Писмо до нея | webcafe.bg
Webcafe

Писмо до нея

Г-жа Перфектна 17.06.2016, 18:21 (обновена 23.06.2016, 17:15)
жена

„Ако искаш да живееш нормално, трябва да се научиш да бъдеш щастлива. Да се научиш да живееш."

Винаги съм била изпълнителна. Спазвам срокове. Не закъснявам. Никога не кандидатствам за работа, ако не покривам всичките безумни изисквания и не съм сигурна, че съм идеалният кандидат. Имам само две петици в студентската книжка. Не преписвам. Не нарушавам правилата.

Такава съм. Изпълнителна до болка. И тази изпълнителност ми причини болка. Лошото е, че не само аз пострадах.

Когато започнах работа, тази взискателност изцяло превзе живота ми. Вече бях голяма, отговорна. Трябваше да докажа на всички, че мога, че си заслужавам доверието, заплатата, ако искаш. Трябваше да се преборя за своето място сред „гиганти" - хора, на които се възхищавам.

Бях като пчеличка - можех да работя по 22 часа. В останалите два се прибирах, за да се преоблека. Не ми пречеше. Имах чувството, че всичко зависи от мен. Харесваше ми. Носех света на раменете си и не ми тежеше. Всяка задача трябваше да бъде изпълнена перфектно, всяка малка грешка се посрещаше като трагедия.

Изисквах твърде много от себе си. Не можех да кажа „Стоп!". Постепенно попаднах в собствения си капан - колкото повече давах, толкова повече другите искаха от мен. Давах. Не се щадях. Така съм устроена.

Забравих за себе си. Забравих за нещата, които обичах, за хората, които ме обичаха. Трябваше да се доказвам - пред колеги, шефове, непознати хора. Пред себе си. Летвата постоянно се вдигаше. Бях като първокласен атлет, който постоянно трябваше да бие собствения си рекорд.

Ходех по въже. А под мен - пропаст.

Никога няма да забрая очите на майка ми - тревожни, тъжни. Аз не говорех. Гонех нещо, без да съм сигурна, че го искам. Вече не живеех своя живот.

И тялото ми знаеше - не ми достигаше въздух, коремът ми все беше свит. Бях като струна - изпъната до краен предел. Не обърнах внимание.

В един прекрасен пролетен ден, струната се скъса. Тялото ми просто отказа. Събудих се, без да го усещам. Нищо. Беше Великден.

Лекарят погледна изследванията ми и простичко каза: „Ако не се научиш да живееш, ще умреш. Тялото ти саботира живота". Какво? Шегува ли се? Нали е лекар, професор? Светът ми се срина. Лекарства? Лечение? Не. Никой не знаеше какво да направи. Получих една мъглява епикриза - душата ти страда.

„Ако искаш да живееш нормално, трябва да се научиш да бъдеш щастлива. Да се научиш да живееш." - това е съвет от сериозен, многоуважаван професор. Ама аз живеех - работех най-страхотната работа на света, пътувах, където поискам, бях обичана, имах толкова много приятели! Нима това не е идеалният живот?

Думите му стигаха до мозъка ми. Регистрирах ги. Не го разбирах. Имах да мисля за хиляда неща. Влизах в болница, но излизах, след като ми свършеха вливанията, защото имах работа. Не можех просто да оставя ангажиментите си, заради едно вдървено тяло. Аз бях повече от това.

Мина повече от година, докато осъзная какво ми каза този доктор. Трябваше да мина през отчаянието на това, че никога няма да бъда същия човек. И да съм благодарна за това.

Гледах съпруга си, семейството си. За една година те бяха посетили поне десет различни специалисти, за да разберат какво да правят с мен. Аз не ходех с тях. Имах си работа - винаги ме чакаше следващият проект. Да, чакаше. Просто ангажиментите идваха при мен, защото знаеха, че съм добър служител.

Слава Богу, осъзнах се. Благодарение на очите на майка ми. Никога повече няма да й причиня това. Никога повече няма да я накарам да не спи, мислейки за мен. Тя виждаше как детето й потъва все повече и повече. Няма да забравя баща ми, който не смееше да ме попита как съм - не искаше да му казвам, че ме боли. Няма да забравя и как вечер се будех. Виждах как съпругът ми ме гледа - със страх, че утре може да ме загуби.

Заради тях се „събрах". Разбрах, че имам крайно грешна представа за себе си. Мислех се за смело момиче. Винаги готово да се докаже. Всъщност бях едно страхливо и глупаво момиче. Боях се да откажа на другите, за да не си помислят, че ме мързи или че не мога.

Стигнах един предел, след който ме очакваше само мрак. Заради това не живеех своя живот, а оставих други, абсолютно незначими за мен хора, да „дърпат конците".

Не беше лесно да кажа „Стига толкова!". Всъщност е адски трудно, отне ми четири години. Аз имах нужната подкрепа. Мъжът ми ми показа, че не е задължително да търсиш светофар, за да пресечеш. Достатъчно е да внимаваш. Жива съм.

Още съм изпълнителна, но не изпадам в ужас, ако не ми се занимава с дадена задача или ми е трудна, а си го казвам. Работя събота и неделя само веднъж месечно. Понякога закъснявам. Когато се науча да се успивам за работа, ще знам, че съм напълно излекувана. Ще знам, че вече поставям себе си на първо място.

Това не е егоизъм. Разбрах го очите на най-близките ми хора. Моето щастие е тяхно щастие. И обратното.

Лесно е да се обичаш. Трудно е да се обичаш. Не забравяй това.


Още от Животът

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 14.06.2016, 22:39

1 Иван Вълков.496013667266706 | 18.06.201622:57

Дано майка ти с тъжните очи да е разбрала какво е сгрешила във възпитанието, че да се получи такъв завършен корпоративен служител, неможещ да казва "не".
   

оценка

+1 -0

Най-коментирани