Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Смартфоните убиха хората

Пропускаме много, докато пишем глупави статуси - и ги четем Снимка: GettyImages.com
Пропускаме много, докато пишем глупави статуси - и ги четем

Събуждам се, проверявам Facebook. Още едно бебе, слънчево затъмнение, Честит 67-ми сняг, котка се бие с куче динго, Първа пролет, Ден на детската приказка и седмица на Драгалевската малина. Отегчена съм, още преди да съм се измъкнала от леглото.

Отивам на работа, по пътя има девет светофара. Проверявам Facebook на шест от тях. Снимка на суши за двама, покани за концерт на Мария Илиева, Белослава, Обратен ефект и няколко трибюта, курс по приложен PR и още няколко неща из софийските клубове. Още едно бебе.

Отивам на работа, сядам и пускам компютъра. Проверявам Facebook. Снимка на палми с море, бебе с куче. Един оригинален статус и десет тъпи.

Докато започна да работя, вече съм убедена,че животът няма смисъл.

Проверявам Facebook още няколко пъти - докато чакам обяда, докато пуша цигара в кухнята, докато се возя в асансьора и докато продавачката ми донесе чорапогащника.

Навън се блещи доста ярко мартенско слънце, небето се е измило и е синьо като иконката на Facebook, а по голите клони на дървото пред офиса са накацали птици. По „Солунска" тече вечният човекопоток, под прозорците на отсрещния Християнски книжен център. Мога да се хвана на бас на един час без Facebook, че 70 на сто от тях говорят по телефона или го гледат.

А съм сигурна, че всички имат по нещо пикантно в историята си или нещо интересно в бъдещето си. Може би са обсебени да го споделят. Или пък да го забравят, кокорчейки се безумно в екрана.

Непрестанното, кататонно взиране в мониторите на смартфоните издава мощното ни нежелание да общуваме, прогресиращата инвалидизация на способностите ни за наблюдение и самонаблюдение, социален аутизъм и почти паническия страх от усамотяване със собствените мисли.

Изпразненият от съдържание, да не кажа тъп, поглед на съвременния човек, закован в светещия екран на телефона, докато чака на опашка да плати същия този телефон, лавира в софийските задръствания с коляно на волана или пие вино с приятелите си, демонстрира нагледно тоталното отчуждаване от околния свят и представлява бягство от реалността на „тук и сега".

Не ме обругавайте, че съм назадничава, анти-цивилизационна и не се правя на интересна. Знам, че телефоните имат огромен принос към развитието на човешките взаимоотношения.

В крайна сметка много от снимките на бебета днес нямаше да бъдат щракнати вчера, ако преди година таткото на бебето не беше лайкнал снимката на мама по бански от остров Тасос.

Това са хубави неща. Много хора нямаше да помнят старите си приятели, които живеят в чужбина, ако не лайкваха снимките им на маси, с коктейли, с усмивки и шалове.

Също така, мобилният телефон е важен за семейния контрол. Ако преди 15 години, когато не се появявах вкъщи в 9 часа, в колкото трябваше да се прибера, майка ми и баща ми си мислеха,че вероятно съм се заплеснала някъде с другите дечурля и си мислеха как ще ми отвъртят един шамар, когато се прибера, то сега, ако не си вдигна телефона, те вече са сигурни, че съм мъртва.

Ако гаджето ми не вдига мобилния си телефон, мисля си, вероятно го е затрупала лавина. Ако баба ми не вдигне мобилния си телефон, когато аз я търся, се съмнявам,че се е удавила в подлез. Това, че не е валяло от една седмица, няма никакво значение.

„В момента няма връзка с този номер" е достатъчно тревожно, за да нарисува всякакви варианти на разнообразна смърт на ближните ми. Слава богу, в повечето случаи, милата ми баба е забравила телефона вкъщи или действително е на Витоша и няма обхват. Гаджето ми просто не чува. Или флиртува с друга жена - в крайна сметка по-добре от лавина. Може би.

Искам да кажа,че затъмнението мина, Първа пролет настъпи и скоро ще има много хубави неща, които може ако не чак да ни зарадват, то поне да не ни напълнят с отегчение и съмнения относно смисъла на съществуванието.

Ако за момент вдигнем главите си от смартфоните, обаче. Това е условието.

Съвсем скоро жълтите храсти по булевард България ще цъфнат, сергиите по пазарите ще се отрупат с мокри марули, репички и зелен лук, а ул. „Траянови врата" и ул. „Йордан Йовков" в кв. Стрелбище ще заприличат на зелени тунели, когато кестените се разлистят. Тези неща ми доставят прилична наслада, но няма да съм там да ги видя, ако през това време пиша статус за тях във Facebook.

Написах това в 30-тe минути, в които телефонът ми учтиво мълчеше на бюрото пред мен и докато някакви хора очакват от мен да работя. В крайна сметка, бягството от реалността понякога е оправдано.

 

Най-четените