Обичайте децата си, но не им вярвайте | webcafe.bg
Webcafe

Обичайте децата си, но не им вярвайте

Webcafe.bg, Maрк Дю Пре, QZ
10.05.2015, 20:10 (обновена 17.05.2015, 08:38)
Майка и дете

Снимка: © Getty Images

Да бъдеш добър родител е свързано повече с личните вътрешни победи, отколкото с постигането на конкретно поведение от децата

Едно от най-големите предизвикателства пред ангажираните родители е да изградят любящ, безкомпромисен, саможертвен, интелигентен подход към отглеждането на децата.

Да бъдеш добър родител е свързано повече с личните вътрешни победи, отколкото с постигането на конкретно поведение от децата.

Родителят, който преодолява проблемите около трите категории, описани тук, ще премине през сериозна промяна в маниера си на родителство, а децата му само ще спечелят от това. Ако тези принципи ви разтърсят поне малко, това е добро начало.

Не вярвайте на децата си

Когато казвам да не им вярвате, това, което имам предвид, е че версията на детето за събитие или ситуация никога не е абсолютната истина. Има няколко причини за това:

1) Децата лъжат непрекъснато

Любимият ми пример на родителска самозаблуда е: "Детето ми не би излъгало". Еха. Родител, който вярва такова нещо, вече е загазил. Ако цитираме Дарт Вейдър: "Погледни в сърцето си - знаеш, че това е истината".

В много отношения децата са невинни и възхитителни.

Същевременно те са центърът на своята малка вселена. Те инстинктивно се стремят да оцеляват, да прехвърлят вината и да разделят и владеят. Това е в кръвта им.

Това, че децата ни са егоисти и егоцентрици, не е повод за размишление за нас. По-смислено е да размислим как се справяме с това.

2) Децата не притежават нищо близко до перспективата на възрастните

Синът ми и племенницата ми играеха заедно, когато той беше на две години, а тя на три.

Изведнъж синът ми се разплака, а племенницата ми - не. Брат ми запита какво се е случило, и отговорът й беше: "Джош бе ударен"

Което беше истина и въпреки, че бях впечатлен от употребата на пасивно наклонение, за да се избегне наказанието, това беше истина, която загатваше за лъжа - че ударът може би просто е дошъл от празното пространство.

За да научат истината, родителите трябва да изградят задълбочени и креативни техники за разпит.

Първото, което трябва да приемете е, че не знаете истинската история, и че детето ви е способно да поднесе само част от гореспоменатата история.

Трябва да се научим как да извличаме фактите - и да се надяваме, че фактите в крайна сметка ще ни доведат до истината.

Трябва да питаме какво се е случило от тяхната гледна точка, и после да започнем реалния разпит.

Примери:

"Спомняш ли си нещо друго, което да се е случило?"

"Ако питам Х. какво се е случило, какво мислиш, че би казал?"

След като получите разумна обща представа, опитайте с по-лични въпроси:

"След като еди си какво се случи, какво направи ти, което беше правилно и редно?"

"Направи ли нещо, което не биваше?"

"Какво мислиш, че трябваше да се случи?"

Това са отлични моменти, в които да научим на нещо нашите деца.

Учим ги на несигурния урок, че истината е нещо, което трябва усърдно да се търси.

Показваме им отрано, че тяхната перспектива е желана и уважавана, но няма да измести цялостната истина за която и да е ситуация. Демонстрираме, че фактите наистина са важни, но те също не са цялата истина.

3) Не ги съжалявайте

Израснал съм в къща с много музика.

Майка ми беше почитателка на Джуди Гарланд, и когато Гарланд почина, имаше цяла серия от материали, оплакващи многото й нещастия.

Изпълнен със съчувствие, споделих с майка ми колко тъжен е бил животът й.

Спокойно, но с разбиране, тя каза: "Не това, което ти се случва, е важното - важно е как ти реагираш на него".

Спомням си дори сега колко изненадан бях.

Къде беше съчувствието и кършенето на ръце, което виждах навсякъде около мен? Майка ми имаше тежък живот - как би могла тя да не разбира?

Естествено, че тя разбираше - дори прекалено добре.

Тя знаеше, защото е преживяла много от същите предизвикателства на свой собствен гръб, и в някои аспекти е направила по-мъдър избор.

Имаше обаче една област, където голямото сърце на мама я караше да се контролира.

Тя ни съчувстваше, защото бяхме от разведено семейство - и тъй като се стараеше толкова да запълни всяка празнина, тя напълно съзнаваше празнините, които бяха налице.

Проблемът беше, че този тип съжаление може лесно да бъде възприет като самосъжаление, а това е най-малкото жестоко да се предава на едно дете.

Не ме разбирайте погрешно.

Разбирането е нещо похвално. Демонстрирането на съчувствие към приятелите е чудесно. Да изпитваш истинска емпатия е истинска и рядка ценност.

Но да "съжаляваш" някого може да създаде нагласа на привилегированост в съжалявания човек - усещане, че някой, по някакъв начин, ми дължи нещо.

Това би означавало хората и системите да се съобразяват с нашите проблеми и недоимък, което всъщност е любезност, която другите проявяват към нас, докато в същото време ние се съпротивляваме на това да я приемем за себе си.

Знаем, че сме паднали в тази клопка с децата си, когато откриваме, че постоянно намираме оправдания за себе си или другите защо те не могат да направят нещо, което очакваме повечето деца да правят.

Нашата отговорност като родители е да сме до децата си и да им помагаме да откриваме пътя, водещ извън областите, в които те се чувстват несигурни.

Трябва да бъдем чувствителни към тяхното страдания, естествено. Но когато това да постъпиш правилно се сблъсква с тяхната съпротива или страх, трябва да дадем на децата си перспективи и стратегии, които са им нужни, за да преодолеят слабостта и да станат силни.

4) Не ги защитавайте/не заемайте тяхната страна

Историята ми отново е свързана с личния ми опит. Имаше определена ситуация, в която считах, че детето ми е трябвало да бъде избрано за роля в мюзикъл. Детето ми имаше музикалната дарба за тази роля.

Избраното дете също я имаше.

Бях ядосан и започнах да преодолявам разочарованието на детето ми (и моето собствено) чрез покриването му с негодувание и обида. Когато си легнах, исках да се затворя в негодуванието си и да оформя защитен "балон на негодувание", който да ме предпази от болката.

Борих се с това цяла нощ. Но когато станах на следващата сутрин, борбата беше приключила, болката беше намаляла и знаех, че ще оцелея и ще съм цял и непокътнат. Ако не бях "водил правилната борба," едно истинско приятелство можеше да бъде завинаги изложено на риск - което е лош резултат.

Друг лош резултат би бил да науча детето ми - макар и дори само като личен пример - че начинът да се справиш с разочарованието е да се разгневиш и да оставаш гневен.

Хората, които бяха взели решението, бяха в правото си да го сторят. Трябваше да заема тяхната страна, не срещу детето ми, а срещу изкушението за детето ми да изпада в самосъжаление, да се гневи или да изгражда критичност срещу хората, които са разполагали с властта да направят това, което са сторили.

Разочарованието на детето ви трябва да е важно за вас, и вашето дете би трябвало да знае, че вие разбирате колко тежка е ситуацията за него.

Решаващото е обаче накъде поемате от този етап нататък.

Отглеждането на деца не е за малодушни хора, а децата не се отглеждат сами. Най-трудното не са часовете, умората или раздразнението. Най-трудното е вътрешната борба да се държим като възрастни, каквито сме, и да бъдем пример за любов и лидерство, от който те имат нужда.

Oще: ангажирани родители  възпитание  детство  деца  лъжа  образование  родители  родителство  съвети 


Още от Животът

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 11.05.2015, 17:12

1 Veskou | 11.05.201517:32

.
   

оценка

+0 -0

Най-коментирани