Джоан Роулинг се учи от Стивън Кинг | webcafe.bg
Webcafe

Джоан Роулинг се учи от Стивън Кинг

Lifecafe, по The Atlantic Wire
17.07.2013, 17:54 (обновена 22.07.2013, 15:33)

1 от 2 снимки Назад Напред

джоан роулинг

Снимка: © Getty Images

Забравете Хари Потър. Самоличността на автора "Робърт Гълбрайт", а именно – Джоан Роулинг - бе разкрита доста бързо

Не е известно Джоан Роулинг да е посочвала Стивън Кинг като автор, който й е повлиял, но в последната й стратегия на литературна измама тя видимо използва методите на майстора на хорър жанра.

Между 1977 г. и 1985 г. - в началото на кариерата си - легендарният писател публикува цели седем книги под псевдонима "Ричард Бакман", наслаждавайки се на анонимността си доста дълго, преди самоличността му да бъде разкрита.

Мотивите на Кинг да се крие зад псевдоним са двойни

Първият е основно практически - произлиза от маниера му да пише изключително много. До момента той има издадени 50 романа и над 200 разказа. През 70-те години обаче се е считало за препоръчително писателите да не пишат повече от една книга годишно.

Колективната мъдрост на бранша е била, че публикуването на повече книги би пренаситило пазара и би намалило продажбите. Затова Кинг, според когото лимитът от една книга е недостатъчен за оползотворяване на вдъхновението му, прибягва към псевдоним, въпреки че дотогава има издадени само три книги под истинското си име.

Втората причина обаче е по-любопитна. И вероятно по-сходна с размислите на Роулинг, поради които тя избира да публикува "Зовът на кукувицата" под мъжкия псевдоним Робърт Гълбрайт. Както обяснява публикация на сайта на издателите на Кинг - Charnel House: „Основните опасения на автора бяха, че филмът "Кери" е допринесъл повече за ранния му успех, отколкото реалният му талант".

Писателят е възприемал измисленият Бакман като изпитание - дали читателите все така биха харесвали книгите му, ако името „Стивън Кинг" не стои върху тях? И той се е чудил дали успехът му се дължи на реален талант или е просто продукт на шума, породен от "Кери"?

Кинг дори стига дотам да "играе срещу" Бакман. Той полага усилия да не се маркетират книгите особено добре, обяснява писателят в увода към събраните му съчинения.

По същия начин Роулинг твърди, че е изпратила анонимно ръкописа си на издатели, за да види какво ще се случи. Книгата е отхвърлена от Orion Books. „Не" казва редактор, който впоследствие срамежливо признава: „Отказах на Роулинг без да подозирам". Но със сигурност отказите, дори и да са били много, са си заслужавали тръпката, която Роулинг е изпитала, когато е видяла отзивите и в тях не е имало видими сравнения с "Хари Потър".

Кинг се наслаждава на малкия си експеримент доста по-дълго от Роулинг

Всичко започва с "Гняв", прочутата му история от 1977 г. за престрелка в гимназия и криза със заложници. По-късно авторът я изтегля от печат, когато училищните престрелки се превръщат в тема за вечерните новини, а не за романите на ужасите.

Скоро идва и "Дългата разходка" (1979 г.), после "Пътна мрежа" и "Бягащият човек", излезли от печат съответно през 1981 г. и 1982 г. Никоя от тях не е свръхуспешна тогава, но всички съдържат отправки, намекващи за самоличността на автора, ако не броим специфичния му стил на писане.

Когато "Дългата разходка" изведнъж достига култов статус, Charnel House проговарят и започват да се носят слухове, че Кинг има псевдоним. Някои читатели дори сочат книгите на Бакман, но без категорични доказателства.

Кинг дори налива масло в огъня. Той решава, че Бакман има нужда от малко по-голяма популярност. И се свърза с издателите на романите на псевдонима си - New American Library, които пита дали имат интерес към следващата книга на Бакман - "Проклятието", с твърда корица.

Те се съгласяват. Обещават да се постараят повече да наложат заглавието, както и да пуснат по-голям първи тираж от другите книги на Бакман. На практика това е опит да превърнат Ричард Бакман в Стивън Кинг.

Бакман е бил замислен "за дълготрайна употреба"

Когато романите на Бакман постепенно набират популярност, той става „реален", точно както издаващият книги под свое име Филип Рот от години възприема куп литературни алтер егота. И точно както „вторите същности" на Рот навлизат като герои в романите му, Кинг впоследствие пише дори книга за писател, чийто псевдоним придобива собствен живот.

"Важността на това да бъда Бакман - размишлява Кинг - беше да намеря добър тон и подходяща гледна точка, малко по-различни от моите собствени." Но явно те не са били толкова различни, че да смажат съмненията, когато продажбите на "Проклятието" започват да растат респектиращо през 1984-1985.

Един от рецензентите на книгата твърди, че я е описал като "нещо, което би написал Стивън Кинг, ако Стивън Кинг умееше да пише".

Служител в книжарница във Вашингтон на име Стив Браун накрая събира две и две и разкрива тайната. Доколкото през 80-те нещата са били по-трудни, Браун се е наложило да положи доста повече усилия от сегашните "изобличители" на прикритието на Роулинг. Браун дори е трябвало да посети реална библиотека и да използва копирна машина.

В есе на фен-сайт на Стивън Кинг Браун обяснява: „Когато четох предварително копие на "Проклятието", още на втората страница си казах: "Или това е Стивън Кинг, или най-добрият му имитатор на света." И започнах да обмислям вероятността наистина това да е Кинг. Почти като на игра, отидох с метрото до библиотеката на Конгреса да прегледам документите за авторските права"

„Всички без най-ранните бяха с авторски права на Кърби Маколи - сериозна подсказка, тъй като Маколи беше агент на Кинг, но не беше сигурно - Маколи имаше много клиенти. Почти щях да се откажа, тъй като най-старата книга беше с авторски права отпреди въвеждането на компютърни системи. Но просто заради принципа, аз настоях чиновничката да отиде и да издири документа. Тя се върна и ми го връчи. И там пишеше черно на бяло: Стивън Кинг, Бангор, Мейн. Ксерокопирах документите и се прибрах вкъщи", споделя той.

Подобна подсказка изниква и в случая на Роулинг

Редакторът на литературната рубрика на в. Sunday Times Ричард Брукс забелязва, че "Зовът на кукувицата" има същия редактор, агент и издател като "Вакантен пост". Браун обаче е по-резервиран по отношение на откритието си.

Вместо да огласява информацията пред медиите, той пише на автора, обяснявайки какво е открил. Изразява интерес да напише материал за него, обещавайки да "запази мълчание", ако такива са предпочитанията на Кинг. И две седмици по-късно (не забравяйте, това са 80-те години), получава телефонно обаждане:

"Вдигнах и глас насреща каза "Стив Браун? Стив Кинг е. Добре. Ти знаеш, че аз съм Бакма И аз знам, че съм Бакман. Какво ще правим по въпроса? Да го обсъдим." Някак си не си бях представял, че ще се обади, така че не съм си правил труда да му давам номера си или дори името на книжарницата. Той си беше пропилял цял следобед да се обажда на всяка книжарница във Вашингтон, за да ме открие", продължава историята.

Кинг дава непубликувания в указателите негов домашен телефон и се уговарят да продължат разговора вечерта. „Взех си касетофон, прикрепващ се към телефон, и го интервюирах три вечери по телефона. Той беше много отпуснат и много забавен - и не изглеждаше разочарован, че съм го разкрил. Беше изключително мил и каза, че няма да разговаря с друг, освен с мен, така че моето интервю ще е единствената дълга публикация по темата", доволен е Браун.

Интервюто му е публикувано във Washington Post, както и в колекцията есета за Кинг "Царството на страха"

Според Браун, "Кинг харесваше идеята, че съвсем обикновен чиновник във Вашингтон се е добрал до сензацията, вместо New York Times или някой друг гигант". И така името на Стив Браун е увековечено в сагата с книгите на Ричард Бакман.

Кинг, в типично страховития си стил, впоследствие оповестява, че Бакман е "умрял от рак на псевдонима". Колекция от романтите на Бакман е издадена, за да капитализира шума около разкритията.

Впоследствие обаче Кинг възражда псевдонима си - през 1996 г. за "Регулаторите", а после и през 2007 г. за "Блейз" - роман, който е бил замислен повече от 30 години по-рано.

Неясно е доколко феновете на Роулинг са направили връзката, преди Брукс да реши да разкрие тайната този уикенд

Информационната епоха, естествено, позволява цифрови доказателства за подобни хипотези. Кратък преглед на отзивите за "Зовът на кукувицата" в Amazon разкрива, че въображението на някои читателите е било заинтригувано от псевдонима.

"Не звучи като първи роман, ама никак даже", пише една читателка на 27 май, докато друга отбелязва на 8 юни, че "който и да е Робърт Гълбрайт, той е много добър".

В положителен отзив от 22 май се казва: "Чудя се около всичкия този шум, тъй като авторът е под псевдоним, дали няма солидни връзки, които да оправдават толкова шум".

Най-близо до всички попада читателка на име Карън, която заявява на 7 юли: "Тази книга е така добре написана, че подозирам, че след няколко години ще установим, че името на автора е псевдоним на някой прочут писател".

Всъщност са необходими седмици, не години, за голямо разочарование на Роулинг. Кой знае, може би, ако Карън се беше поровила повече и се беше поразходила до ксерокса на библиотеката на Конгреса, тя, а не литературният редактор на Sunday Times, щеше да разказва историята си пред New York Times.

Дали още библиотеката на Конгреса въобще има копирни машини?

Oще: джоан роулинг  книги  литература  робърт гълбрайт  роман  стивън кинг  хари потър  четене 


Още от Животът

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 24.03.2011, 13:40

2 Хейтър | 19.07.201314:41

За Роулинг не знам дали се учи от Кинг, ама фантасмагорите Мартин и Гудкайн/особено този/ определено за му върли последователи. От "томи чукалата" нататък, Кинг не е Кинг. Реши, че е по-добре да е печели на старата си слава, създавайки протяжни сапунки. Явно добре е преценил аудиторията, щом толкова люляци продължават да му харесват книгите, които вече има чувството, че се пишат от група студенти наети от него.
   

оценка

+0 -1

Регистриран на: 10.09.2010, 13:56

1 stizi | 19.07.201311:54

Изключително интересна статия на The Atlantic Wire. Независимо, че съм огромен фен на Кинг и няма роман или негов разказ, който да не съм погълнал с удоволствие чрез това сравнение виждаме търсенията и броженията на гения. На него не му е достатъчно просто да е добър защото е Кинг. Яко!
   

оценка

+1 -0