Ку-ку ли съм, за да отида на психотерапевт? | webcafe.bg
Webcafe

Ку-ку ли съм, за да отида на психотерапевт?

Албена Стамболова*
05.07.2014, 21:57 (обновена 25.07.2014, 15:09)

1 от 5 снимки Назад Напред

Филип Рингсторм

Отклонените от нормата (а тя е условна) индивиди се изолират и преминават в друг режим на функциониране. В някакъв смисъл престават да бъдат пред очите на всички, и се скриват от погледа.

Един от големите пробиви в медицинските науки през двайсти век е диагностиката. Ядрено-магнитният резонанс (ЯМР) и преди това скенерът изваждат на бял свят и най-минимални клетъчни дисфункции.

Това се отнася и за човешкия мозък. Той също е част от тялото, което подлежи на диагностика при оплаквания.

Но какво става с докторите на невидимото?

Психиатрите, психолозите, психотерапевтите? Лекуват мозъка, "изправят" поведението". Оттам нататък навлизаме в зоната на предположенията.

Диагнозите за така наречените психически "заболявания" се поставят трудно, бавно, променят се, а и понякога е невъзможно да се поставят.

И ако на въпроса "Докторе, какво ми е?" може да се отговори относно тялото, не така стоят нещата относно тънкото, невидимо нещо, което някои наричат душа (психе), психика, емоционален живот. Изобщо всичко, свързано със смисъла да се живее.

Не само езикът ни отличава от животинския и растителния свят. Но и подсъзнанието, или несъзнаваната психическа продукция, която всеки носи като неповторим белег. То е пълно с отпечатъци и работа на докторите по психиката е да ни съпровождат в дешифрирането на тези следи, за да се превърнат те в език. Както ядрено-магнитните вълни са друг език.

С една дума, комуникация. Всеки познава страшните картини на "лечението" на психичноболните в различни исторически периоди. Днес методите са смекчени, така да се каже - химизирани са, но и химическата усмирителна риза пак е усмирителна риза. Не се ли осъществява комуникация, състоянието на хората с оплаквания не може да се подобри трайно. Рано или късно, всичко се връща към кота нула.

Предубежденията

По отношение на психичната проблематика винаги са съществували предубеждения. И пак и отново заради комуникацията.

Прието е да се мисли, че с някого със счупен крак можеш да общуваш пълноценно, но не е така с другия, който е "луд". Лукавостта на първия се прощава, тя е обикновена житейска хитрост, но на втория - не. Тя плаши, застрашава другите, застрашава общността и човешките животи.

В затворените (традиционните) или така наречните "студени" общества, на "лудите" (юродивите) се гледа като на божии избранници, като на деца, като на пророци или на хора, носещи късмет. Защо? Защото комункацията с тях съществува - вярно - променена е, различна е от общоприетата, но те са членове на общността и живеят в нея.

Не така стои въпросът в индустриалните общества. Авторитетният френски изследовател Мишел Фуко изчерпателно анализира дисциплинарните практики в нашите модерни общества. В тях отклонените от нормата (а тя е условна) индивиди се изолират и преминават в друг режим на функциониране. В някакъв смисъл престават да бъдат пред очите на всички, и се скриват от погледа.

За да бъдат наблюдавани като в зоопарк.

Тоест, самото общество започва да подържа предубеждението, че хората с психични оплаквания не са същите хора като останалите.

От друга страна, днес времето е ускорено и в забързания свят нямаме, или не искаме да имаме време "и за това". Нищо ми няма, ще се справя.

А и са се навъдили едни шарлатани, пък ако не са, сигурно са дилетанти, как ще си разкривам интимния живот пред непознат, а и те никога не дават съвети за конкретния случай, а само общи препоръки и тогава защо вземат пари, само размахват тестове и скали, не им стига умът за повече, това и баба го знае, близък приятел ще ми помогне повече и т н.

Това са оправданията. Разбира се, както и в соматичната медицина, и тук има по-добри специалисти, такива, които са строги и нищо не казват, други са бавни и разсеяни, правят се грешки.

Наша работа е да подберем подходящия терапевт за себе си и да го сменим, ако трябва. Или е работа на близките ни. Докато го намерим.

Друго предубеждение е, че очакваната помощ е като при грип: хапчета, почивка, разбиране от страна на обкръжението.

Понякога това работи за известно време, после пак "се разболяваме" и всичко се повтаря. При условие, че няма влошаване на състоянието, в този подход няма нищо лошо, тъй като лекарствата стават все по-малко токсични, отколкото бяха.

Но, онова, което е необходимо да се знае при този избор е, че причината за състоянието се игнорира, пренебрегва, в по-добрия случай - остава на втори план. Вниманието и усилията са съсредоточени върху овладяването на симптоматиката, неясното в нас, което е започнало да става видимо. Дори с цената на влошаване на общия тонус, съсредоточването и паметта, много хора предпочитат така да се третират.

Може би защото им изглежда по-малко съмнително, по-малко срамно. Хапчето е знак, че вече всичко е наред, на прав път сме, решили сме проблема.

Защо ни е срам, когато имаме нужда от психиатър? Именно защото не става само с хапчета.

Помощта

Защото освен хапчета, нужно е и огледало. А на него често се гледа като на някаква съмнителна, женска работа, вещ на безполезната суета, в по-интересния случай - на магията.

Или, както е по-модерно да се казва в света на организационната психолгия - нужна е емоционална интелигентност. Или с други думи: да се развива способност за идентифициране и управление на собствените и на чуждите емоции. Това се отнася колкото до децата, толкова за възрастните.

В редица страни в Европа, както и в САЩ, емоционалната интелигентност, или ЕИ започва да излиза на дневен ред в програмите за управление на общественото здраве, или влиза в приоритетите на министерствата.

Управлението на стреса е част от здравето. Тази култура се пренебрегва в голяма част от семействата, а вероятно и в училище. На никого не му се говори за "неудобни" неща.

Занемаряването на физическото здраве е видимо. Занемаряването на психическото здраве води до случаи като този в Лясковец.

Когато стане видимо, вече е късно. Но "разрешаването" на случая по подобен начин е нараняващ - както за индивида, така и за обществото. Грижата за това, което се съдържа в непознаваната част от нас е грижа за цялостното ни здраве и за цялостната ни социална пълноценност.

А ето и още един пример в полза на търсенето на психична помощ. Медицината категорично се противопоставя на самолечението. Защо тогава да се самолекуваме психически? Само защото имаме чувството, че за това "отвътре" ние можем повече от другите? Защото ни пречи гордостта, или се страхуваме да не стане нещо необратимо? Но всичко това се отнася и до тялото ни.

Защо тогава да се отиде при психолог или психотерапевт е трудно?

Защото се изисква нашето активно съдействие. Вярно е, че по отношение на нас самите и на психичния си и емоционален живот ние сме най-големите експерти. Но често ни е необходим някой, който да ни помогне да извадим това знание на бял свят. Терапевтите правят това.

Процесът може да е труден, некомфортен, с връщане назад и много дълъг. Или пък не. Никой не може да каже предварително. Не е като "гълтай хапчето и лягай".

Все повече сами сме отговорни за това дали сме щастливи и пълноценни.

Някога, за моето поколение, това беше Партията. Днес правим избори и поемаме отговорност за тях. Психичната материя е такава, че е трудно да се прецени дали, кога, при кого и дори защо да потърсим помощ. Но все пак, по-добре ли е да заливаме с проблемите блзките си, което може да породи несъществуващи до този момент конфликти? А те са и "герои" от вътрешната сцена на псхичния ни живот, така че рядко биха могли да изведат от гората.

Както и всяко друго нещо и психичното ни здраве може да се степенува. Има един етап, да го наречем първи, на който консултация със специалист се прави, защото не се чувстваме успешни или пълноценни в някакво отношение. Не твърдя, че ако това не се направи, ще изпаднем в беда. Но нека поне знаем, че и това е нещо, което можем да направим по пътя към поддържането ни в добра форма.

И дори без което, всички джогинги и кълнове на света стават безполезни.

Oще: диагностика  душа  медицина  общество  помощ  предразсъдъци  психиатър  психично здраве  психотерапия 


Още от Животът

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 09.09.2011, 08:58

4 янаки | 07.07.201415:33

Не ми се е налагало да търся помощ от психотерапевт. Това, в което съм убеден, е, че не трябва да се търси такава помощ за щяло и нещяло, при някакъв дискомфорт от рода на стрес, лека депресия и от този род. В такива случаи най-добре е човек сам да си помогне, да преразгледа амбициите си, да си създаде повече приятни преживявания, да се събира повече с приятели.....

Много полезна в това отношение е и една нова практика, говоря от личен опит - ТЕС (Техника за емоционална свобода) – нещо като комбинация между самовнушение и акупресура. Става дума за ежедневна самостоятелна практика, която не изисква нищо друго освен постоянство и търпение. В интернет има много писано на тази тема.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 18.09.2013, 11:56

3 Citizen X | 07.07.201411:41

Странно, в статията не става и дума за психоанализа?!?!?
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 05.05.2011, 18:28

2 Zdravko Zafirov | 06.07.201415:35

Хубаво нещо е човек да има към кой да се обърне за професионална помощ. Проблема, както във всички други бизнеси с услуги е, че доходите ни са ненормално ниски и масата народ не може да мисли, нито да се грижи за здравето си.
   

оценка

+2 -0

Регистриран на: 02.08.2010, 15:10

1 Astarot | 06.07.201414:01

Психар и ЯйчАр в едно... Очаквано фейл комбинация Смее се

Хората у нас не ходят на психар, когато са относително нормални, щото не са зомбирани американци, дето се тъпчат с Прозак-оподобни медикаменти от ранна детска възраст...
   

оценка

+2 -2

Най-коментирани