Работещи момичета | webcafe.bg
Webcafe

Работещи момичета

Мария Касимова 11.04.2015, 13:27 (обновена 22.04.2015, 16:02)
Жена с куфар на летището

Снимка: © Getty Images

Всъщност, исках да напиша забавен текст за десетте начина, по които да разпознаете една българка в чужбина. После обаче се оказах на седалката зад Тони и Валя - техните истории изместиха всички онези псевдокрасавици с претенции, маркови дрешки, фалшиви капризи и плитки умове, които срещаме зад граница

Не съм се връщала в България от три години! Сега, като си видя сина на летището, направо не знам...Може да дойде с малката. Аз на живо не съм я виждала, само по Skype са ми я показвали. Иначе внукът малко ме помни - той беше на три, като заминах и пак така, по Skype ме е виждал, сочи с пръстчето и вика „батони, батони...".

Аз съм Тони и децата измислиха да ми вика баба Тони, за да се различавам от другата баба, която е Стефка. И така станах Батони... Е, сигурно и той ме е позабравил, де, то няма какво, три години са това. Само дано не се притесни, като ме види сега, че ако се разплаче там, не знам, не знам...

Че това е Антония, на 57 г., разбирам малко по-късно, когато нарочно я заговарям. Монолога по-горе чувам случайно - в самолета за България съм седнала зад две дами, които по време на тричасовия полет не спират да си говорят, а историите, които откровено разказват една на друга, са като сценарии за филми. И такива, че ако не бяха части от истинския живот, на моменти можеш да обвиниш евентуалния им автор в прекалено развинтено въображение и неправдоподобност.

Антония, едната от тях, е слаба, пъргава, с приятно и прилежно боядисана и поддържана къса коса, облечена в дънки, спортни обувки и риза в нетипичен за българката свеж, тюркоазен нюанс.

Ако просто така я срещнех на улицата, едва ли щях да я разпозная като българка. Прилича на типична европейка, може би щях да си помисля, че е французойка или италианка, която работи в библиотека или малък, кокетен магазин за декорация.

Единствено ръцете й подсказват, че ежедневието й не минава между опаковане на красиви предмети и книги - избелелите й от работа пръсти с къси, заоблени нокти без лак държат крайчето на памучния й шал и усърдно и притеснително го усукват във всички посоки.

„Абе нема да се разплаче детето, я па ти!" - реагира шумно другата жена. „Те са му казАли, то нали те е виждАло, какво си се притеснила, бе, душко! Поне внуци имаш, моят син така и не ще да се жени! Ходи там с едно момиче от неколко години вече станА, аз хич не я харесвАх, па живЕха при мене отначало, та си късАхме нервите - то у две стаи не мое се разминем.

После кога заминАх, нали почнАх да помагам малко, та си станАхме мили. И му викам:"ЗЕми се Ожени, стига си се мОтал така, стана на триесе и пет, как я мислиш тая работа?! Па той ми вика: „Като си спомним, вика, как се карАхте с баща ми, не ща да се женим - ей така ше си ходим и те това е то." Поне така едно дете да родят, че да има смисъл, къде съм по чужбина вече десет години! Изкарвам си добре - хиляда и малко евра, зависи на коя работа съм - ма тея пари къде отиват?!

За това, за онова, пращам, за майка давам малко на брат ми, че я гледат, за сина, че ту работи, ту не работи, за апартамент, за на село къщата. Не знам, душко, как ти беше името...а, Тони, не знам как ше се кара, ама нема да се върнем аз още поне десет години, докат мога и ходя, се навънка ше съм да работим."

Това пък е Валя. Тя си има вид на оправна жена - като в игралните филми от времето на социализма - или засукана касиерка в бакалия, или служителка в престижно квартално химическо чистене.

Едричка, с огромна, дебела коса, прихваната с две цветни шноли, под които се открива все още красиво, впечатляващо лице с грим от 70-те. От ушите й висят големи, златни обеци-кошнички, каквито бабите даряват на внучките си като наследство на абитуриентските им балове.

Ръцете й са с повехнал, но все пак маникюр, а почти на всеки пръст има златно пръстенче. Когато по-късно се запознаваме до лентата за багаж, тя не ми казва на колко е години. Смее се, като я питам, побутва ме приятелски и обяснява, че възрастта й зависи от това кой и за какво я пита.

Тони и Валя не се познавали преди този полет. Заговорили се на гишето за чекиране на багажа - за да не плати свърбагаж, Валя, която била зад нея на опашката, предложила на Тони да вземе част от него в своя полупразен куфар.

Валя се прибира направо често - седмица за Коледа, седмица за Великден и още две за през лятото. Антония е родена в Годеч, но живее в София от малка. Била е учителка по химия, после е работила в хладилен завод, в магазин за домашни потреби, в общинска администрация. След това изпаднала в обществото на безработните и три години се грижила за малки деца като домашна бавачка. И трите семейства, в които влизала като гледачка, напускали България, за да си търсят късмета някъде по света.

„Тъкмо свикна с едно място, привържа се към детето и то към мен, и хайде - тръгват! И много тежко ми стана - да помагам да съберат багажите си, да се разделя с детето, после пратят по някоя и друга снимка от рожден ден на новото място, от Коледа и... край. И аз пак наново - търся семейство, ново детенце и същото се повтаря", разказва тя.

Един ден приятел на сина й предложил да замине за Испания и да се грижи за възрастна жена. Заплатата е осемстотин евро, има осигурена храна и стая, където да живее. Градът не е голям, климатът е мек през зимата и горещ през лятото, а заетостта е по 24 часа, с един почивен ден в седмицата. Не се изисква да знае испански, само да е почтена, чиста и организирана.

В задълженията й влизат ежедневни разходки с „господарката", почистване, обслужване, пазаруване, пране, гладене и подреждане.

„Бях на страшен кръстопът, но когато и синът ми го съкратиха от работа, а малкият беше само на три години, реших поне аз да тръгна, та да се опитам да помагам оттам. Уж за една година, ама ето ме - три години вече съм там и сега едва ме пуснаха да си дойда - добре, че дъщерята на жената, при която съм, се оказа човек."

Иначе Тони не се оплаква

Като повечето работливи българки, за нея работата чужбина е дори по-лесна, защото условията да я върши са по-човешки. Отказала се е да страда дори и за висшето си образование - веднъж споменала пред испанската баба, че е завършила химия в университет и тя много й се чудила на амбициите. Самата баба никога нищо не била работила. Като млада се грижела единствено и само за дома, децата и съпруга си, който й оставил добро наследство, за да живее спокойно.

От дългите години домакинстване имала особено силно развита мания към поддържането на автентичния керамичен под в къщата, който изисквала да се маже ежемесечно със специално масло, за да не попива влагата и петната от мръсотия.

Настоявала също салатите да се премиват в три води преди да се консумират, прането да се простира само сутрин и да се прибира вечер преди залез, бельото да се глади, белите завески на външната врата и прозорците на първия етаж да се перат и гладят безупречно всяка седмица, за да не се излага пред съседките, петуниите на прозорците да са винаги цъфтящи, никога да не се купуват повече от два домата на ден, яйцата да са с номер, който започва с 1 и никога с 2 или 3, кафето да е в една точно определена чаша и с една лъжичка захар, капаците на прозорците да се отварят точно в седем сутринта, независимо дали тя е станала или се излежава, боклукът да се събира разделно, на стола пред камината зимата винаги да има шал, отоплението да е на 20 градуса, два пъти в седмицата да има записан час за фризьор, Тони да не носи никакви пръстени и големи бижута, да няма лак и грим и ноктите й винаги да са подрязани като за гледане на бебе, както и никога да не носи черно, кафяво, тъмносиньо, сиво.

Това е само част от всичко, което Тони изброи на един дъх, а аз успях да запомня.

Едрата и гръмогласна Валя изслушва дългия списък от претенции на господарката, емоционално цъка с език и повтаря „а ле-ле", „божкеее" и „майко мила". Преди „демокрацията" работела в администрацията на автосервиз в Кюстендил. Познавала целия град и целият град я познавал и „ми имаше уважението". Била млада, хващала око, а покрай него и доста мъже.

Оженила се млада, „хубосникът" се оказал пройдоха и женкар, водили се, карали се, пак се водили, пак се карали и накрая останали да си живеят заедно под един покрив, ама всеки за себе си. Въпреки това нейният ужасно я ревнувал, а откакто е на работа по чужбина, направо изгарял от ревност. Обаче, като пратела 200-300 евро на месец, му минавало.

Започнала първо в Италия като домашна прислужница, но не издържала „някаква там мързелана италианска да ми дава нареждания все едно съм робиня". После била санитарка в старчески дом, чистачка в сурермаркет, брала портокали в Гърция, даже работила на строеж за една зима.

От две години обаче е на сигурна работа - в шивашки цех. Започнала от най-простото ниво, но един път сменила спуканата гума на колата на шефката под изумения поглед на колежките си - и благодарение на тая случка получила повишение.

„Сега съм нещо като ОТК - отговарям за контрола. Виж как работата в сервиза ми помогна! Никога не знае човек какво ще му е от полза в тоя живот!" Освен че от време на време й е мъчно за сина и кандидат-снахата, пък и за мъжа, дето почти никакъв го няма, за друго не й е мъчно.

Свикнала е със спокойствието в чужбина и знае, че има ли работа всичко ще е наред. Надява се още поне пет години да изкара така там, че да си посъбере пари за старини

Моли се единствено да не легне болна. Като я питам не страда ли за къщата си, за тия неща, дето в народните песни се пеят - градинката, цветето, реката, планината... тя ме поглежда с вдигнати вежди и вика: „Ти уж си големо момиче, ма в кой свят живееш, бе?! Каква градинка, каква планина - като трябват пари, те ще ти ги дадат ли? Нема! Е и аз нема да им се тъжим тогава!" И прихва да се смее.

По лентата за багаж се появяват двата натъпкани куфара на Тони. Тя ги разпознава веднага и хуква да ги тегли от лентата. Толкова е слаба, че единият я повлича и за малко да я качи на лентата като топка за боулинг.

Валя се спуска да й помага и с една здрава ръка сваля де-що има куфар наоколо. Пристига и нейната чанта, каца на земята пред краката й и отвътре изскача огромно плюшено кенгуру - свръхбагажът на Тони, предназначен за непознатата й внучка. Двете се поглеждат една друга, набързо си разменят телефоните, прегръщат се като стари приятелки, а Валя шумно казва: „Горе главата, Тонке. Глави на семейства сме ние, какво да се прави! Ще се работи, докато може! Ще ти звънна утре да ми кажеш оная рецепта за бързите козунаци."

След това тръгват към изхода. Тони разпознава сина си и хуква към него. Малкият й внук се е скрил зад крака му, носи цвете и гледа с любопитство баба си. Внучката я няма, но със сигурност скоро ще е в ръцете на Тони.

И ще е най-хубавото, което е държала от три години насам.

Валя важно подрежда багажа върху рамената си, с репетиран жест си слага червило и излиза с походката на филмова звезда, която се появява от VIP-а. Спира пред редицата от чакащи и след секунда фиксира дребен мъж, който свенливо й махва от ъгъла. „Ела, бе, Димитре, какво седиш там, ела да ми помогнеш!, изкомандва го Валя и човечецът тръгва към нея.

Точно тогава тя ме забелязва зад гърба си. - „Ей го моя хубостник! Така като го видиш, няма да си помислиш какво ми е причинил в тоя живот, ама сега и той на моите евра е легнал, какво да го правя?! Айде, душко, бегай да си видиш децата! И можеш да пишеш за мене, ама не да ме снимаш, че не съм за снимки вече, па и да не ме видят съседите, че каквито са завистливи...".

После прасва една лепкава целувка на своя си Димитър и го оставя да й носи багажа, докато тя важно се оглежда наоколо като истинска гурбетчийка.

Въртящата се врата на летището ги отвява в неизвестна посока, към техните малки български действителности.

Това бяха Тони и Валя. В един тричасов момент по земя и въздух от моя и техните животи, в който съдбата пожела да ни срещне.

Всъщност, исках да напиша забавен текст за десетте начина, по които да разпознаете една българка в чужбина. После обаче се оказах на седалката зад Тони и Валя - техните истории изместиха всички онези псевдокрасавици с претенции, маркови дрешки, фалшиви капризи и плитки умове, които срещаме зад граница.

Така че за тях - друг път, в друг текст и с друга енергия. Те, така или иначе, са си карикатури на всеки пейзаж, особено по-цивилизования от нашия роден.

И, слава богу, нямат нищо общо нито с деликатната Тони, нито с оправната Валя.

Oще: баби  българи в чужбина  летище  пари от чужбина  прислужници  работа  работещи жени в чужбина  семейства  чистачки 


Още от Животът

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 15.10.2011, 18:03

7 Vortep | 18.04.201510:18

Марче, че ти и на айроплан ли си се возила вече? Бесен
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 25.08.2014, 09:51

6 Verche | 14.04.201509:44

Неприлично е да се подслушват чужди разговори - това първо.
Пък второ: не разбрах с какво Валя е заслужила иронията и лекото пренебрежение от страна на нашата видна интелектОалка Касимова. Може би защото не е вишиСка и говори по просто; но Касимова, така говори цЕла София.
Уеба, моля наложете цензура на тази "афторка". А пък аз ще си наложа на себе си вече да не я чета; всеки път започвам с надеждата, че не е толкова бездарна, явно трябва да я убия (надеждата) ...
   

оценка

+2 -0

Регистриран на: 20.12.2011, 22:36

5 Реалист | 13.04.201522:18

Доживях да прочета цяла статия от началото до края на въпросната авторка, че и дори ми се стори приятна. САМО ДА ТЕ ЗАМОЛЯ, Марче, не пиши другата статия, която си намислила, щото още отсега усещам горчив вкус в устата... Нито ще си първата, нито най-оригиналната, за подобни бълвочи си имаме мадам Лебовски с нейните "10-те най-...", пък и обикновено критиката не ти се отдава, като почнеш да генерализираш, да лЕпиш клишета... Мани мани, преориентирай се към статии с по-документален характер (като тази), в които повечето неща не са плод на разума ти....
   

оценка

+2 -0

Регистриран на: 11.04.2015, 23:29

4 Yana Mihneva.100000506446107 | 11.04.201523:33

Стига с тия банални истории.По стечение на обстоятелствата и аз доста години работя навън.Е,и?Да се вайкам,да парадирам,да се оплаквам и да си описвам битието.?!Работещи момичета има навсякъде-това е живота!
   

оценка

+0 -1

Регистриран на: 29.03.2015, 14:16

3 Alexia | 11.04.201520:54

Мили автори на подобни статии, толкова ли ви е яд, че бедните духом българи също имат възможност да излизат зад граница и да пътуват с вас в самолет, а не в смрадливите рейсове? Намирате за остроумно или интересно да им се подигравате, и от висотата на арогантността си не виждате колко драми и неволи има зад всички тези хора.
   

оценка

+6 -1

Регистриран на: 04.01.2011, 23:00

2 Stanimir Popov | 11.04.201520:29

На мен статията много ми хареса, само това мога да кажа! Даже ме разплака
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 27.09.2011, 09:07

1 Martin Stankov | 11.04.201515:53

Да ти кажа честно от всичко най - ми е интересно как ти три часа не дремна ами слуша какво си говорят на предната седалка! Аз докато отлепим от земята и вече спя Усмивка Добре че по - добрите компании имат стикери "Събудете ме за храната" или "Събудете ме за DUTY FREE" че иначе все гладен и безподаръчен щях да се връщам! Усмивка
   

оценка

+4 -1

Най-коментирани