"Кър", "ластик" и люлеене "до чукче"... Който си спомня - да вдигне ръка! | webcafe.bg
Webcafe

"Кър", "ластик" и люлеене "до чукче"... Който си спомня - да вдигне ръка!

ема ивановаЕма Иванова
31.05.2017, 15:30 (обновена 28.06.2017, 16:44)
деца играят

Снимка: © Getty Images

Игрите, с които израснахме - от "Стражари и апаши", през "кър", до "люлеене до чукче"...

Не познавам човек, който да може да заяви, че детството му не е било "уникално" и че игрите, които е играл като малък, не са били "най-върховните".

Е, познавам и хора, които ще потвърдят, че детството им е било "тъпо", но пак някак ще използват горд тон, в който личи усещането, че разбираш ли, никой друг не е имал такова "скучно" или "безмислено" детство.

Съвсем логично, при положение, че всички сме имали "изключително детство" - и игрите, за които си спомняме, са "най-..." - и ще си останат такива, независимо дали сме на 30 години, на 50 или на 100 години.

Нещо повече - с напредването на възрастта спомените ни за тях ще стават все по-увлекателни, а очите на наследниците ни, на които разказваме за тях, все повече ще се оцъклят, докато ни питат "Ама, бабо/дядо, наистина ли играехте на това"...?

Така и аз слушах разказите на баба, която си спомняше, че като деца в малкия провинциален град играли на "серсо". Думата идва от френски - cerceau.

Това е вече несъществуваща игра, при която дървен кръг се гони по улицата с пръчка. Ако съдим по завещаните ни изображения по амфорите, явно с подобна игра са се забавлявали още в Древна Гърция. Но това богато културно наследство за нас е просто смехотворно. Какво-о? Дървена пръчка и обръч? Виж, само обръч - може...

Игра на "серсо", Wikipedia

Вместо това ние, децата на "прехода", а и малко по-големите от нас (вече превалващи своето трето десетилетие) предпочитахме да се забавляваме с различни игри на топка. Момичетата скачахме на "ластик", докато момчетата целеха всичко живо и мърдащо, включително автомобили и трамваи, с "фунийки".

Всичко това се случваше на фона на размирното "мутренско" време, в което всяка втора кола беше или BMW или Мercedes. Затова в голямото междучасие всички търгувахме с емблеми на коли, които собственоръчно отчупвахме или изстъргвахме от колите. Изобщо да чупиш емблеми от возилата на новозабогатели бандюги беше най-големия хит - а и реакция срещу внезапно наводнената с автомобили столица. Най-отворените даже си носеха емблемата "мерцедес" на кожена връзка, подобно на гердан.

Толкова масово беше свиването на емблеми, че в един момент в София можеше да се види цяла улица, по която са паркирани автомобили без емблеми.

За мое изумление наскоро научих, че тази мода се е върнала сред хлапетата. А мислех, че "мутренските" времена са отминали...

"Присвояването" може и да е неотмиращо занимание за подрастващите у нас (а и за доста от възрастните, но това е друга тема), обаче други игри се оказват напълно забравени.

За има-няма две десетилетия са изчезнали десетки луди игри, които за нас бяха абсолютно типични. Всъщност игри, които оформяха цялото ни ежедневие - особено през лятото.

Като например:

Игра на "ръбче"

Следвайки неуморния ход на историятa, "ръбчето" вече остава само в спомените ни. Може би по една-единствена причина: за да играете тази игра, ви е необходима неширока улица, която да разполага с два чисти от автомобили тротоара: вече истински лукс в града. Трябва ви и топка. А и банда от поне няколко авера.

Разделяте се на два отбора и всеки застава на единия тротоар. С топката се цели срещуположния ръб на тротоара, след което топката трябва да се върне пак във вашата част... без да стъпвате на улицата.

Описана така, играта може и да звучи тъпо, но всъщност тя беше много-много добра и можеше да се играе по цял ден и дори седмици наред, докато съвсем писне - или докато бетонните ръбчета на тротоара не се изкъртят. Или не бъде счупен някой от прозорците на първия етаж на кооперацията в близост.

"Народна топка"

Някога "Народна"-та беше толкова популярна улична игра, че дори учителите по физическо абдикираха пред нашата любов към нея и започнаха да ни организират "турнири" в час (иначе изобщо не можеха да разчитат на височайшето ни присъствие).

За съжаление заради факта, че играта е доста силова, понеже се изисква да уцелиш някой от противоположния отбор с топката, за да "изгори", а това понякога оставя сериозни синини - явно постепенно учителското тяло реши, че "Народна"-та не е подходяща за деца.

С развиването на града и с все по-голямото затваряне на децата зад четири стени, играта изчезна и от улицата. А и за да е интересна, се изисква голям отбор от минимум шест-седем души. А вие кога за последно видяхте толкова дечурлига заедно на улицата?

"Ластик"

Играта на "ластик" е абсолютно задължителна част от детството на всички момичета от моето, а и от по-предишното поколение. Използвахме ластик от онези, които се продаваха в шивашките магазини и които се слагаха в евтините панталони и гащи - толкова типични за комунистическия фешън.

Имаше основно два вида (задължително бели) ластици: "обли" и "плоски". Две момичета "държаха" дългия няколко метра ластик, завързан за двата си края. Останалите скачаха и изпълняваха невероятни по сложност (от гледната точка на мързеливия възрастен) упражнения.

В много скучни дни, когато нямаше как да се съберат повече от две момичета (а минимума е три, за да има кой да "държи" и кой да скача), ластикът можеше да бъде завързан за дърво или за "катерушка" (така се казваха някога грозните метални конструкции, предназначени за деца и боднати като по калъп в градинките, парковете и междублоковите пространства).

Ластикът можеше да се играе "на пръстче", "на ръка", "на глезен" и "с оплитане", а правилата бяха доста. При всичкото това скачане, се припяваше. Например прослувутото "Ем-а-ем-а-ес-ас-а" - което идва от английското спелуване на "Мисисипи", но кой да знае. Играехме на "ем-а-та" и тва е.

"Фунийки"

За разлика от "ластика", играта на фунийки беше предимно момчешка територия. Тръбите за фунийките се правеха от метална или пластмасова част, взета от някаква конструкция, а самите те бяха изработени от хартия, по възможност такава от списания. Фунийката се слага в тръбата и след това с духане се изстрелва.

Краят на загънатата хартийка трябва да е заострен, за да може след изстрелването с всичка сила, да "перне" някого. Някои тарикати слагаха топлийки на върха на фунийката и тя можеше да се забие директно в кожата. Такава стрела можеше да разкървави - и дори да убие - гълъб. Виждала съм котка с извадено око от фунийка... Е, децата никога не са били особено милостиви, особено подрастващите момчета.

Прашка

Прашката е изобретение, старо като света. Още на древни илюстрации Давид е изобразяван как се изправя с прашка срещу Голиат. В моето детство прашката се смяташе за особено опасно оръжие - вероятно защото е точно такова, но това не пречеше момчетата да я използват, за да изстрелват какво ли не - най-често камъни, по-рядко снежни топки.

И само който е целен с камък, изстрелян от прашка, в главата, знае колко по-добре е, че днешните деца не са като нас... Стойте си пред таблетите, дечица, и се целете с разни неща онлайн. Може да е по-скучно, но поне е много по-безопасно!

"Стражари и апаши"

Тази игра може да е много вълнуваща, ако я играете на село, както повечето деца от моето поколение правеха лятото. В града "Стражари и апаши" може да се играе, само ако се върнете с машина на времето в 90-те години, когато родителите изобщо не трепереха толкова над децата си, както днес.

Играта, в която две групи се гонят, е сто пъти по-вълнуваща от всичко, което може да се намери днес в гейминга - защото е абсолютно "риъл" и можеш наистина да се загубиш, наистина да те "арестуват", наистина да паднеш и наистина да си счупиш носа - все неща, които вероятно звучат като излишно садо-мазо за младото поколение. Защо да обикаляш квартала или да се криеш в изоставни къщи, ако можеш просто да си "разцъкваш" у вас?

"Кър"

Ако сте цяла банда хлапета пред блока и разполагате с няколко квадратни метра свободен асфалт, а в моето детство такъв имаше много повече, отколкото сега - най-лесното което можете да направите, е да вземате тебешир (или парче червена тухла или парче въглен) и да нарисувате "кър".

Кърът беше толкова разпространен, че на места даже беше разчертан върху паважа или върху асфалта с блажна боя. Играе се на два отбора, които се разполагат в поле 1 и поле 2, а целта е някой от отбора да излезе през "коридора" извън чертежа, да влезе в противниковото поле през противниковия коридор и да настъпи с крак триъгълника в ъгъла на полето на противника, изревавайки с бясна сила "кър". И всичко това, без да стъпва на линия.

Разчертано поле за кър в софийския квартал Хиподрума / снимка: Miko Stavrev / Wikipedia

Естествено, всички се опитват да го избутат извън "полето", блъскайки и удряйки го. Това е доста груба игра, както се досещате, която често предизвиква рани по коленете и лактите. Но и доста успешно акумулира неизчерпаемата енергия на децата.

Люлеене "до чукче"

Сред малоумните забавления от нашето детство, преминало в грубата инфраструктура, наследена от зрелия социализъм, "катерушките", както казахме, играеха важна роля.

Гадните пейки, на които се седеше основно по облегалките, бяха сборна точка за висене до посред нощ, металните лодки бяха терен за първо пропушване на цигари, слончетата-пързалки бяха експериментална площадка за първи химични опити от сорта на установяване дали и как гори евтината пластмаса, а тежките люлки, на които толкова много деца си бяха трошили главите (нормите за безопасност не бяха сред преоритетите на разграбената държава) бяха интересни единствено, ако на тях се люлееш "до чукче".

Какво означава това? Става дума за толкова силно люлеене, че горната метална извивка на люлката да удари странично тръбата, на която виси съоръжението. Това означава да застанеш под минимум 90 градуса (хоризонтално) на оста на люлеене, без да паднеш. Тогава се чува едно "чук" - и това значи че си стигнал абсолютния лимит на този модел люлки.

Не беше рядкост люлките просто да се сринат при по-често люлеене "до чукче". С повече късмет - без да пребият никой.

***

Всяка генерация носи своите игри със себе си. И нищо чудно поколенията, които сега порастват, да се окажат толкова презадоволени от компютърни и онлайн възможности за игри, че скоро да ги видим как отново вадят топките, ластиците и прашките... А не е ли именно спинърът - тази елементарна механична джаджа - просто първата стъпка към "модата на офлайн забавленията" в дигиталната епоха?

Ще видим.

Oще: 1 юни  денят на детето  деца  игри  минало  спомени  спомени за изчезнали игри 


Още от Животът

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 14.12.2011, 11:33

2 gothic | 14.06.201713:55

Чудесна статия! Тази, която показа паячето - също. Хайде и аз да се "разпиша", като пусна линка към един постинг отпреди има-няма девет години. Тогава той събра над 150 коментара, които /заедно с постинга/ направиха една ретроспекция на живота ни като деца, там някъде през 70-те и 80-те години....

http://sowhat.blog.bg/lichni-dnevnici/2008/04/09/voinata-na-taralejite-20-godini-po-kysno.181436
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 25.01.2012, 18:03

1 паяка | 01.06.201714:10

Нещо сладко
http://www.ploshtadslaveikov.com/detstvo-moe-realno-i-valshebno/
   

оценка

+0 -0

Най-коментирани