Трябваше да кажа „Не“ | webcafe.bg
Webcafe

Трябваше да кажа „Не“

Lifecafe, по Аманда Чатъл, Glamour 26.09.2015, 15:28 (обновена 05.10.2015, 15:19)
брак

Сега живея в страхотния Ню Йорк и се гледам със собствените си очи, а не през очите на Анри и неговото одобрение

Никога не съм вярвала в брака. Бях сред онези, които го смятат за ненужен и остарял. Не споделях виждането, че един уважаващ и ценящ независимостта си човек трябва да се обвърже с някого завинаги. Не исках да бъда „нечия съпруга", нито пък да „имам съпруг". За мен това означаваха етикети на собственост - и не ги исках. Това чувство се усили след ужасна раздяла, която преживях преди четири години.

И така, докато една вечер преди две години не се озовах в Монмартър, артистичен квартал на Париж, пияна от любов, пред падналия на колене пред мен Анри, с когото излизахме едва от пет месеца. Днес той е мой съпруг, а тогава, задавайки ми въпроса и въпреки всичко, което смятах за прословутото „докато смъртта ви раздели", аз щях да кажа „Да".

Малко по-рано същата вечер двамата разговаряхме за брака, но не както се очаква от една влюбена двойка.

Аз му обясних за своите възражения, а той допусна, че след края на първия му брак не би поел по същия път отново. С течение на времето обаче, с укрепване на нашата връзка, разговорът се промени. И двамата искахме да докажем, че сме способни да обичаме, въпреки трудното минало зад гърбовете си.

И двамата се пуснахме по течението и решихме да опитаме.

Докато Анри поставяше годежния пръстен на ръката ми, аз вече знаех, че ще понеса допълнителен „багаж" - той е повече от десет години по-възрастен от мен, има две деца и бивша съпруга. Аз обаче бях убедена, че ще се справя с тази тежест.

Бях убедена също така, че ще преодолеем различията между нас - като съвременна жена от Ню Йорк, която пише за секс и не се колебае да хвърли някой феминистки аргумент, щом е нужно, и типичен парижанин, срамежлив музикант. Бяхме разделени основно между Париж и Ню Йорк, пътувахме доста рядко извън тези два града.

Нямах представа, че нещата ще се усложнят след това.

В следващите седмици след предложение започнах да си задавам въпроси. Защо не живяхме по-дълго заедно от два месеца? Защо просто не пропуснах покрай ушите си цялата работа със сватбата? Опитвах да се успокоя и се сещах за всички щастливи семейства, които познавам.

За съжаление, за всяка доволна брачна двойка се намираше по още една, която обвиняваше именно брака за провала на техните отношения.

Станах раздразнителна и конфликтна, признах на Анри, но той винаги обясняваше едно и също - как ме обича повече от всичко, иска да бъде с мен, никога не се е влюбвал толкова много и т.н.
Изричайки всички тези думи, той ме караше да се върна назад, в прекрасните моменти на нашата връзка, в позитивните й страни - да си припомня, че бях срещнала мъж, който има същите либерални, почти наивни виждания за света като моите, че съм късметлийка с него, но не съм достатъчно зряла, за да открия това.

Той ме успокояваше, а аз си казвах, че ще е ужасна грешка, ако не се омъжа за този човек.

Сватбата беше на 9 май 2014.

Хората не лъжат, че бракът променя връзката - и то съвсем скоро след сватбата. Станах по-отговорна към Анри - емоционално, рационално, но и финансово. Искрата, която той твърдеше, че разпалвам в него, за да създава музика и да изкарва пари, напълно изчезна.

Работих по десет часа на ден, а той се излягаше на дивана, съвсем буквално. Не стана както мислехме - една година да живеем в Ню Йорк, после една в Париж и така, докато окончателно не се установим някъде. Накрая се оказа, че живея сама - чаках той да дойде при мен. Е, дойде, с три месеца закъснение и през повечето време спа.

Това не беше планът

Когато официално се превърнахме в „съпруг и съпруга", Анри установи, че за него е твърде сложно. Чудеше се защо, след като мога да работя отвсякъде, не се преместя в Париж за постоянно. „Може би не трябва да насилваме нещата", казах и го попитах дали щеше да е различно, ако не ми беше предложил онази нощ в Париж или бях казала „Не".

Смятах, че е точно така, че сме направили грешка, но Анри не беше съгласен. Не би се върнал назад, не съжалявал за нищо.

Със съпруга ми се сгодихме в апогея на нашата любов. Виждахме в другия това, което искаме, а не истината. Прибързахме с неща, за които се чака. Убеждавахме се, че заедно ще имаме страхотен живот, пълен с щастие, вдъхновение и пътувания между два от най-прекрасните градове в света. Но дойде ли време да изпълним тези намерения, не се получи.

Ако си бяхме дали повече време, ако не бяхме сключили брак толкова бързо, щяхме да осъзнаем, че не сме един за друг. И всеки щеше да тръгне по пътя си. Това осъзнах насила през лято, защото се разделихме.

Ако имах отново възможността да преживея онзи миг в Монмартър, щях да кажа да коленичилия Анри - „Обичам те, но не".

Oще: докато смъртта ви раздели  любов  ню йорк  париж  прибързана сватба  прибързан брак  романтични връзки  ще се омъжиш ли за мен 


Още от Животът

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 27.02.2015, 15:00

1 Mako | 27.09.201511:52

Работих по десет часа на ден, а той се излягаше на дивана, съвсем буквално.
**************************************

Хмммммм, какво ли работи "по десет часа на ден" една дама, "пишеща за секс"?
Чуди се
   

оценка

+0 -1

Най-коментирани