Животът, който се страхуваме да имаме | webcafe.bg
Webcafe

Животът, който се страхуваме да имаме

Велислава Донкина 31.07.2013, 16:42 (обновена 06.08.2013, 09:10)
Човек на улицата

Снимка: © Getty Images

Как съществуването ни да има лице, глас и лайтмотив

Съществуването ни конфронтира непрекъснато - с бездната на собственото ни несъзнавано, въплътено в пориви, постъпки, думи и решения, за които нямаме отговор и понякога трудно разбираме; с крайните точки на реалността, които ни възпират болезнено в поривите ни да сме вездесъщи; с трагичното откритие,че не всичко може да бъде, че всеки план се разбърква; че опитите ни за спокойствие се разбиват като морска вълна във всяка следваща сутрин, защото единственото сигурно нещо - освен крайността на съществуването, която ни ужасява неистово,е несигурността.

Да се научим да толерираме една безкрайна несигурност изглежда зловещо и невъзможно. Животът уж си е наш, а непрекъснато ни се изплъзва. Единственото абсолютно константно нещо в него е краят му, но дори този факт не ни помага да го разбираме повече.

Веднъж една приятелка ми каза: "Защо винаги трябва да разсъждаваме от гледна точка на причините и следствията? Защо не можем да приемем, че както орхидеята я има, а после умира и я няма, така се случва и с нас. Къде отиват молекулите й? - изграждат нещо друго. Но нея я няма."

Защо не можем да приемем, че сме растение? Най-интуитивно близкият отговор, който ми хрумва е - може би защото не сме. Може би, защото някой или нещо ни е дал свободна воля и разум. Кой и защо е въпрос на убеждения и спекулации, но при всички случаи, е факт.

И въпреки сходства и общи черти, съществува обективното съмнение, че подобна примиреност просто напомня за надеждата, че можеш да живееш без отговорности, без да взимаш решения и без да се питаш "защо" - един толкова, явно, труден въпрос, че дори в професионалната литература той е заклеймен като събуждащ вина и винаги се препоръчва да не се задава, а да се преформулира.

Да живееш безметежно и без-следствено, с изконната мечта, че ако навярно вселената функционира на принципа "просто така се случва" и ако схващаме теорията на относителността само в аспекта "относителност", тогава самите ние ще можем да живеем на този принцип.

Да съществуваш като растение - мечта, за която дори не си даваме сметка колко близко е до трагедията да съществуваш с лоботомия.

Изобщо да се живее непрекъснато се оказва трудно поносимо, много изискващо, непосилно "нещо". Не можем да понесем себе си такива, каквито сме и непрекъснато се налага да измисляме истории за самите себе си - леко преувеличени, малко изопачени, повече симпатични, те ни наричат такива, каквито бихме искали да бъдем, но дълбоко в себе си подозираме, че не сме.

Предполагаме, че ги разиграваме пред другите, а всъщност ги представяме най-вече на себе си. Едни кратички романтични романи за нещата, в които искаме да вярваме, въпреки че много добре знаем, че не са истина.

Трудно намираме желанията си, които ни правят живи, а когато това стане, те налагат решения, които не смятаме,че сме в състояние да вземем и които накрая се надяваме, очакваме или дори принуждаваме да вземе друг вместо нас - както се случваше в една пиеса на Сам Шепард "Побъркани от любов".

Пиеса за дългия и объркан живот на една среща. Или поне объркан. Като този на всеки човек. И на всяка любов. И на всяка самота. Една пиеса- размисъл. За решенията, които се надяваме да вземе друг, дори отнемайки живота си. За нещата, които са по-силни от нас. За нещата, в които е по-добре да вярвяме. За нещата, които са ни приласкавали към съня като деца и остават такива през целия ни живот. За гротескната равносметка пред онова, което наричаме "мое. завинаги".

За един баща, който като че "заразява" децата си със своята болка, невъзможност, вяра в имагинерното и ... самота. Както винаги се случва с родителите. Помня, че на финала актьорът танцуваше. Сам. И човек се пита дали танцува бащата, надсмивайки се горчиво над онова, което мислим, че държим в ръце, а нямаме, над онова, което сме искали да бъде животът ни, а не е бил и не сме имали сили да го направим, което уж е било наше, а изобщо не го е имало или танцува бохемското удоволствие на актьора, току-що преминал през премиерата си...

Но, който и да е той, за миг е забравил за залата. Защото, общо взето, всички ние живеем за другите, но и за себе си. И за своята собствена лудост. Може би това е най-големият въпрос - как да приемем живота си и да го направим свой. Защото, очевидно, това не се случва с биологичното раждане. Как да се научим да вярваме на онова, което казва "аз" в нас.

Как съществуването ни да има лице, глас и лайтмотив. Една вътрешно втъкана нишка или мелодия, която да го прави консистентно, органично и истинско, вместо непрекъснато тичане след чужди повели и желания, непрестанната борба с болката, която неясно защо трябва на всяка цена да избягваме - а не можем, опити да не взимаме решения, да не променяме, да не загубим. И естественият като бумеранг отговор - да плащаме тройно, да се страхуваме и да ни боли.

Пропуснатите шансове не водят сметката на нашата успешност. Те бележат плащанията на лихва. Да обживеем тялото си и то да стане наше. Да обживеем трепетите, надеждите, слабостите и болките си. Да приемем, че макар и крайни, сме хора. С разум, свободна воля и чувства и това означава, че макар да не сме вечни, има един отрязък, една частица от вечността, с която разполагаме и която зависи от нашите избори. И в която сме свободни.

Ако използваме метафората за Бог, която може би не е случайна, това означава, че ние действително сме негов образ и подобие - едни малки богове, не в абсолютността си, в която толкова искаме да повярваме, а в свободата, която можем да имаме, ако се научим да понасяме известна отговорност, възможността да създаваме и неповторимостта да се променяме, като оставаме в себе си едни и същи.

Че поривът към удоволствие е важен, но той не може да бъде безотговорен, анонимен. И че това не е толкова страшно. Че е възможно да отказваш да споделиш бордерлайн културата и в замяна да лансираш своя визия за живота: че е възможно да гледаш на децата като отделни същества; че връзките си струват, като това включва разделите; че хората са безценни, дори когато не можем да ги разберем; че семплостта е неприятна, но в крайна сметка е право на всеки; че онова, което поддържа имунитета е вкусът към живота.

Не е редно да се страхуваме от живота, но страхът е част от него. И може би не винаги се налага да се пита за смисъла на съществуването. Понякога е достатъчно да се усеща. Една частица от вечността, дори светлинно малка, също е вечност.

Oще: бог  живот  любов  надежда  разум  смърт  страх  съзнание 


Още от Животът

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 04.11.2010, 13:42

24 Mile Manolov | 04.08.201323:02

"Здраствуйте сган непоправимая"
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 25.07.2011, 12:57

23 Мина | 03.08.201316:04

T-neurоn, ти пък си голям оптимист! Те, "колегите" се затрудняват с много по-прости текстове, ти искаш този да го разберат!
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 12.07.2010, 11:08

22 t-neutron | 03.08.201311:09

Май нищо не са разбрали колегите долу.. Идеята е да опознаем себе си и ако не харесаме някоя част да я променим, а не да се само да се дегизираме като много готини пред другите. Внушението че живота е сложен и труден, го прави такъв. Ако вярваш в обратното живота ти е песен..

Така че, ограничете гледането на телевизия и ще се учудите колко здравословно се отразява.. Усмивка
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 24.02.2011, 18:45

21 Georgi Tashev | 02.08.201315:45

Oще когато прочетох заглавието, разбрах кой е автора. Усмивка Всяка следваща статия е все по-задълбочена, но темата си остава една и съща: "Кои сме ние и защо сме такива?". За съжаление много големи мозъци са си губили времето с разсъждения върху сложни екзистенциални въпроси, вместо да засАдат малко картофи и лук ризииш ли.
Аз като прост инженер предпочитам да се фокусирам върху това да оптимизирам дейностите и времето си в пренебрежимо дребното си и кратко съществуване, избягвайки такива сложни мисловни кръговрати.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 14.09.2011, 21:56

20 deowin | 01.08.201320:08

>Създаден си за да живееш

Това изречение има смисъл единствено, ако вземеш за даденост че сме създадени, и че животът трябва да има цел.
Не виждам добра причина тези две предпоставки да са задължително верни.
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 18.03.2011, 09:26

19 explorer | 01.08.201319:29

Докато някои се страхуват от живота, който биха могли да (об)живеят!?!?, други си живеят живота Идея
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 02.10.2012, 11:42

18 скучко | 01.08.201315:57

Върти се един канибал в леглото си, не може да заспи, задава си въпроси:
"Кой съм аз"; "Защо съм на този свят"; "Какъв е Бог"... Пък жена му мърмори: -Казах ли ти аз да не ядеш философ за вечеря ...
   

оценка

+4 -0

Регистриран на: 21.02.2012, 14:03

17 delight | 01.08.201315:52

niemen | 01.08.201314:34

...Култово изречение! След като го прочетох, усетих леко стягане в тилната област и изтръпване в крайниците...
------------------------
Така се почувствах още на първото изречение - абзац всъщност. Докато стигна края, забравих началото. То какво ли ми разбира кухата глава от клинична психология Много щастлив
Само си мисля, че докато мисля за живота, Вселената и всичко останало, живота си тече и без да го мисля. Благодарна съм, че мога да го живея в добро здраве и без намесата на психолози.
   

оценка

+2 -0

Регистриран на: 25.01.2012, 18:03

16 паяка | 01.08.201315:48

" семплостта е неприятна, но в крайна сметка е право на всеки"

предпочитам да се възползвам от това си право, пред възможносста да ми се възпали мозъка, опитвайки се да прочета и разбера тоя реферат.
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 24.03.2011, 13:40

15 Хейтър | 01.08.201315:18

"Ако използваме метафората за Бог, която може би не е случайна, това означава, че ние действително сме негов образ и подобие - едни малки богове, не в абсолютността си, в която толкова искаме да повярваме, а в свободата, която можем да имаме, ако се научим да понасяме известна отговорност, възможността да създаваме и неповторимостта да се променяме, като оставаме в себе си едни и същи."

Ей тая тъпотия аФтора ако може да я обясни ...
И изобщо, дали драскача може да ми дефинира "свобода"?
   

оценка

+1 -0