На 35 преоткрих коя съм | webcafe.bg
Webcafe

На 35 преоткрих коя съм

Lifecafe, Мелиса Хюз, Qz.com 08.05.2015, 18:33 (обновена 30.12.2015, 13:31)
Жена с цигара

Изоставих живот, който ме правеше дълбоко нещастна. Ето какво научих междувременно

Миналото лято изоставих живот, който ме правеше дълбоко нещастна. Помня кога точно ме връхлетя идеята за промяна. Гледах през прозореца на големия празен офис, в който работех.

Живеехме в един от "обещаващите" квартали, избран не заради чара, а заради потенциалното вдигане на цените на имотите там. Фактът, че се бутат къщи и се строи на тяхно място е плюс при покупката, заяви годеникът ми.

Принципно бях съгласна, но атмосферата на разрушение ме депресираше.

Цялата зима, докато се опитвах да пиша текстове, значещи поне нещо за някого някъде, гледах към онзи парцел. Една малка розова къща стоеше неловко на улицата. Тя беше изключение, с наклонен покрив сред каменните луксозни имения.

Горните прозорци бяха отворени и стихиите връхлитаха във вътрешността й, завесите се вееха на вятъра, сякаш капитулират. Рисунките със спрейове и лентата, предупреждаваща да не се преминава, вече бяха изчезнали: нищо и никой не можеше да я спаси.

Погледнат отвън, животът ми на 35 години изглеждаше чудесно - обещаваща кариера, изцяло отдаден партньор, елегантен дом, вещи, почивки, голям годежен пръстен, пари в банката.

Имаше само един проблем: не бях щастлива

Бях добра в работата си, но не вярвах в някои от фундаменталните аспекти на онова, което правех. Вярвах в идеята за партньор, с когото да споделя живота си, но се чувствах дълбоко самотна.

Лъжите постепенно навлязоха в живота ми.

В колебливите години на "правя най-доброто, на което съм способна", когато бях на около 20, беше нещо като сублимация - "Ами не е точно, каквото исках, но вероятно е достатъчно близо" - а когато минах 30, стана инерция на "всичко е наред, става".

Нещо като "Хей, това е като нещата, които други хора, които познавам, правят", без реално замисляне дали то е подходящо за мен, или как изобщо би изглеждал един по-щастлив живот.

Ето тайната: станах много добра в това да се самозалъгвам.

Човек става много добър в такива неща. И после се събуждаш една сутрин, влизаш в офиса и разбираш, че нещо се е променило, нямаш идея кой, по дяволите, си, или как си се озовал там.

Това, естествено, е опростяване на нещата - на практика имаше милиарди незначителни осъзнавания.

Но общият извод беше този: ако не си честен със себе си - болезнено, хирургически честен - животът не може да бъде честен с теб.

Не можех да привлека дълбокото разбиране, нежността в партньора, която желаех - и все още желая повече от всичко.

Не можех да използвам таланта и прозренията, до които достигах, за да помагам на хората и каузите, които ме вълнуват, да предизвикам промяната, която исках да видя. Не и ако не бях честна коя съм и какво искам.

Да си тръгна не беше най-трудното, въпреки че тогава изглеждаше като най-голямото препятствие. Годеникът ми ме следваше из къщата, докато си събирах набързо вещите в кашони.

"Не можеш да ме изоставиш", повтаряше той. Можех и още как.

За първи път откакто бях възрастна, щях да направя това, което е правилно за мен, без сложни вътрешни преговори, без да се самоизяждам.

Не исках да сключвам брак с този мъж - никоя част от мен не го желаеше - и ако не можех да намеря някой, който всяка моя фибра да желае, някой, който дълбоко да обичам и уважавам, бих предпочела да изживея остатъка от живота си сама, запазвайки непокътнати идеите си и усещането ми за собственото си "аз".

Това, което не осъзнавах тогава, беше, че да се изправиш пред решенията си, е само първата крачка.

Точно след нея започват реалните усилия, страхът и съмненията в себе си.

Всичко това идва след драматичното излизане, тръшване на вратата, след (оправданото и неоправданото) усещане за собствена правота, след товаренето на вещите в камион, без реално да имаш къде да отидеш, след осъзнаването, че си пропилял време от живота си и няма начин да си го върнеш обратно.

Причината, поради която не получаваш нещата, които желаеш - любящ съпруг, семейство, кариера, която наистина да промени по някакъв начин света и да остави нещо, след като вече те няма - си ти самият, твоите собствени недостатъци и твоят страх.

И може би фактът, че си изпуснал влака. Тотално.

Това, което описвам тук, е решението да не се "примиря и улегна"; не мисля, че моят пример е специален по някакъв начин.

Това, което е притеснително, и си заслужава да го подчертаем, е че "улягането" е като въздуха; с изключение на кратки изблици на тъга и отчаяние, които идват сякаш от нищото, не го усещаш по никакъв особен начин.

Аз се самозалъгвах толкова добре - в толкова много аспекти на живота си - че ми изглеждаше нормално, естествено просто, да продължавам да вървя напред, докато споменът какво съм искала, се превърне в далечна мечта, изглеждаща бледа и абсурдна.

Но мечтите ни не са абсурдни.

Те са това, което ние сме - най-фундаменталният израз на нашето "аз" като индивиди, преди преговорите, глупостите и съмненията да се стоварят върху нас като бреме.

Конкретните причини, поради които аз толкова се бях отдалечила от собственото си "аз" не са важни, освен заради едно нещо: убедена съм, че това е част от цялостна тенденция, която не можем напълно да осъзнаем до края на живота си.

Естествено, ако търсим, почти гарантирано ще открием това, което търсим: ще видим нашите триумфи и провали в контекста на раздадените ни карти.

И все пак, в едно съм сигурна: ако сте искрени със себе си, никое изживяване - добро или лошо - не е реално пропиляно.

След като изоставих живота, който не желаех, се пуснах по течението.

Дълбоко и искрено се влюбих за първи път в живота си. Беше за кратко, беше брутално и той разби сърцето ми - всъщност тотално ме смаза.

В продължение на месеци имах чувството, че не мога да дишам - но видях макар и за кратко как би могла да изглежда истинската, искрена любов.

Най-красивото и спиращо дъха усещане е да се оставиш в ръцете на друго човешко същество, което уважаваш и харесваш, и да поискаш това, което истинско желаеш: да бъдеш обичан в отговор, да бъдеш ценен и разбран.

Вече съзнавам, че това е част от моята същност, както и други добри неща.

Вече се преместих на работно място, което харесвам. Задълбочих приятелствата си и създадох нови. Поех в нова кариерна насока и работя с хора, които ме вдъхновяват.

Намерих смелост в себе си да започна да споделям художествените си текстове - най-дълбоките части от мен, които съм крила през целия си живот.

Осъзнавам, че да започна наново е означавало да се пусна по течението, а пускането по течението е донякъде подобно на молитва: неволно, но и умишлено.

Ще получите това, което желаете, това, към което енергията ви безспорно върви, най-отчаяно прошепнатите желания на сърцето ви.

Само че отговорът може и по нищо да не прилича на това, което сте си представяли.

Oще: брак  възраст  депресивно състояние  драма  жена  живот  промяна  работа  самопомощ 


Още от Животът

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 29.11.2010, 17:10

22 Crux | 13.05.201510:10

Основният проблем, по моето скромно мнение е, че голяма част от хората просто искат твърде много от живота. Създава се еднин фалшив, клиширан образ на "успелия" и "щастливия" човек, който се натрапва непрекъснато от филми, сериали, книги и реклами. Задължително трябва да си женен/омъжена, да имаш две деца (момче и момиче за препоръчване), голямо, светло жилище, нова кола, да работиш на мениджърска позиция в голяма компания или да развиваш собствен бизнес, да бъдеш добър родител и да обръщаш внимание на децата си и да прекарваш много време със семейството, да пътуваш по света, да носиш маркови дрехи и последен модел смартфон, да излизаш вечер в най-вървежните заведения, да спортуваш активно, да се храниш здравословно, да ходиш на театър, да се занимаваш с йога и изкуство в свободното си време. Ей такива глупости, които, естествено, са несъвместими едно с друго, освен ако денонощието не е 48 или даже 72 часа. И хората, съзнателно или не, се мъчат да напъхат собстения си живот в тоя измислен калъп на щастието. А въпросът е чисто и просто в приоритетите. Всеки трябва да реши за себе си кои са му най-най-най-важните неща в живота и да си ги гони, без да се интересува от мнението на околните и без да плаща данък Общественио мнение.
   

оценка

+6 -0

Регистриран на: 14.09.2011, 21:56

21 deowin | 12.05.201523:35

Така е.
Да имаш традиции в дългосрочното планиране също не предпазва от грешки. Много американци са плакали, плачат, и има да плачат заради ипотечни кредити. Но поне оплакването с гадните, алчни банкери е значително по-малко, защото има някакво разбиране и осъзнаване, че рискът струва пари, и вярата в противоположното би била удобна, но и нерационална самозаблуда.
   

оценка

+2 -0

Регистриран на: 16.06.2014, 10:57

20 erzsebet | 12.05.201523:15

О, изобщо не говорех за българи.
Иначе си абсолютно прав! Социалистическите хора много трудно осъзнават, че отговорността за собствения си живот носят именно те. Обаче преоткрилата се авторка е американка, те там с ипотеките комай са на същото дередже.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 14.09.2011, 21:56

19 deowin | 12.05.201522:48

Примерите са си примери. Явно има и кофти случки с дългосрочни ипотеки, както си видяла със собствените си очи.
Аз говорех за по-общия проблем с неумението на българина да мисли дългосрочно, рационално да преценява рискове, и да се научи най-накрая да бори естествената склонност към нереалистичен оптимизъм ("да, X% от взелите ипотеки не успяват да ги обслужват до края, но аз ще съм от останалите"), и особено за общественото статукво, което не позволява на тези умения да се развиват, защото поощрява мисленето "ден за ден". Не може да очакваме хора, които досега са живяли така, изведнъж да почнат да взимат дългосрочни решения без да допускат купища груби грешки.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 16.06.2014, 10:57

18 erzsebet | 12.05.201522:33

deowin, на нас ни е лесно да бистрим ипотеките ;) Честно казано, ако знаех, че възможностите не ми позволяват да имам такива доходи, че да имам собствено жилище, може би и аз щях поне да се замисля за ипотека. Умишлено го разтегнах това изречение. Всичко опира до желание, трудолюбие, упоритост и тъ нъ. И да, отговорност. Откъдето започва целият проблем на ония, дето се преоткриват.
'Щото аз пък имам познати, които не са от ИТ сектора. Именно те се заробиха с 30-годишни ипотеки, а някои са вече самотни майки. Ей така, от бързане. От зор да се впишат в коловозите.
И колеги с ипотеки имам, но наистина техните са по-кратки. Не 4-5 години, а 15.
Ако щеш вярвай, и на тях им е мерак да се преоткрият, ама вече няма връщане назад, като изплащаш ипотека, равна на средната работна заплата Много щастлив Така че само се развеждат и плащат безропотно ипотека и издръжка, плащат си обяда в столовата с купончета и дрънкат стотинки ако случайно някой ги покани на бира. Не говоря за всичките, де Усмивка Само разведрявам обстановката с примери. Пак казвам, на такива като мен им е най-лесно да разтягат локуми Смее се
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 14.09.2011, 21:56

17 deowin | 12.05.201522:15

>На 50 се бях преоткрила около двадесет пъти!

Моите съболезнования.
Сходно, да се разведеш веднъж, защото си сглупил на 20, е едно.
Да се разведеш 20 пъти, е съвсем друго.
Първото е осъзнаване и поправяне на допусната грешка.
Второто, както казва Louis CK, е вече learning disability.
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 27.02.2015, 15:00

16 Mako | 12.05.201521:10

На 35 преоткрих коя съм
............................................

На 50 се бях преоткрила около двадесет пъти!
Намига
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 14.09.2011, 21:56

15 deowin | 12.05.201520:01

>Забелязала съм, че ако някой посмее да се обади, че не иска да затъва в 30-годишни ипотеки ... , всички почват вкупом да го плюят и хулят

Аз пък съм забелязал точно обратното - че далеч по-често срещаното явление е плюещи по идеята за 30-годишна ипотека, които охотно, масово, злонравно оплюват всеки, който дори си помисли за такава, като безмозъчен конформист и роб на банките без собствена идентичност, който няма достатъчно акъл да проумее как го използват.

Имам десетки познати в БГ от средната класа (ИТ, финанси), повечето от които имат собствени апартаменти. Точно нито един от тях няма 30-годишна ипотека. Практически всички те, дори тези без достатъчно налична ликвидност да си купят жилище, биха се присмели на всеки, който дори намекне за възможността за нещо такова.

Та, ако говорим за конформизъм, май по-правилно би било да се фокусираме върху това, че в България това означава да имаш лично жилище, и да не си "роб на банките" - сиреч, или да си купиш жилището с кеш, или да го изплатиш максимално до 4-5 години. Съответно, всеки рационален довод да живееш под наем или да вземеш дългогодишна ипотека се отхвърля с насмешка и подигравки.

Тези условия възпрепятстват развиването на умения за дългосрочно планиране и оценяване на риска, докато същевременно насърчават мисленето "ден за ден". Това мислене съществено ограничава нещата, които можеш да постигнеш, но, да, остава ти успокоението, че няма нужда да го мислиш толкова, пък и не си роб на институции.
И креташ с патерицата "ден за ден", докато другаде хората отдавна са я захвърлили. Естествено - със всичките рискове, което това носи, но и със всичките възможни предимства.
Да търгуваш възможности за ниска волатилност е точно дефиницията на конформизъм.
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 16.06.2014, 10:57

14 erzsebet | 12.05.201518:34

За някого щастието е раирана ризка+ипотека+деца; евентуално следва развод и смяна на кариерата. За друг щастието е в други неща. Забелязала съм, че ако някой посмее да се обади, че не иска да затъва в 30-годишни ипотеки и ще има деца едва когато намери партньор, с когото истински се обичат, както и стабилни доходи, всички почват вкупом да го плюят и хулят, сякаш те ще му плащат ипотеката и ще му водят децата на лекар посред нощ; и сякаш неискащият ипотека и неоткрил мечтаната любов им е длъжен. Много хора - и мъже и жени - се качват на тази въртележка без да се замислят. Затова всяка втора майка се води "самотна". Ценностите не са в изпълняването на ипотечен норматив и преследването на график, наложен от кварталните тетки или колеги.
Не искам да соча с пръст никого, най-малко авторката на статията, но си мисля че никой, освен нас самите, не е отговорен за нашето собствено щастие. На всеки се случва да прави глупави избори и да си поправя грешките.
   

оценка

+3 -0

Регистриран на: 14.12.2011, 11:33

13 gothic | 12.05.201516:51

Точно де. Мелиската не открива топлата вода. На възраст 30-35, /почти/ всяка дама от т. нар. цивилизовани страни /и България барабар/ решава, че животът й не я задоволява. Без значение какъв го води /живот/. И че най-вече не я задоволява мъжът до нея. И на него започват да му растат рога. После има три пътя. Или госпожа X се превръща в госпожа Y, като вината, естествено, е в господин X. Или е изхвърлена от господин X и отсвирена от господин Y /виновни в случая са и двамата/. Или, в крайна сметка, господин X прощава на разигралата се половинка, бракът /съжителството/ се запазва, но жинотът му в следващите няколко години се превръща в психоад. Защото госпожата, дълбоко съжалявайки за това, че е била унизена с разкритието на забежката й, започва да носи вода от къде ли не, за да го убеди /всъщност да убеди себе си/, че вината за извънкласните й занимания е именно той. "Нормални" неща. Донесени от криворазбрания феминизъм.... ДА!
   

оценка

+3 -4

Най-коментирани