Защо любимата ти банда трябва да се разпадне | webcafe.bg
Musiccafe

Защо любимата ти банда трябва да се разпадне

Musiccafe , По Guardian.co.uk 22.08.2010, 14:58 (обновена 16.08.2011, 11:56)
sex pistols

Пънкът промени правилата в шоу бизнеса. На снимката - Sex Pistols

"Хората влизат в групи - и после просто продължават, защото това е, което им предстои, нали?" От Ню Йорк, изглеждащ отегчен от света и замислен, Джеймс Мърфи от LCD Soundsystem размишлява за решението си - разгласено преди излизането на посрещнатия с масово одобрение трети техен албум "This Is Happening" - да прекрати съществуването на групата, след като приключат световното си турне.

"По-забавно е просто да го направиш, знаейки, че сме приключили. И след това нищо няма значение. Тогава нямаме какво да губим."

Ако Мърфи не звучи като притеснен заради раздялата на LCD Soundsystem, има много хора, които със сигурност са всичко друго, но не и спокойни. След като той публично огласи решението си, форумите се изпълниха с трескави дебати.

Не че неговото решение беше единственият случай това лято. Когато Supergrass оповестиха, че се разделят след "17-годишно желание" заради "музикални различия", феновете се бореха за билети за прощалното им турне.

Попгрупи като Black Eyed Peas и N-Dubz също се опитваха да разпръснат слуховете за своя разпад през цялата година - певицата на N-Dubz Тулиса Контоставлос дори заяви екстравагантно на почитателите си "да не изпадат в паника", ако го сторят.

Така че защо феновете толкова се вълнуват от раздялата на една група? Луиз Уенър, която разпуска групата си Sleeper през 1998 г., казва: "Групата е преди всичко бягство от реалността и романтика. Феновете особено обичат началото на една група - този момент, когато изпълнителят е напълно несъзнаващ какво върши, стоящ в средата на сцената и заявяващ "Майната му на света, аз съм тук!"

Това често е и най-доброто време за групата - но според Уенър тази романтика бързо изчезва, тъй като комерсиалните идеи заместват наивността, а робията на обиколките по турнета и промоции си казва думата.

"Когато си в група, в началото си банда срещу целия свят - и можеш да преминеш през всички гадости, стига да имаш това усещане за банда около теб. Когато то започне да се разпада, най-добре е да теглиш чертата."

Тони Уъдсуърт, бившият председател на борда и изпълнителен директор на EMI, е виждал раздели на групи от гледната точка на човек, който отчаяно се опитва да ги удържи заедно. Crowded House например са едни от най-големите звезди на EMI, когато се разпадат през 1995 г., в пика на славата си.

"Мисля, че първоначалната ми реакция на думите на Нийл Фин беше: защо просто не продължиш само ти и не се наречеш Crowded House - което, естествено, беше нещо изключително просташко като предложение". Той е работил и с Blur, когато те от квартет се превръщат в трио след напускането на Греъм Коксън.

"От бизнес-гледна точка, нещо добро е за групите да остават заедно, защото те изграждат, по липса на по-добра - и не дотам ужасна - дума, своя марка, което всъщност просто означава, че хората им придават определена ценност", казва той.

"Ако те се разделят и поемат в солови кариери, това неизбежно обърква почитателите." Защо? "Защото има реална връзка, която феновете имат с групата, която те не е задължително да отнесат със себе си към отделните й членове."

Въпреки това той смята, че раздялата може да има позитивен ефект върху историята и наследството на групата. "Ако сте били изключително запалени, маниакални фенове на група, това е почти като абсолютно да не желаете някой друг да научи въобще за тях. Така че това е изпълнение на най-крайното желание, когато те се разделят, защото никой друг вече не може да ги има."

Но ако се върнем в реалността, продължава Уъдсуърт, групите съществуват по различни начини. Тези, които са събрани от контролиращите ги звукозаписни фирми, "повече или по-малко е гарантирано, че ще се провалят бързо". Докато групи, които са се събрали като приятели и имат години на споделена история - като Rolling Stones или по-наскоро като Muse - "вероятно ще останат заедно".

Уъдсуърт смята, че групите би трябвало да си задават по-добро темпо, по начина, по който го правят Radiohead. "Те си го казаха сами - повече или по-малко след всеки албум е вероятно те да се разделят и им е необходимо да открият сериозна причина да се съберат заедно и да направят нов албум. Това е доста здравословно отношение. Те прекарват по-голямата част от времето си разделени, но винаги имат намерението да се върнат обратно."

Имало е и време, когато разделите въобще не са означавали много, основно защото никой не е мислил "рокмузикант" като избор на кариера по начина, по който се възприема сега. Хората забравят как се е променил животът на групите след 60-те години, когато звукозаписната индустрия е в пелените си, а идеята да бъдеш в група завинаги е била нещо нечувано. Попмузиката се е възприемала като младежко увлечение и както си спомня Колин Блънстоун от Zombies, "разделите се случваха непрекъснато".

Неговата група се разпада след третия им албум "Odessey and Oracle", който сега се възприема като връх в кариерата им. Той смята, че репутацията им вероятно е нараснала заради краткото време на съществуването им, но раздялата им никога не е била обмисляна в този аспект тогава.

"Никой не е мислил, че попмузиката ще бъде дългосрочен бизнес за някого. Мениджърите реално мислеха за кариера в рокендрола в мащабите на дву- или тригодишни периоди, така че от самото начало това беше фактор за това колко дълго издържахме."

Имало е и хора, които са били много проницателни, добавя той - като Мик Джагър, но той е бил един от малкото такива. "Бяхме толкова млади - бяхме склонни да реагираме на това, което хората ни казват, вместо да бъде другояче. Ако бяхме подражавали на Мик, щяхме да осъзнаем, че имаме избор."

Рокът започва да се превръща в дългосрочна кариера през 70-те години - забележително е колко много от най-големите рокзвезди в този бизнес са се размотавали на сцена още от началото на 60-те години, въпреки че не са постигнали успех цяло десетилетие.

Пънкът обаче осигурява допълнителен тласък на идеята, че една група би могла да постигне всичко, което пожелае или от което има нужда, в много кратък времеви интервал. Sex Pistols са най-добрият пример - група, която прави само един влиятелен албум, преди да се разпадне.

Пънк-подходът и групите, които той вдъхновява, обобщава Стив Албини в бележките на обложката на "Songs About Fucking", който е вторият и последен албум на групата му Big Black: "Раздялата е идея, която е идвала наум на твърде малко групи."

Ники Уайър от Manic Street Preachers все още обича чистотата на този възглед за света. Всъщност Manics го възприемат в началото на кариерата си, когато оповестяват, че ще се разделят след излизането на дебютния си албум (а сега им предстои да издадат своя десети албум).

"Бяхме примамени от спектъра между Joy Division и Sex Pistols, когато растяхме - Sex Pistols не се бяха събрали на този етап - и от идеята за раздяла след един или два монументални албума", смее се той. "Иска ми се да можехме да го постигнем.

Това, което обичахме повече от всичко, беше идеята твоите герои да са замръзнали в най-добрия си миг, завинаги - но за съжаление осъзнахме, че много рядко се случва да направиш фундаментален албум още с първите си записи.

Тези, които го правят, са истински гении - като Strokes или Libertines - но останалата част от нас не достигаме дотам, поне докато не издадем четвъртия или петия."

Въпреки това мнозина вярват, че групите имат краен период на креативност и е най-добре да се разотидат, когато този период свърши - и един от тях е Франк Блек. Той не съжалява за раздялата на групата си през 1993 г.

"Дали изпитвам съжаление за раздялата на Pixies, когато го сторих? Не. Това е нещо, което исках да направя през цялото време. С удоволствие щях да искам някой да го направи тогава." Значи групите би трябвало като цяло да се разделят по-рано?

"Смятам, че да. Особено ако вярваш на теорията, или приемаш общото усещане, че ако групата ти е издала записи, които отговарят на определено ниво на качество, идва краят. Изпълнителите минават през етапи, спадове и възходи - и за нас, ако възходът ни беше по-дълъг, щеше да се наложи да пуснем някои записи, които не биха били толкова добри."

По-краткото съществуване прави и една по-добра група, продължава той. "Винаги има изключения от правилото, но за много хора четири или пет години представляват време, в което имаш стабилна енергия, концентрация и настроение. И каквото и да беше, каквото и да сме били по това време - комбинация от добри и негативни неща, наивност и младежка енергия - тази смесица беше точно каквато трябваше."

Но какво става, когато група се събере отново? От 2003 г. Pixies отново са заедно - въпреки че, показателно, оттогава са пуснали само една песен за изтегляне, "Bam Thwok", и прекарват последните седем години в турнета, представяйки старите си парчета.

Дали реюниънът има отрицателно въздействие върху репутацията на любима разпаднала се банда? "Аз не се притеснявам за това", казва Блек. "Мисля, че всички в групата се притесняват за това. Аз мисля, че групата определено ще спре да свири тези реюниън концерти в някой момент, или ще се опитаме да запишем нещо, което е толкова добро, колкото това, което сме издавали преди.

Това, което не искаме, е просто да пуснем нещо, което някак си не изглежда вълшебно, защото по незнайна причина хората смятат нашите пет албума за вълшебни." Той прави пауза, след което внимателно подбира думите си. "Хей, може би пък и да сме написали нещо, няма да кажа, но това е същата дилема. Трудно е да напишеш нова книга за Библията, разбирате ли ме?"

За някои групи обаче оставането заедно е необходимост - точно защото това е тяхната кариера, твърди Саймън Уайт от Simon White of Coalition Management, които стоят зад групи като Phoenix и Bloc Party.

"Аз съм защитник на принципа изпълнителят да прави каквото пожелае - и майната им на слушателите. В крайна сметка, кои сме ние, че да казваме, че хората не би трябвало да правят албуми, без значение дали ги харесват или не? В крайна сметка създаването на албуми не е само нещо творческо - то е и средство за прехрана за някои.

След като си го правил в продължение на 10 години, няма да отидеш да работиш на касата в цветарски магазин. Освен ако си бил изключително, изключително успешен, много е трудно просто да развалиш всичко и да се заемеш с нещо друго, особено ако творческата идея още я има вътре в теб."

Въпреки това някои хора успяват да разтурят нещата. Например Стивън Адамс, бившият фронтмен на Broken Family Band, който сега е превърнал страничния си проект Singing Adams в пълноценен квартет. При все това му е трудно да говори за групата, която е разтурил след осем години заедно.

"В последните няколко години наистина изпитвам възхищение от U2. Хора, които са успели да останат заедно толкова дълго, намерили са начин да продължат - имам предвид, няма значение колко ги мразя, все пак е впечатляващо." Той свива рамене. "Човешките усилия, предполагам, са по-важни от попмузиката."

Не толкова отдавна Адамс отива да гледа събралите се наново Pavement на концерт в Париж. Докато гледа шоуто, той си спомня за известната им злостна раздяла - и осъзнава с какво са свързани разделите на групи.

"Когато бях там, имаше истинска прелест в това да ги видя да се усмихват един на друг - и да забелязвам по-млади хора, чиито по-големи братя или сестри очевидно са ги спечелили за бандата. Това ме накара да осъзная, че връзката на хората с една група и това как те се разделят е изцяло в твоя мозък, без значение дали си изпълнител или почитател. Това е."

Той се усмихва. "Въпреки че си тръгнах преди края, защото те изсвириха любимата ми песен и ми се стори подходящо да си тръгна. Защото това е всичко, от което имаш нужда."

Oще: шоу бизнес 


Още от Musiccafe

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Най-коментирани