Адаптирането на библейска история на голям екран лесно може да се превърне в пълна каша, особено когато тя е всеизвестна като тази за Ноевия ковчег.
Затова „Ной" на Дарън Аронофски - смел и независим режисьор, самоопределил се като атеист - изглеждаше обречен на дълги полемики от самото начало.
Идеята точно Аронофски („Черен лебед", „Ресвием за една мечта") да се заеме с тази екранизация за 125 милиона долара предизвика доста повдигания на вежди, а първите трейлъри подплашиха зрителите като създадоха впечатление за бедствен екшън флик тип „След утрешния ден" на Роланд Емерих.
После дойдоха зле приетите предварителни прожекции пред религиозни групи и медийните спекулации относно намеренията на режисьора да превърне историята на Ной в някакво фентъзи, изпълнено с халюцинации и водни чудовища.
Оказа се обаче, че нито едно от тези неща не успя да попречи на „Ной" да завладее боксофисите. Продукцията спечели 45 милиона долара в първия си уикенд по екраните и по всичко личи, че ще бъде успешна инвестиция за гиганта Paramount.
Само че отвъд финансовата част остава въпросът дали филмът наистина си заслужава. Какво е сътворил Аронофски от Ноевата история?
Като начало, много по-предизвикателен и завладяващ филм, отколкото някой е очаквал
Още от първите кадри е видно, че досега не е имало такъв религиозен филм - светът му е оцветен от ярки зелени планини, камънисти местности и светещо небе.
Тази прото-Земя е визуално впечатляващ фентъзи свят - повече „Властелинът на пръстените", отколкото „Страстите Христови", но в нея има и една непосредствена заплаха, внушена от неравните и динамични кадри, заснети от ръка.
Афинитетът на Аронофски към кошмарните видения влиза в действие, когато Ной е завладян от ужасяващите си халюцинации: в един момент той е по средата на пропито с кръв поле, в следващия крещи на дъното на Океана, а хиляди трупове плават около него.
Фентъзи елементите се засилват още повече, когато главният герой и семейството му получават помощ от внушителни титани, наречени Пазителите - паднали ангели с вид на каменни Трансформъри.
Колкото и странно да изглежда, такива концепции сработват във филма, благодарение на цялостния му фентъзи привкус и на визуалните ефекти, които успяват да останат на границата на стилизирания реализъм.
Невероятната визия си проличава още по-ясно, когато започва Големият потоп
Но акцентът не е върху самия визуален спектакъл, който просто олицетворява най-съществените послания на филма.
Всъщност „Ной" предизвиква зрителите с портрет на мистериозен и често жесток Създател (понятието Бог не е споменато нито веднъж), а после ни приканва да мразим главния герой и непреклонната му вяра, превръщаща го от човек в чудовище.
След което филмът разкрива истинските си теми: за щедрата природа на сърцето и за силата на свободната воля пред лицето на догмата. Това са значими въпроси за всеки, независимо от неговата вяра, но „Ной" ги повдига някак твърде късно и ни кара да се чудим за кого точно е предназначен.
Въпреки тези слабости обаче - или може би тъкмо заради тях - творбата на Аронофски притежава нещо твърде често отсъстващо от високобюджетните филми: душа.
