Как напуснах работа, за да не прегоря | webcafe.bg
Webcafe

Как напуснах работа, за да не прегоря

Кристина Владимирова
08.06.2016, 08:33 (обновена 10.06.2016, 19:10)
стрес

Снимка: © Getty Images

Дойде момент, в който освен професията си, намразих и живота си. Не че му имаше нещо - напротив. Беше повече от прекрасен. Но аз не бях толкова прекрасна. Особено за хората около мен.

Преди време прочетох, че 60% от българите са страдат от синдрома „бърнаут" - или казано иначе - те са „прегорели", напълно изчерпани емоционално по отношение на професията си. Това са хора, които обичат работата си и често остават след края на работния ден в офиса. Хора, които „горят" в това, с което се занимават. И накрая „изгарят".

Аз също се „запалих". Намерих сили да се справя с пожара, въпреки това, все още не мога си простя, че превърнах мечтата си в кошмар.

Аз съм от хората, които от малки знаят какво искат да работят. Не си спомням как съм учила таблицата за умножение, но знам, че положих доста усилия да науча азбуката, още преди първи клас, защото трябваше да пиша репортажи.

Сама чертаех пътя си. Всичко беше доста добре премислено - след завършване на подходящото училище и университет, следва стаж в избраната от мен телевизия, после - постоянна работа в същата медия. Бях репортер. Нямаше по-щастлив човек от мен. Бях на мястото, където най-много желая, учех се от най-добрите в занаята, а те нямаха нищо против да „крада" от тях.

Последваха години на пълно отдаване. От сутрин до вечер.

Нямах нужда от почивка - всичко, от което имах нужда, беше в този нюзрум. Всеки ден беше различен, вълнуващ. Никога не знаех какво ме очаква - денят ми можеше да започне в зоологическата градина, снимайки новородени вълци, да премине през отразяването на някоя скучна пресконференция и да завърши в Стара Загора (например), за да се отразим бума на хепатит в града. Не се уморявах. Напротив. Обичах начина си на живот.

Не знам как и в кой момент нещо в мен се счупи. Изведнъж сякаш се уморих. Спомням си една Коледа - погледнах съпруга си, преди да тръгна за работа. Почувствах се като най-нещастният човек на земята. Осъзнах, че работата отдавна е превзела целия ми живот. Така намразих мечтата си.

Оттогава това чувство не ме напускаше. Всеки ден водех битка с нежеланието да ходя на работа. Събуждах се със сърцебиене. От ужас, че трябва да отида в нюзрума. Мразех и началото, и края на работния ден, защото знаех, че утре пак съм на работа. Всъщност аз винаги бях там.

Дойде момент, в който освен професията си, намразих и живота си. Не че му имаше нещо - напротив. Беше повече от прекрасен. Но аз не бях толкова прекрасна. Особено за хората около мен.

Превърнах се в ужасен човек - нервен, избухлив. Мисля, че в този момент най-близките ми хора се страхуваха от реакциите ми - да говориш с мен беше като да ходиш по тънък лед. А под леда - минно поле.

Нямах време и за приятелите си. Те свикнаха с отсъствието ми. Постепенно ме забравиха.

Но инерцията беше по-силна от всичко. Знаех, че трябва да спра, да излезна от този вихър, но нямах сили за това. Беше ме страх - че ще загубя нещо, в което бях вложила сърцето си, времето си толкова години. Че няма да успея да се реализирам професионално по начина, по който искам. Че ще загубя „семейството си". Просто не виждах изход.

Всеки има своята „точка на пречупване". Достигнах своята в момента, в който изгубих любопитството си.

Рядко имаше тема, която да ме вдъхнови. Всичко беше сиво. Усетих, че това беше моментът, в който трябва да напусна. Няма по-голямо професионално самоубийство от това да ти проличи, че си загубил тръпката.

Не взех лесно това решение. Отне ми близо два месеца. Да напусна мястото, което бях превърнала в свой дом, беше най-трудното нещо. Защото до голяма степен то ме определяше - поне така смятах. Но беше завладяло до такава степен живота ми, че за друго нямаше място.

Реших и скочих в неизвестното. Без предложение за нова работа, без план за бъдещето, без желание да правя каквото и да е. Просто исках отново да си върна живота.

Да съм на Коледа със семейството си, а на Нова Година - с приятели. Да разбера, че през май наистина в България наистина не се работи. Да рисувам, да уча чужд език, да шия... преливах от „отложени" проекти.

Истината е, че проспах първите три месеца. Буквално. Беше есен, валеше, а аз бях като мечка, която се готви за зимен сън. Изключих звука на телефона си, защото когато звъннеше, ми докарваше аритмия. И до днес не е включен.

Отне ми година и половина, за да мога да кажа отново, че обичам живота си. И да му се наслаждавам истински, а не само да „преминавам с бързия влак", макар и с първа класа.

Бих поспорила за онези 60% с психолозите. Мисля, че всеки, който влага страст в работата си, поне веднъж е попадал в този капан. Важното е да се измъкне навреме, за да изживее мечтата си пълноценно.

Две години след моето „измъкване" съм готова да се завърна на „сцената". Да, отново в телевизия, с повече отговорности. Не мога да избягам от себе си. Но си взех поуката. Тържествено си обещах, че този път няма да раздам цялата си душа. Ще съм доста по-пестелива, защото професията вечер не ме прегръща.

Oще: бърнаут  бърнаут синдром  живот  журналисти  журналистика  мечтана професия  най-стресовите професии  напрежение на работа  нюзрум  прегаряне  професия  психология  работа  работа в телевизия  репортер  стрес  телевизия 


Още от Животът

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 18.12.2014, 19:07

17 Шамито | 25.10.201615:34

Напуснал работа за да не прегори.Такъв човек и на следващата и по следващата работа ще прегаря.Работи се за да оцелееш а не за удоволствие.Щом в работата изпитваш удоволствие тогава какво изпитваш в почивното време.Закон.Постоянното удоволствие ти пречи да усетиш неговата сладост защото не си изпитал обратното чувство и нямаш ориентир за сравнение.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 07.03.2016, 12:24

16 misogynist | 25.10.201614:33

Драга Кристина! Идеално описваш живота на жените през модерния 21 век. Век на пост-пост-модернизма, където еманципацията "освободи" жената от "тиранията" на мъжа. Само че тя попадна под друга по-страшна тирания, тази на феминизма. Жена заразена с болестта на феминизма е трудно лечима, почти невъзможно лечима. Заради прословутото равноправие и стремеж вие жените да се доказвате, като можещи колкото мъжете, и приписвайки си мъжки качества, които в същност нямате, попаднахте в собствения си капан. И сега когато вече свикнахте с този женски мазохизъм и себедоказване в самодостатъчност, как ли ще се адаптирате, ако светът стане отново патриархален? Ислямът е съществен фактор и е с патриархално устройство, а е очевадно, че светът се ислямизира бавно, но сигурно!
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 02.02.2010, 11:56

15 SILANCE | 14.06.201615:21

Лекар съм и много обичам работата си. Но само медицинската. Никога през повече от 30-те ми години работа не съм имала конфликти с пациент. Резултатите ми са чудесни. Лумпенизирането на представите за промени /одъвканата и олигавена дума реформа не се търпи отдавна в моите среди/ съсипа доверието и уважението на хората към професията,а оттам и вярата им,че заедно с лекаря ще успеят да си решат проблема. Да,работя,но все по-често се занимавам със случаи,които за затлачени по абсурден от медицинска гледна точка начин.Заради ... промените. Сега,започвайки поредния "променен" случай,се чудя колко ли хора са допринесли за това,което са причинили и сам си е причинил пациента? И,да,не мога да спра и да си почивам,защото трябва да се яде. Прегаряне? Не,но съзнаване как усилията и хубавите резултати се обезсмислят от кариерните маневри за освежаване в медийния /и не само,но тук тази професия се коментира/ бранш.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 11.06.2016, 12:29

14 extremist | 11.06.201613:03

Бих посъветвал тази жена ако наистина вярва в това което е написала да си потърси работа отново. Тя не е личност която истински осъзнава понятия като "целенасоченост", "постоянсво", "воля".....
Когато прочетох тази статия видях себе си в началото, с една разлика : Аз лично преодолях психологическите негативи в "10-ки пъти" по-бързо (да не говорим че някои избощо не съм ги изпитал), а чисто физическите проблеми ако не си ги преценил поначало, то тогава къде си тръгнал ?
   

оценка

+0 -1

Регистриран на: 27.11.2013, 19:18

13 Nikkor | 09.06.201612:36

Повечето хора работят нещо по принуда. малцина са щасливци да обичат това което вършат. Дори и на тях им се случва да намразват работата си понякога. Задачи трябва да се вършат, срокове да се изпълняват и т.н. Когато обаче нещата ти дойдат в повече, трябва да смениш "климата". Безспорно е че за един семеен мъж с дете и съпруга в майчински не му е времето да го прави. Всеки случай е сам за себе си. Ако обаче човек има възможност да поспре за някой и друг месец, да отдъхне, да се огледа и чак тогава да започне другаде е най-добре. Мисля си че доста хора изпадат в тази ситуация.
   

оценка

+2 -0

Регистриран на: 09.06.2016, 11:31

12 Petyr Petrov.10201768131521087 | 09.06.201611:39

Тази история ми е много, ама много позната.

При мен обаче нещата се развиха малко по-бавно.

Около 3-4 години се занимавах (и учех) с журналистика.
На третата разбрах, че не си заслужава. Но продължих да се занимавам с това. Докато един ден, докато бях за 5 дни на екскурзия (нещо невиждано да си вземеш отпуска 5 дни!!) бях в чужбина и прочетох как депутатите прецакаха референдума на Плевнелиев за задължителното гласуване.

Тогава ми се изпари цялото желание, цялата мотивация, всичко. Просто, защото и от хиляди километри (буквално) си личеше, че политическата "класа" не желае промяна. (А преди това една от основните ми каузи, заради личностни убеждения, бе да популяризирам тази тема).

Да не говорим как се вижда кои медии са спонсорирани, подкрепяни, собственост на определени кръгове. Оттам промиването на мозъци и т.н. За щастие аз работих в свободна, една от малкото такива, медии.

Една година стоях и си мислех, че ще мине "прегарянето". На момент чувството на отвратеност намаляваше, друг път беше по-силно, трети път пък бе заменяно от апатия. И накрая реших, че е време да си сменя работата. Така и стана.
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 07.02.2011, 02:08

11 Gastaroll | 09.06.201600:19

Аз знам как се решава този проблем. Спри да работиш и вдигни левъл! Бързо, ударно!
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 11.05.2010, 18:26

10 Крив Макарон | 08.06.201621:42

Който има право на обезщетения за безработица не е чак толкова зле да си вземе почивка от няколко месеца. Да си преосмисли приоритетите в жовота един вид.
Ето например до преди три месеца работех в "любимата" на много столичани компания "Топлофикация София" ЕАД. Работата вървеше, работодателя е коректен, и работех там повече от шест.
Да, обче, самия аз се оказах осъден в качеството си на наследник на длъжник. И понеже нещо почнаха да ме съмняват сумите, които се изисква от мен да платя, взех, че тръгнах да задавам въпроси...
Това, което се получи е една много дълга история, която нямам време да разказвам. И накрая, за да се предпазя от тежки последици върху здравето ми, заради нервното напрежение на което бях подложен, подадох молба за напускане. И в нея посочих име, чийто подпис се мъдри върху много документи.
Сега, три месеца по-късно по случая са ангажирани следните институции:

- Комисия за защита от дискириминация, от чиято страна има заведена преписка срещу бившия ми пряк началник
- Омбудсмана на републиката
- Столична община
- Министрество на вътрешните работи
- Министрество на правосъдието
- Софийска районна прокуратура.

Доста скандален случай, и впредвид на това, че "Топлофикация София" ЕАД е нарочена от Мая манолова за монополист с порочни практики, и се нарежда на първо място сред най-обсъжданите компании (в негативен смисъл) с огромен интерес очаквам скоро развръзката да покаже кой крив, и кой прав.
А нали аз като цяло съм крив, но в този случай смятам, че съм прав Много щастлив
   

оценка

+2 -0

Регистриран на: 02.12.2010, 19:25

9 Palma Kaktusova | 08.06.201618:56

Чудесна статия! Животът на човек трябва да е пълноценен. С време за почивка, пътешествия и любими хора. Доброто душевно състояние и физическо здраве трябва да се приемат, като ценности, щото от тях зависи качеството на човешката продуктивност.
Адмирации за авторката.
   

оценка

+1 -0

Регистриран на: 08.06.2016, 15:30

8 Radiana Dimitrova.10207024133662130 | 08.06.201615:47

Чета и не мога да повярвам, че не е написано от дъщеря ми, която премина през същите емоции и взе абсолютно същото решение! Без предупреждение, без идея за утре, напусна телевизията, просто като животоспасителна мярка! Наистина месец по-късно, намери работа , от която се чувства щастлива и пълноценна! Поздравления за решението и успех в новото поприще!
   

оценка

+1 -0