Майчин страх | webcafe.bg
Webcafe

Майчин страх

Мария Касимова 06.06.2015, 19:09 (обновена 09.06.2015, 15:06)
Майка с дете в парка

Снимка: © Getty Images

Убийството на детето в Борисовата градина ми върна онзи спомен за страха, когато родих дъщеря си

Не изпитвах никакви майчински чувства, докато бях бременна.

Носех съвсем делнично детето у себе си, грижех се за състоянието си както по принцип се третира проблем и смятах, че така трябва. Не се глезех, не мрънках, че ми духа, че слънцето ме пече, че столът ми е неудобен или че нещо адски много ми се е прияло.

Майка ми смяташе, че нямам отношение към деца, което не беше съвсем вярно.

Просто не си падах по обичайните лигавения върху някое клето дребно същество, с което следва да се демонстрира страшен интерес към него.

Когато разбрах, че съм бременна, оставих радостта за себе си. Сигурно затова и майка ми реагира възможно най-неадекватно, когато й съобщих новината месец по-късно - „Е, че ти как ще си майка, като нямаш развито майчино чувство?!"...

„Развито" беше думата. Сигурно майката е дремела някъде там у мен, но просто състоянието „майчинство" не е било развито.

През деветте месеца развих само лека мания към здравословното хранене и движение в името на детето, но към самото него изпитвах по-скоро страх, отколкото любов. Почти се бях отчаяла, че ще се роди, защото преминах през целия девети месец , изкарах и седмица в десети.

Забавлявах се със състоянието си и се шегувах, че ще го родя направо за първи клас - с все букварчето, официалните дрешки, че и с букетчето за първия учебен ден.

Когато дъщеря ми се появи,, тържествено си казах наум „та-даааам!".

Докторът като че го чу и реши веднага триумфално да ми я покаже. Първото, което видях, бяха отворените й очи, в които се четеше някаква извечна, философска тъга. Гледаше толкова сериозно и задълбочено, сякаш с ужас откриваше, че е отворила грешната врата и е объркала стаята, в която да се появи.

Стана ми мъчно, като разчетох това. „Клетото - помислих си - не случи на майка сигурно"...
И така започна бебешкото ни ежедневие.

Тя яде, плаче, спи и пълни памперси, а аз... ами аз се страхувам.

Гледах я през пет минути дали диша. Обръщах я на всеки час, за да спи настрани и с ужас си представях как повръща от млякото и се задавя, докато спи.

Изследвах всяка пъпчица, появила се на бебешкото й телце и звънях на доктора по всяко време на денонощието, за да го питам дали да й дам вода, ама точно колко топла да бъде, да мажа ли дупето й с крем или да слушам бабешките съвети за зехтин.

В същото време прилагах методите за ранно възпитание на новородени, препоръчани от легендарния доктор Спок и се опитвах да тренирам дъщеря си да яде на три часа.

Това ми костваше безсънни нощи и няколко дълги месеца, в които прекарвах нощите си като стойка за биберон до леглото й.

Майчиният страх не ме изпускаше.

Страх ме беше да не я прегрея или простудя, да не се задави от нещо, да не й влезе пухче от топола в носа, да не падне от леглото, да не й се разтресе мозъкът, докато бутам количката й по разбитите тротоари, да не нещо глътне накриво, да не бръкне в контакт, да не е алергична, да не си затисне пръстчето между решетките на леглото, в стаята й да не влезе оса и да я ухапе. Когато от време на време я взимах в леглото, никога не заспивах до нея, защото си представях как я затискам с тяло и я задушавам.

Изобщо - страхувах се за нея. Това беше първото чувство, не всемирната, всеопрощаваща и свещена майчина любов.

Започнах да я обичам неусетно. Не знам как стана - сякаш между другото, между стреса да я гледам и ужаса да не сбъркам в нещо.

Сигурно тогава, когато започна да ме разпознава между другите. И да ме търси, когато самата тя се страхува. Започнах да разбирам как в нейните очи съм много повече от това, което съм в своите собствени. Виждах се през тях понякога и отговорността ме стряскаше. Всъщност, пак се страхувах.

Докато я обичах все повече и повече, без да си давам сметка за силата на това чувство, ставах малко по-добра, и по-умна, и по-уверена, и по-чувствителна, защото такава исках да ме вижда. Променях се покрай нея и онова така липсващо ми майчино чувство взе да ме изпълва настоятелно и полека, заедно със страха.

Така станах майка.

През тази седмица едно дете умря, прободено в гърдите.

В градски парк, на градинска пейка, в последните дни преди ваканцията, преди най-хубавото време. На годините на дъщеря ми е. Нечий син.

Четох някъде, че когато го наръгали с нож и го изоставили там сам, се обадил на приятелката си и на майка си. Не искам да си представям какво им е казал.

Сигурно и сам не е знаел, че това е краят, защото децата не ги знаят тия неща. Или поне на нас, майките им, ни се иска да не ги знаят.

Същата сутрин се е събудил, както обикновено, изхлузил се е от кревата, като на автопилот е направил всичките задължителни сутрешни неща.

Майка му сигурно го е смъмрила да побърза, баща му може би дори не го е видял, вратата на дома се е хлопнала и през нея са си извикали някакво там домашно „чааао!". Имали са си планове за вечерта, за седмицата, за уикенда.

Трябвало е да отидат тук и там, да се обадят на тая баба и на еди коя си леля, да пазаруват заедно, да помислят къде ще се почива лятото. И никой, никой е е знаел, че това е последното „чао" и последното хлопване на вратата, защото възрастните не ги мислят тия неща. Или поне не им се иска да ги мислят.

Така са се разделили.

Убийството на детето в Борисовата градина ми върна онзи спомен за страха, когато родих дъщеря си. Върна ми и острата чувствителност към него, която умишлено бях притъпила, за да мога все пак да оставя детето си да се развива свободно от майчинските ми истерии.

Сега отново и адски ме е страх за нея. Страх ме е, когато излиза от къщи, защото си представям как поредният идиот с бърза кола я помита на тясната квартална улица.

Страх ме е, докато чака автобуса си на спирката, защото знам как, докато се поклаща в ритъма на музиката в ушите си, някой я грабва и отвлича.

Страх ме, докато е на училище, защото не знам кой и какъв наркотик е донесъл за проба и дали тя, за да не изглежда мега задръстена, няма да опита. Умирам от ужас, когато знам, че си тръгва оттам, защото съм виждала кръжащите около училищата дилърчета на амфетамини и плът.

Треперя за нея, когато не ми вдигне телефона, защото знам, че се мотае около НДК, а там в подлеза или градината спокойно могат да й плеснат два шамара и да я оберат.

Ужасявам се от мисълта, че момчета и момичета на нейната възраст могат да я бият в транс като пияни затворници само, защото не я харесват, дразни ги популярността й във Facebook или им се бие някого. Страх ме е, докато пътува, страх ме е, докато яде, страх ме, когато е с приятели, когато е в мола или на улицата или когато е сама.

Сега вече ме е страх и когато е в парка. По светло, просто ей така, сутринта.

Майки ми не беше права за майчиното ми чувство. Тя просто не беше разбрала, че страхът е най-силната и най-неотделимата част от него. Придобива се с раждането на детето ти и полека-лека се облагородява в майчина любов. Докато си жив и си родител, живееш с тях и се опитваш да балансираш ужаса да не пострада детето ти и любовта, с която да го окрилиш да лети свободно.

Когато дъщеря ми се роди, една приятелка ми каза „Свърши се вече с твойта свобода - отсега нататък винаги ще се притесняваш." Абсолютно права беше.

Тази седмица детето на една друга майка си отиде от живота по ужасен начин. Сигурна съм, че майчиното й чувство си остава непокътнато.

Страхът й, този вечен, ужасен, изпепеляващ и богат на разтреперващи фантазии майчин страх, го поемаме ние.

В държава, в която нито животът, нито смъртта имат някаква ценност, ни остава единствено да се страхуваме за децата си.

И суеверно да си плюем в пазвите, да чукаме на дърво и да се молим нищо лошо да не им се случва. Това е най-страшното.

Oще: възпитание  деца  защита  майчина закрила  майчинство  майчин страх  манталитет  рискове за децата  родители  родителски страх  сигурност на децата  страх  убийство в борисовата градина  чувство за страх 


Още от Животът

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 01.06.2013, 17:22

7 cyberslot | 08.06.201513:40

Класика в жанра...
Патологична диагноза: майка.
   

оценка

+0 -1

Регистриран на: 21.02.2012, 17:37

6 mima | 07.06.201516:45

Прави ми впечатление, че когато авторката пише за себе си, нещата й се получават добре.
   

оценка

+3 -0

Регистриран на: 06.04.2014, 22:35

5 тъп | 07.06.201516:31

почувствах се шило в торба, сега ще ме изкълват до бяла кост. жена в определена възраст, хормони, спомени... други жени в мощен резонанс... абе дами, замисляли ли сте се, че нещата се виждат по съвсем друг начин, само с няколко наномола разлика в хормоните? аз също скърбя за загиналото момче, изпитвам родителски чувства, но никога няма да ми дойде подобно излияние. това е сексизъм наопаки!!! и който не разбира - кучета го яли! Чуди се Чуди се Чуди се
   

оценка

+0 -3

Регистриран на: 02.05.2015, 11:04

4 integrated dance | 07.06.201516:18

Мария, точен, верен и истински текст! Ако можеше ТЕЗИ да са повече!!
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 29.04.2015, 21:11

3 Виктория Пенелопова 07 | 07.06.201513:34

Съгласна с pixiе! Искрен текст, нищо общо с анцузите и джапанките.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 08.08.2012, 09:17

2 pixie | 07.06.201512:38

Мария, за първи път твой текст ми въздейства много силно, сигурно защото написаното е много искрено и вярно. Само майките могат да разберат и да изпитват толкова страх.
   

оценка

+4 -0

Регистриран на: 17.11.2013, 02:13

1 banshii | 07.06.201512:30

много правилно. с толкова бродещи мюсюлмански елементи по улиците, всеки родител е длъжен да се страхува. който не се страхува и мисли, че тези неща не го касаят, скоро насилствено ще трябва да си променя гледната точка.
   

оценка

+0 -2

Най-коментирани