябват две минути, за да си каже името, но на когото преподавателят от криворазбрано състрадание ще пише една от по-високите оценки на изпита. Както и че съответният изпит беше чисто физически изтощаващ за всички, които чакаха да им дойде редът, понеже трябваше - буквално - да чакат часове. Както и че за да се навакса загубеното от клиничния олигофрен време, следващите изпитвани бяха офъкани набързо и никой не получи повече от четворка.
И това е един курс, който съм карал, когато съм бил на двайсет и две. А какво ли е за ученик с клиничен олигофрен в класа, който ще трябва да изтърпи нещо подобно почти по всеки предмет?

Затова децата със забавено умствено развитие трябва да учат в специализирани училища, където към проблемите им ще се отнесат адекватно.

@Ролинс
Принципно съм донейде съгласен с това за изпитването на дъската, макар че като правило винаги съм се представял добре, особено на изпитите по точни науки. От друга страна, изобщо не съм съгласен с това, което казваш за публичността на оценките. Оценките трябва да са публични. Това каква оценка си получил ти далеч не е само твой проблем, проблем е на целия клас - критериите, по които се дават оценки, трябва да са ясни, точни и еднакви за всички, и за да стане това, оценките трябва да са публично достояние. Най-малкото това намалява - доста - възможността някой да получи шестица, защото е подарил две дамаджани домашно вино на даскала.
   

оценка

+2 -0

Регистриран на: 19.09.2014, 11:22

62 Маграт | 19.09.201414:09

Позволете да допълна коментара си по-долу. Темата ме занимава пък и прочетох някои от предишните коментари, изказващи несъгласието си децата да бъдат стресирани като биват изпитвани на дъската.
Мойто мнение е, че този метод не е лош и трябва да се запази, разбира се без децата да бъдат унижавание и змъчвани. Мисля, че по този начин се трупа опит да се говори пред много хора, да изказваш идеите гласно, да не те е страх да споделиш мнението си, не да го криеш за себе си. Да, има и шанс да бъдеш засрамен пред другарчетата си, но това все пак се забравя и след време, нещата не си ги спомняме от лошата страна.
   

оценка

+0 -0

Най-коментирани