Да се справиш със злобата наоколо | webcafe.bg
Webcafe

Как да обезвредим енергиен вампир

Lifecafe, по LinkedIn
24.10.2014, 01:21 (обновена 31.10.2014, 08:37)
Женска сянка

Снимка: © Getty Images

Научните изследвания отдавна показват, че стресът има дълготраен негативен ефект върху човешкия мозък

Вие не сте лош човек. Със сигурност не сте. Но около вас вероятно има някой от онези хора - "токсичните", които определено противоречат на логиката.

Някои от тях дори не подозират за негативното въздействие, което имат върху околните, а други изглежда дори изпитват удовлетворение от създаването на хаос, дразненето и обиждането на другите. При всички случаи резултатите са ненужни усложнения, скандали, и най-лошото - стрес.

Научните изследвания отдавна показват, че стресът има дълготраен негативен ефект върху човешкия мозък.

Излагането дори на неколкодневен стрес намалява ефективността на невроните в хипокампуса - важна област на мозъка, отговаряща за мисленето и паметта.

Многоседмичният стрес причинява обратими щети в невронните дендрити (малките "пипалца", които мозъчните клетки използват, за да предават информация помежду си), а траещият с месеци стрес може да унищожи завинаги невроните. Постоянното напрежение е огромна заплаха за вашия успех - когато излезе от контрол, мозъкът и производителността ви страдат от това.

Повечето източници на стрес в офиса са лесни за идентифициране.

Ако примерно некомерсиалната ви организация се опитва да си осигури грант, нужен й за успешното й функциониране, със сигурност сте изложени на стрес и вероятно знаете как да го контролирате.

Неочакваните източници на стрес обаче ви сварват неподготвени и са най-вредни за вас.

Проведени наскоро изследвания от факултета по биологическа и клинична психология към университета "Фридрих Шилер" в Германия констатират, че излагането на стимули, които причиняват силни негативни емоции - същият тип, които изпитвате, когато си имате работа с токсични хора - кара мозъка да изпитва масирана стресова реакция.

Без значение дали е негативност, жестокост, синдром на жертвата или просто обикновена неадекватност, "токсичните" хора вкарват мозъка ви в стресирано състояние, което трябва да бъде избягвано на всяка цена.

Възможността да контролирате емоциите си и да оставате спокойни под напрежение има пряка връзка с производителността ви.

TalentSmart са провели изследване сред над 1 милион души, като констатират, че 90% от хората с най-голяма производителност имат умения за контролна емоциите в моменти на стрес, за да остават спокойни и овладяни.

Една от най-големите им дарби е способността да неутрализират токсичните хора. Те имат ясни стратегии за справяне, които използват, за да не се поддават на техните атаки.

Съществуват многобройни ефективни стратегии, които успешните използват, когато си имат работа с токсични хора - но тези, които ще откриете по-долу, са сред най-добрите. За да успявате да неутрализирате токсичните хора, ви е нужен подход, който ви позволява незабавно да контролирате това, което можете и да елиминирате това, което не подлежи на ваш контрол. Важното е да помните, че контролирате повече, отколкото съзнавате.

Те задават лимити (особено при оплакващи се хора)

Оплакващите се и негативни хора са нещо лошо, защото те се отдават на проблемите си и не успяват да се концентрират върху решенията. Освен това те се стремят да включат да приобщят хората към своето самосъжаление, за да се почувстват по-добре. Хората наоколо често са подложени на натиск да слушат оплакващите се, защото не желаят да бъдат възприемани като коравосърдечни или груби, но има тънка граница между съчувствено слушане и въвличане в тяхната негативна емоционална спирала.

Може да избегнете това, като зададете лимит и се дистанцирате, когато е необходимо. Мислете за това по следния начин: ако оплакващият се пуши, бихте ли седели цял следобед и бихте ли дишали дима от цигарата му? Естествено, че не - бихте се дистанцирали, и трябва да правите същото и с оплакващите се. Отличен начин да зададете лимити е да попитате оплакващите се как възнамеряват да решат проблема. Те или ще млъкнат, или ще пренасочат разговора в по-продуктивна посока.

Те не се борят до последно

Успешните хора знаят колко важно е да оцелееш и да продължиш да се бориш и на следващия ден, особено когато противникът ти е с токсичен характер. В конфликти, необузданите емоции ви карат да се окопаете и да водите такива битки, от които ще понесете сериозни щети. Когато разбирате емоциите си и реагирате на тях, може да избирате по-мъдро за какво да се борите - и да отстоявате позициите си, когато моментът е подходящ.

Те се издигат над нещата

Токсичните хора ви подлудяват, защото поведението им е ирационално. Не допускайте грешка; поведението им наистина противоречи на здравия разум. Което ни води към въпроса - защо изобщо си позволявате да реагирате емоционално на тях и да се въвличате в тази каша?

Колкото по-ирационален и неправ е някой, толкова по-лесно би трябвало да е да се избегнете клопките му. Спрете да се опитвате да победите такъв човек в неговата собствена игра. Дистанцирайте се от него емоционално и подхождайте към комуникацията си с него така, все едно той е научен проект (или сте негов психиатър, ако предпочитате тази аналогия). Не е нужно да реагирате на емоционалния хаос - а само на фактите.

Те съзнават емоциите си

Поддържането на емоционална дистанция изисква осъзнаване. Не можете да спрете някой да ви провокира, ако не разпознавате това му действие, когато то се случва. Понякога ще се оказвате в ситуации, когато трябва да се оттеглите, да прегрупирате силите си и да изберете най-добрия път напред. Това не е проблем и не би трябвало да се боите да печелите малко време, за да го сторите.

Мислете за ситуацията по следния начин: ако психически нестабилен човек се приближи на улицата към вас и ви каже, че е Джон Кенеди, надали ще го поправяте. Когато се налага да комуникирате с колега, който има също толкова ирационално мислене, понякога е най-добре просто да се усмихнете и да кимнете. Ако се налага да поправяте тези хора, по-добре е да си дадете известно време, за да планирате най-добрия начин да го сторите.

Те поставят граници

Това е нещо, в което повечето хора се провалят. Те считат, че тъй като работят или живеят с някого, нямат как да контролират хаоса. Нищо подобно. След като откриете вашия начин да се издигнете "над нивото" на въпросния човек, поведението му ще ви изглежда по-предсказуемо и по-лесно разбираемо. Това ще ви даде възможност да обмислите рационално кога и къде да се примирявате с него и кога не. Например дори и да работите постоянно с някого в екип по проект, това не означава, че трябва да имате същото ниво на пряка комуникация с него, каквато имате с другите членове на екипа.

Може да поставите граница, но трябва да го правите съзнателно и активно. Ако оставите нещата да се случват естествено, сте обречени да се оказвате постоянно забъркани в трудни разговори. Ако поставяте граници и решавате кога и къде ще контактувате с проблемния човек, може да контролирате голяма част от хаоса. Единственият трик е да отстоявате позиции и да не отстъпвате от границите си, когато въпросният човек се опита да ги прекрачи, което със сигурност ще се случи.

Те не позволяват на никого да пречи на щастието им

Ако усещането ви за удоволствие и удовлетворение произлиза от мнението на други хора, вече не контролирате сами щастието си. Когато емоционално интелигентни хора се чувстват добре заради нещо, което са направили, те няма да позволят на ничие мнение или злонамерени коментари да им отнемат щастието.

Въпреки че е невъзможно да изключите напълно реакциите си на това какво другите мислят за вас, не е нужно да се сравнявате с другите, и винаги може да приемате чуждите мнения с доза скептицизъм. Така, без значение какво мислят или правят токсичните хора, усещането ви за самоценност произлиза от вас самите. Независимо какво мислят хората за вас в който и да е момент, едно е сигурно - никога не сте толкова добри или лоши, колкото те твърдят, че сте.

Те не се концентрират върху проблемите, а само върху решенията

Изборът към какво да насочите вниманието си определя емоционалното ви състояние. Когато се фокусирате върху проблемите, пред които сте изправени, създавате и засилвате негативни емоции и стрес. Когато се концентрирате върху действията, чрез които да подобрите ситуацията и да се почувствате по-добре, предизвиквате усещане за лична ефективност, което поражда положителни емоции и намалява стреса.

Когато става дума за токсични хора, фиксацията върху това колко неадекватни и проблемни са те им дава власт над вас. Спрете да мислите за това колко проблеми ви създава въпросният човек и се концентрирайте върху това как ще се справите с него. Това ви прави по-ефективни, като прехвърля контрола във ваши ръце и намалява количеството стрес, който изживявате при комуникацията с токсични хора.

Те не забравят

Емоционално интелигентните хора бързо прощават, но това не означава, че забравят. Прошката означава да оставите зад себе си случилото се, за да продължите напред. Тя не означава да давате на прегрешилия още един шанс. Успешните хора не са склонни да се обременяват ненужно от грешките на другите, така че бързо ги оставят зад себе си и се отстояват, защитавайки се от вреда в бъдеще.

Те преодоляват негативния вътрешен диалог

Понякога поглъщате от негативността на другите хора. Няма нищо лошо в това да се чувствате зле от начина, по който определен човек се отнася с вас, но вашият вътрешен диалог (мислите, които имате за вашите чувства) може да засилва негативността, или да ви помага да я преодолеете. Негативният вътрешен диалог е нереалистичен, ненужен и вреден за вас. Той ви вкарва в низходяща емоционална спирала, от която е трудно да излезете. Избягвайте на всяка цена негативния вътрешен диалог.

Те ограничават употребата на кофеин

Консумацията на кофеин предизвиква освобождаване на адреналин. Адреналинът е източник на реакция тип "бий се или бягай", механизъм за оцеляване, който ви принуждава да отстоявате позициите си или да побегнете, когато сте изправени пред заплаха. Този механизъм измества рационалното мислене в полза на по-бързата реакция. Това е чудесно, когато ви преследва мечка, но не е толкова добре, когато бъдете изненадани във фоайето от разгневен колега.

Те си отпускат достатъчно сън

Никога не можем да изтъкнем в достатъчна степен важността на съня за повишаването на емоционалната ви интелигентност и контрола на нивата на стрес. Когато спите, мозъкът ви буквално презарежда, разбърквайки спомените от деня, съхранявайки ги или освобождавайки се от тях (което причинява сънищата), така че да се събудите в добра форма и с прочистена глава. Самоконтролът, вниманието и паметта ви са намалени, когато не спите достатъчно - или не получавате достатъчно от подходящия вид сън. Безсънието повишава само по себе си нивата на стресовите хормони, дори и без присъствието на стресиращ фактор.

Добрият сън нощем ви прави по-позитивни, креативни и активни в подхода си към токсичните хора, давайки ви по-добра перспектива за ефективно справяне с тях.

Те използват системата си за подкрепа

Звучи изкусително да се опитвате да се справяте с всичко сами, но това е крайно неефективно. За да се справите с токсичните хора, трябва да забележите слабостите в подхода си към тях. Това означава да се възползвате от системата си за подкрепа, за да придобиете по-добра перспектива за проблемния човек. Всеки има някой в офиса и/или извън него, който е на негова страна, подкрепя го и е готов да му помогне, за да излезе по най-добрия начин от трудна ситуация. Идентифицирайте тези хора в живота си и положете усилия да потърсите тяхната гледна точка и помощ, когато тя ви е нужна. Нещо толкова просто като обясняването на ситуацията може да доведе до нова перспектива. През повечето време другите могат да видят решение, което остава невидимо за вас, защото те не са така емоционално въвлечени в ситуацията.

Всичко, взето накуп

Преди тази система да заработи безупречно за вас, ще се наложи да издържите на някои изпитания. В повечето случаи изпитанието ще е под формата на дразнещи комуникации с проблемните хора. За щастие, пластичността на мозъка му позволява да се променя и преоформя, докато практикувате нови модели на поведение, дори и когато претърпявате неуспех. Прилагането на тези прости, облекчаващи стреса техники за справяне с проблемни хора ще тренира мозъка ви да се справя по-ефективно със стреса и ще понижи вероятността за негативни ефекти.

Oще: акъл  думи  енергия  злоба  мозък  настроение  негативизъм  позитивизъм  ум  характер 


Още от Животът

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 11.05.2010, 18:26

8 Крив Макарон | 24.10.201413:50

Паяче, работил съм с японци, и те не казват "Бюлкария", а нещо от рода на Бургариа (ударението е на последно "а"). Нямат звук "л" и го заменят с "р". Освен това тяхното провлечено "оооо", или по-точно "ъъъъ" не учудване, а печелене на време, необходимо да премислят какво искат да кажат. Успяват да премахнат емоциите си, и да се съсредоточат.
На мен лично ми беше интересно да работя е хора от Япония, и като цяло ги приех много положително, но това, което чета е направо телешки възторг. Нормално е, когато си в непозната среда всичко ново да предизвиква възторг, но ако продължително време извършваш рутинни действия, в която и страна да отидеш, възторгът ще отстъпи място на трезвеността. И колкото и да сравняваш, ще видиш че нещата си зависят повече от теб, и по-малко от обстоятелствата.
   

оценка

+3 -0

Регистриран на: 25.01.2012, 18:03

7 паяка | 24.10.201412:11

...
Оказа се също и че в Япония за всичко се учудват с възхищение и всичко подават или взимат с две ръце и с поклон. Билет за метрото си купуваш – вътре девойчето ти го подава с две ръце, както не помня диплома да съм получавал…
Макар че кланянето вече не е така масово, така навсякъде и така многократно, както е било преди. Цивилизацията тук много видимо е ударила уеднаквяващата си припряност. Но в спокойните отношения – например в заведенията – японката и до днес приведена ти благодари, когато ù подвикнеш да донесе още една бира. Ако не те чува – иначе тихите японци са много шумни в кръчмите – на масата имаш бутон, край нея някъде дрънва звънче. Тя пристига веднага, всеки път почуква на хартиената врата и всеки път първо се покланя, преди с мил до влюбеност поглед да попита какво може да направи за нас. Точно това пита – не „кво”, „кàжи” или „слушам ве” – а „какво мога да направя за вас”. Поне пет пъти молих да ми превеждат какво точно е казала девойката в поредното заведение. Различните японци ми отговаряха за различните девойчета едно и също: „Какво мога да направя за вас?”… Мисля си, че това е най-чистата фраза на обслужващата сфера – така непонятна за европееца, така естествена за японеца.
От тия размисли още на другия ден започна да ме напъва мерак да видя и други азиатски страни – да разбера това само японско ли е, или азиатско… Иван знае всичко и категоричен: в Китай не било така!
Аригато годзаймас, Иване! Първото, което ме научи да казвам на японски, беше това „аригато годзаймас”. Едно най-просто „благодаря много”, ама на японски – и сред техните поклони – много топло ми звучеше…

Следва продължение…


дълго, ама много сладко
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 25.01.2012, 18:03

6 паяка | 24.10.201412:09

...
Добре, че в Япония под експрес разбират нещо наистина бързо, не като нашия „Янтра експрес”, който рядко пристига на датата, на която е тръгнал. Там осемдесет километра са петдесет минути. И никога петдесет и една... В Япония всички бързат!
И за всичко бързат. Но както цепят секундата, така сякаш са извън времето – по-нататък ще имам не един повод да се чудя на тази японска двойственост: бясно бързаща и бясно работеща нация, а като се вгледаш в очите им – сякаш са някъде другаде, в други светове ли, в религиозни потайности ли, просто в азиатска сдържаност ли?…

Преди експреса – багажът. Излиза на лентите преди да сме излезли ние. Сух и чист. И твой! Там човешка ръка не пипа ли, куфари не изпускат ли в калта, шофьорът на електрокарчето цигара не припалва ли? Друго си е в София: колкото човека нервничат край лентата за куфарите, толкова минути пиши за чакане. На Иван майка му, като дошли да ни посрещат, ходила да пита сигурно ли е, че самолетът е кацнал преди час, щом никой не излиза. Сигурно е, както е сигурно, че само в София могат да обявят, че багажът от Москва ще излезе на първа лента, която двайсет минути лежи бездиханна, а после още двайсет се върти с три куфара от друг полет, а всъщност всичко от Москва е на четвърта лента, над която не пише нищо и където, разбира се, не чака никой…
Не питай, Ивàнова майко, вярно ли е, ами се радвай, че все пак куфарите ни изгряха. Защото полетът от Москва към София този път беше с нашия си превозвач и бордните карти, издадени още в Токио, се оказаха неотчетени от програмата на нашите, демек няма да летим… Разтича се руското девойче, след петнайсет минути доведе пухкав български отговорник, от самия самолет слязъл да види „какво пак има”. Има, но по-лошото е, че е „пак”. Още петнайсет минути тракане по клавиатурата, той звъня на някого на разтърсващ руски език – нейсе, с половин час закъснение, самолетът се заклати към пистата. След като и преди това чекирането беше закъсняло с още толкова. Като влязохме последни в салона, ни посрещна цялата нервност, на която е способно пътуващото българско око. И понеже преди това неколцина ме бяха познали – и даже се разговорихме – още пò ми идеше да не се прибирам…
Разказваше се като анекдот, че едно време, по „Татово”, Иван Славков, тогава директор на БНТ, като пращал журналисти командировка на Запад, после задължително ги връщал с преспиване в Букурещ – да се поопомнят от онзи блясък… Сега времето е много по-динамично – новите български реалности ти позволяват да се опомниш само половин час като общуваш с тях, дори преди да си кацнал…

В Токио вместо ние него, багажът чакаше нас, та и там не можах да се поразтъпча. А беше толкова изкушаващо: половината коридори застлани с мек килим, чисто, да не смееш да стъпиш, топло и тихо, като в министерски коридор. Полицейският контрол е задължителен за всички чужденци – дори за тия, дето вече свикнахме да минаваме бързо под табелката „EU”. Дори за американците – каквито тримца, странно защо, също идваха в Токио от Москва.
Мъничко полицайче, младо – после разбрах, че в Япония всички са мънички и изглеждат млади – трябва да ни респектира със строги въпроси. „От къде идвате”, пита той. „От Москва”, отговарям, и си мисля: не е ли очевидно, друг полет на това гише не са пратили…
„О-о, Москва?!”, отговаря малката синя униформа и чувам смесица от учудване и възхищение. Защо пък толкова ù се възхищават на Москва, отписаха ли вече Курилските острови, още ли се боят от военната ù мощ?
„Какво ще правите в Токио?”, пита след това униформичката. „Участваме в конференция”, отговарям. То си го пише в поканата, която е в ръцете му. „О-о-о, конференция?!” – смесват се пак възхищение и учудване. Толкова ли пък е рядко някой да прелети половината планета, за да дойде на конференция при изгряващото слънце?
„Колко дни ще останете в Токио?”, рецитира си изненадващите въпроси синьото човече. Една седмица… „О-о-о, една седмица?!” Абе, пак ли е изненадан, или пак е възхитен? Вярно, че конференции по една седмица няма, ама и той не пита за това, явно такъв въпрос не му е предвиден в стихотворението.
„Къде ще нощувате?”, идва следващият неочакван въпрос. „В Шинагава принс хотел”, чинно докладва Иван. „О-о-о, Шинагава принс?!”. Да не се окаже сега, че Тетсуо ни е настанил в някой изненадващо скъп и за японския граничар хотел, как ще си платим нощувките?...
Но вместо да последва някой по-притеснителен въпрос, малкият японски полицай с голям (поне за ръста му…) пистолет на кръста, се навежда ниско, лицето му се равнява с пистолета, и с две ръце ми подава документите. Ей, колко го впечатлихме с тая конференция, викам си, гледай с какво уважение ни изпраща, вместо да ни пита имаме ли мъни да си платим хотела!…

Много пъти още – където да и отидем, за каквото и да се отнася – ме стъписваше това японско възхитено стъписване, винаги придружено с „О-о-о?!”:
„О-о-о, билет за експреса?!”
„О-о-о, евро, но йени?!”
„О-о-о, имате резервация?!”
„О-о-о, от Бюлкария?!”…
Последното е нормално да ги учуди. Кой я знае вече по света България, кой дава пет пари за нашето петънце на европейската карта, по-скоро на балканската, все по-неевропейска, за което и ние сами вече пет пари не даваме…
Оказа се обаче вярно, че в Япония са ни чували! Е, в повечето случаи Тетсуо ни представяше с „Бюлкария, йогурт, ю ноу?”, но и това вършеше работа – някакво досещане пробляскваше в очите на отсрещния японец. Колко десетилетия слушаха в захлас радиохора на проф. Христо Недялков, колко възхищение предизвикваха грациите на Нешка, откога Пловдив е побратимен с Окаяма! Щом и една гейша, за която напоително ще разкажа по-късно, беше чувала за нас – не е случайна работата!
Оказа се също и че в Япония за всичко се учудват с възхищение и всичко подават или взимат с две ръце и с поклон. Билет за метрото си купуваш – вътре девойчето ти го подава с две ръце, както не помня диплома да съм получавал…
Макар че кланянето вече не е така масово, така навсякъде и така многократно, както е било пре
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 25.01.2012, 18:03

5 паяка | 24.10.201412:07

Искате ли да ви стане хубаво?
Прочетете това писание на Атанас М. Семов

„И аз
за Япония…”
* * *

Не знам баща ми дали я разбра докрай Япония. Не се надявах и аз да я разбера. Искаше ми се по-скоро да видя дали аз ще разбера същото, което бе разбрал той… А и дали Япония е същата?
Мисля, че отговорът е „не”. Едно, защото аз я гледах с по-различни очи от баща си. Второ защото и на Япония очите вече са по-различни: гледат много по-европейски, макар по-вярното да е да кажем „по-американски”. Дори ми се струва, че са и по-малко дръпнати…
Но няма съмнение – едни от най-красивите очи на света са очите на японската жена! Дали защото ги е оставил дребни и без много други прелести, но Господ е дал на японките изключителни очи. За първи път ми се случи в чужда държава най-много да гледам жените в очите...
Не знам дали и това, което аз разбрах, е вярно – че не е пълно, е ясно. Знам, че ще бъда охулен: че имитирам баща си, че не си знам мястото и правния занаят, че изпълнявам нечия поръчка или че някой ми е платил да хваля ядрената енергия. Впрочем, надявам се да намеря спонсор, поне да покрие издаването. Не търся нито на тиражи, нито признание…
И макар през ум да не ми минава да се сравнявам с баща си – още по-малко с най-успешната му книга – знам, че няма да мога да избягам напълно от влиянието му. Тази му книга е част от детството ми, част от мисленето ми, тя просто стана член на семейството ни…
Но от тогава не съм я чел. Наложих си да не я препрочета и преди да тръгна за Япония. Опитах си и да не мисля дали аз ще мога да напиша нещо. Когато преди три години съдбата ме вейна към Америка, успях да издържа на изкушението – и въпреки, че бях много впечатлен и подпален, не написах и ред за Америка, за която той написа друг много силен пътепис.
Но на изкушението Япония не издържах! Може би ще си платя скъпо – изкушенията обикновено се плащат. Да става каквото ще: пише ми се, по-силно от всичко друго в светлата част на денонощието… Може би ще съжалявам. Както и ако не го направя. Напоследък не веднъж ми се случи да се изправя пред подобна невъзможна дилема: за кое от двете възможни решения ще съжалявам повече… И май до сега грешах в преценката…
Затова се реших да разкажа и аз онова, което видях, усетих и което ме подлуди като смахнат през минути да вадя листчета и да си записвам – в метрото, на улицата, в залата, в хотела, на 450 метра над земята, на 60 метра под нея, в самолета и дори в една тоалетна...

А японските тоалетни са едно от първите неща, които те чалват – как може и от какъв точно зор да се вкара толкова техника в едно просто килерче за физиологична примитивност? Хубаво е седалката да е подгрята, хубаво е под нея да бликат поне два вида шампоан, хубаво е да е „мултифункционална”. Ама по японската тоалетна чиния има повече бутони, светлинки и надписи, отколкото на таблото на колата ми. И естествено нормален човек – хеле пък дето не им знае езика – не може да се ориентира кое копче за какво е и дори как точно се пуска водата в тоалетната, ако може не първо топлата… След като първо се опръсках, после се изгърбих от надничане, нацелих бутончето. Но в следващата тоалетна то изглеждаше другояче и беше на друго място…
Здравей, Япония! Толкова години чаках да се видим!...

Добре, че първия ден в Токио валеше дъжд и не трябваше смутен да обяснявам защо ми е мокра ризата…
Но преди първия ден беше първата нощ. Уж по-кратка, защото летим наизток и земята услужливо бяга под нас наобратно. Навярно затова съмна за минути... Уж сме в хубав огромен самолет, с по 8 седалки на ред. С филми всякакви за гледане, с музики за слушане, даже с две хранения. Яко ми се увидя!
Предупреждаваха ме познати, разбирачи на прелитането над Азия – сакън, да не летя с „Аерофлот”. Стари им били самолетите, падали. Нашият явно не падна – ни нататък, ни насам, макар че на моменти ми се искаше – толкова абсурдно ми се струваше да си държа дългите крака сврени дванайсет часа в дванайсет сантиметра…
Москва не вярвала на сълзи? Мòре, толкова дълъг ми се стори полетът и самолетът толкова рязко се сурна да каца, че и сълзи бликнаха, и друго беше на път. Иван, университетският ми асистент, който и тук е осъден да седи до мен, половин час надува носа да оправи тъпанчетата, и пак не можа да чуе японското „Добре дошли”… Добре поне, че Ники, нашето принадено по спонсорска линия ядрено експертче, си е ядрен във всичко – и на 12 000 метра, и на три сакета, сълза не можеш да му изкараш. Но пък, както неведнъж ще стане дума, да раздава оценки – пръв го пиши!
И добре, че не бях сам, защото, както никога „не съм сам”, щях съвсем да лудна. Теснотията винаги ме е тормозила, сигурно затова и не мога да се спогаждам с тесногръди хора… А и да изпия 3 водки вече не ме бива – като пийна, още по-тесен ми става светът, за морето до колене е ясно…
Затова и когато кацнахме в Токио, се вълнувах не от това, че най-сетне ще я видя „пустата му Япония” (както първоначално започваше ръкописът на татко, преди да го редактира), а че ще мога да направя няколко крачки изправен. Е, не можах: доде усетя стабилна почва под краката си, вече отново се бяхме мариновали на четири – този път във влака от летището до града.
Не зная що за западняшка мода е това да си туриш летището на една ваканция път от центъра на града? Има летища, до които пътуваш по-дълго, отколкото със самолетите им. Не могат ли да кръстосат две писти на 10 минути от парламента – както любезно сме направили ние с нашето летище, носещо при това гостоприемното име „Враждебна”?
И какво от това, че името „Нарита” звучало поетично? Разбирам да кацнеш и веднага да седнеш на саке – а то още час с „Нарита експрес”. Добре, че в Япония под експрес разбират нещо наистина бързо, не като нашия „Янтра експрес”, който рядко пристига на датата, на която е тръгнал. Там осемдесет километра са петдесет минути. И никога петдесет и една... В Япония всички бързат!
И за всичко бързат. Но както цепят секундата, така сякаш са извън времето – по-нататък ще имам не един повод да се чудя на та
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 11.05.2010, 18:26

4 Крив Макарон | 24.10.201411:41

Борачо, ходи си поговори е Ончо. Той отговаря на даденото от теб описание. Ако намериш ефективен начин за обезвреждане, опиши го, и цъкни бутона "стани автор". Ако генерираш повече от 200 комента, значи си набарал доходоносна жила, която можеш да разработваш уж в името на световната борба с червени тапири. А в действителност да си пълниш джобовете от създаването на все повече тапири съсредоточени в търсенето, намирането, обезвреждането, и превъзпитаването на себеподобни.
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 15.12.2010, 11:11

3 Borracho | 24.10.201411:25

А как се обезврежда "енергиен червен тъпир"? Това ме интересува повече.
   

оценка

+1 -2

Регистриран на: 18.09.2013, 11:56

2 Citizen X | 24.10.201410:40

Друго важно качество на средата е т. нар. токсични да са малцинство. Тъдява, май-май, не е точно така Намига

Другата слабост на статията е, че се концентрира само върху мрънкачите... Ами, вечно недоволните, самодоволните, егоцентриците, игнорантите, садистите и т.н?!?!
Биберон
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 11.05.2010, 18:26

1 Крив Макарон | 24.10.201409:38

Полезни са подобни неща за четене, но за да бъдат приложени е нужно едно важно условие: да има цел, която да осмисля подобни усилия. Повечето хора не си поставят цели извън обичайните работни задължения, и тази липса позволява на паразитните явления да пуснат корени. Винаги е нужна положителна цел, стремежът към която някак "изсмуква" силите отделяни за подхранване на негативните емоции. Така моментния афект бързо отминава, и желанието проблема бързо да бъде решен позволява дори освобождаването едно здравословно количество агресия (без прояви на насилие и обидни думи), което да подпомогне отбягването на излишни драми.
   

оценка

+0 -0