Музикалните фестивали безспорно са едно от най-готините изживявания за всеки меломан, но като цяло изборът вече е толкова огромен, че човек се чуди къде точно да отиде. Моят избор тази година се спря върху Rock Werchter в Белгия и B’estfest в Румъния. Два коренно различни като концепция фестивала, които сякаш ме накараха да заобичам родните малко повече.
Белгийски гигантизъм
Rock Werchter се провежда в градчето Верхтер, на 30 километра северно от Брюксел и в общи линии събира по 85 хиляди души във всеки един от 4-те си фестивални дни. Мащаби, с които много малко фестивали могат да се похвалят.
С тези мащаби върви и усещането за пренаселеност, което те преследва в рамките на 4 дни. От входа на фестивала, пред който няколко хиляди души чакат по около половин час, за да влязат, през къмпинга, в който са заложени препядствия като "трупове", палатки и камари боклуци, до фестивалната зона, в която почти постоянно е като в метрото в час пик.
В мига, в който човек привикне с цялата лудница, идва осъзнаването, че 85 хиляди души са събрани на едно място с еднаква цел - да се забавляват. И тук идва проблемът.
За нормалния български фен ходенето на концерт значи, че ще се скача, вика, пляска, танцува и всякакви други прояви на екзалтираност. За нормалния белгийски фен ходенето на концерт се изразява в мирно стоене, от време на време пляскане, на най-най-най-популярните парчета припяване и евентуално пиене на бира. Сблъсъкът на български с белгийски фен е странен и досаден и за двете страни.
Въпреки това тазгодишният Rock Werchter е най-жестокият откъм лайнъп фестивал, на който съм бил и вероятно трудно ще бъде надминат. Разнообразието на групи дойде още в първия ден - The Maccabees, Cypress Hill, Elbow, The Cure, Skrillex, Justice, The Kooks, Selah Sue - всички изключително добри на сцената.
Все пак първият ключов момент беше във втория ден, на който хедлайнер бяха Pearl Jam. Малко са фронтмените, притежаващи магнетичността, която Еди Ведър демонстрира във Верхтер, но и тя не раздвижва особено местните.
Третият ден с Noah and the Whale, Alabama Shakes, Nneka, Wolfmother, Kasabian и The xx сякаш е подреждан по поръчка. Към това включваме лондонските indie folk младежи Mumford & Sons, които успяха да раздвижат публиката с най-емоционалния концерт на RW12.
За финал добавяме концерта на хедлайнерите Editors, които почти буквално взривиха главната сцена. За най-издръжливите имаше страхотен едночасов сет на Chase and Status, които очакваме на Spirit of Burgas. Финалният ден не отстъпва по нищо с Dropkick Murphys, Florence and the Machine, Noel Gallaher’s High Flying Birds, Snow Patrol и невероятните Red Hot Chili Peppers.
На тръгване от Верхтер няма как човек да не е със смесени чувства. Невероятни групи, ужасно мръсен къмпинг, сравнително кофти публика и огромна тъпканица. Освен това си тръгваш с ясното съзнание, че българските фенове са чисти същества - по-голяма кочина и хаос от пластмасови опаковки и хартийки не съм виждал, предполагам, че и няма да видя повече. Със сигурност следващия път белгийските фестивали ще са подложени на повече обмисляне.
Румънска грандомания
Като пълен контраст дойде румънският B’estfest, който се провежда в северните покрайнини на Букурещ. Още със стъпването около фестивалната зона прави впечатление, че хората не са толкова много, колкото би очаквал човек. После се оказа, че не е изкривяване от пренаселения Werchter, а наистина публиката в Румъния е рехава, дори на хедлайнерите, което е добре дошло.
Грандоманията на организаторите прозира освен от ненужно огромното пространство, заградено за феста, и от броя сцени - общо седем. На една от тях има 3 групи дневно, между 16 и 19 ч, на друга пък са нощните партита, които започват чак в 22 ч, други две заедно представляват главната сцена, а останалите две са потресаващо малки и около тях рядко има повече от десетина души.
Това не пречи на групите да правят страхотни концерти, но честно казано е малко тъжно да гледаш Kreator и Meshuggah пред 200 души, които са смущаващо статични. Всъщност румънските метъл фенове нямат общо с родните и като цяло поготата на drum and bass и dubstep сетовете бяха по-впечатляващи, отколкото тези на метъл концертите. Например по време на сета на Modestep охраните дори се опитаха да спрат моша, след като оградата пред сцената започна да поддава.
Много скачане и позитивни емоции имаше и при Dope D.O.D., Skindred и The Qemists. За сметка на това по време на Sleah Sue, Garbage и Pulp хората бяха доста заспали и дори не пляскаха кой знае колко, а това е нещо, което няма как да се случи в България.
Като цяло B’estfest е странен и очевидно му трябват още няколко години, за да набере сила. Ако промоутърите продължават да предлагат подобни на тазгодишната оферта за билети и догодина, бих отишъл пак. Но във всички случаи бих си взел няколко българи, с които да поскачаме.
В крайна сметка. след тези два коренно различни фестивала установих, че в България не е чак толкова лошо. Да, гледаме предимно групи от времето на родителите ми, но за сметка на това им се кефим с пълна сила, вместо да поклащаме кротко глави. Откъм организация сме много далеч от белгийската прецизност, но пък в някои отношения румънците има какво да научат от нас. Най-важно всъщност е да си изкараш добре, а другото са подробности.
