Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Успехът на плагиатството

Но... новите U2!? U2 са известни с факта, че са автори, които наистина се вдъхновяват от колеги, но не крадат, защото знаят, че могат да създават Снимка: Getty Images
Но... новите U2!? U2 са известни с факта, че са автори, които наистина се вдъхновяват от колеги, но не крадат, защото знаят, че могат да създават

Годината е 1996 и на европейката музикална рок-сцена доминира бритпопът. Blur и Oasis са навсякъде, а историите за съперничеството им красят таблоиди и телевизионни екрани. Освен тях две други групи - Radiohead и Manic Street Preachers - се помотват със завидна известност и натрупани суперлативи от фенове и критици.

В същата тази година двама младежи, колежани в лондонски университет и най-добри приятели, решават да основат своя рок група. Имената им са Кристофър Мартин и Джонатан Бъкланд, а групата впоследствие се сдобива с още двама члена и името Coldplay.

Миналата седмица те пуснаха петия си студиен албум Mylo Xyloto, оглавиха класациите във всички страни с iTunes, поставяйки рекорд, и си спечелиха почти мигновена възхвала от по-голямата част от музикалните медии. А с възхвалата и цифрите от продажбите се разнесе отново онова дружно припяване навред: „Ето ги и новите U2".

Същото това припяване някога беше едва доловим шепот на фенове, докато през изминалите няколко години той набра такава мощ, че в момента е по-скоро резонно твърдение, а не „иска ми се" коментарче. Едно нещо обаче куца в цялата работа и винаги ще ми пречи да асимилирам етикета „новите U2". Боно и компания никога не са били известни с множество съдебни искове за плагиатство срещу тях. А и никога не са се възползвали от нечии връзки в бизнеса.

Сигурно смятате, че това е мнение на човек, който принципно недолюбва Coldplay. Наистина не бих ги сложила в Топ 10 класацията си на любими съвременни инди музикални групи, но пък новият им албум бих го поставила в личния си топ 5 за годината. Към музиката им отношението ми претърпя своеобразна еволюция, доста прилична на тази, през която и те като група преминаха.

Когато пробиха на музикалния пазар, Coldplay звучаха като по-малкото братче на Travis -меланхолични, полуакустични мелодии, минорно настроение в текстовете и британска сивота. Същата онази, която Travis бяха заимствали малко по-рано от Radiohead (правейки я по-достъпна за по-широка публика) и Manic Street Preachers (опростявайки малко текстовете).

Албумът Parachutes, при все леко деривативен, прикова вниманието с хита Yellow. Да, звукът беше доста Travis, но и малък набор групи бяха написали песен с толкова универсален чар. Вторият албум A rush of Blood to the Head маркира по-голямо задълбочаване и заиграване на Coldplay със звука на Radiohead (предполагам, дължащо се на факта, че звездата на Travis вече беше започнала малко да позалязва).

И тогава събитието се случи! Американската актриса Гуинет Полтроу започна връзка с Мартин и сложи началото на причудлива нишка от събития. С нейната поява (която съвпадна с пускането на втория им албум) Coldplay вселената се разду до немай къде - и всичко тръгна от няколко статии в People, предимно фокусиращи се върху „новото гадже на мис Полтроу".

Същата година хората изведнъж съзряха колко „специфично и интересно" звучене притежава групата, а присъствието им по светски събития започна да съперничи на поп звезди от калибъра на Бритни Спиърс и Кристина Агилера. Може и да не беше твърде „инди рок", но изглежда момчетата бяха твърдо решени да се възползват от вниманието.

Разбира се, впоследствие Мартин сключи (предполагаемо) щастлив брак с Гуинет и докато тя се оттегли малко от филмовата сцена след като роди, той и компания спуснаха набързо скроения X&Y, който за малко да им коства реномето. Истината е, че албумът не е лош, а по-скоро хаотичен, нескопосано имитиращ всяка една група от периода и категорично ненужно дълъг. Поне съдържа доста добрата Fix You, та сме склонни да му простим съществуването. Начинът, по който беше приет, обаче, смути групата и последва дълга пауза. Пауза, през която изглежда доста неща се смениха за групата. Или поне, съдейки по резултатите след завръщането им, разни сфери от ценностната им система са били пожертвани в името на успеха.

През 2008 след продължително отсъствие Coldplay решиха, че от всички групи и изпълнители, на които бяха подражавали през годините, най-удачно е да се спрат на U2. За да се доближат максимално до идолите си, британците бяха подбрали да работят с Брайън Ино, едната половинка от култовото дуо Ино/ Ланоа, стоящо зад всеки култов U2 запис. Резултатът - Viva La Vida or Death & All His Friends - е леко озадачаващ. При изпълненията на живо ясно личи, че Мартин е създал доста песни, чието качество е такова, че го затруднява значително при изпълнението им на сцена.

С две думи - песните покриват твърде много диапазона на Боно и твърде малко този на Мартин.

Албумът и хитът Viva la Vida бяха приети радушно, с фанфари на критика и публика. И като че ли от нищото изникна онзи небезизвестен съдебен иск срещу групата, който съвпадна с първия им интернационален супер успех. Именно сингълът Viva la Vida се оказа брутално гепен, а творческата репутация на Мартин беше подложена на първи значителен удар. Цялата суматоха около предявения иск потенциално щеше да помрачи шансовете на песента за Грами, тъй като ситуацията се разигра в периода преди наградите. Драмата беше решена извънсъдебно (изглежда първоначалният източник най-накрая е бил уважен парично) и повечето хора сметнаха, че Viva-та е аут откъм отличия. Но суперлативите за песента в пресата сякаш удавиха информацията за плагиатство, а и твърде малко хора в световен мащаб се занимават с интелектуален труд, за да се възмущават прекомерно от подобни кражби. Изумителното беше, че като подарък за интелектуалната кражба групата получи и отличието Грами за най-добра песен на годината, сякаш самата музикална академия поощри деянието.

После британците обраха нечий клип, друга мелодия и т.н. продължавайки да жънат успех, прибавяйки нови и нови отличия, а етикетът "новите U2" вече блестеше по-ярко от всякога. И така до тази година, когато Coldplay пуснаха първия си "концептуален" албум.

Концепцията, ползвана от почти всяка по-известна британска група, съдържа лайтмотива за ъндърграунд бунт в общество, стегнато от невидима зловредна сила, или още по темата 1984 на Оруел. Mylo Xyloto, което е наистина яко заглавие (колкото и да е твърде вдъхновено от Zennyata Modatta на The Police) е ко-написано и продуцирано отново от Ино. А за да е пълна илюзията за U2 този път за принос към проекта е поканен и фотографът Антън Корбин, автор на всички успешни албумни и сингъл корици на U2, който наскоро засне специален концерт за групата в Мадрид.

Истината е, че албумът е солиден и съдържа няколко изумително силни песни. Лошото е, че Мартин отново е присвоил мотиви от чужда песен за дуета си с Риана - Princess of China. И сега отново имаме съдебен иск, който предполагам отново ще бъде решен извънсъдебно и хората като цяло ще предпочетат да се спрат на това колко як е албума, а не на морала на групата.

Признавам, че моралът е ценност твърде девалвирана в днешно време - и надали трябва да бъде търсена в порочна среда като шоубизнеса. Признавам също, че това, което е от значение най-вече, е музиката. Но... новите U2!? U2 са известни с факта, че са автори, които наистина се вдъхновяват от колеги, но не крадат, защото знаят, че могат да създават.

Плагиатството нарежда Мартин до поп изпълнители като Бейонсе и Лиона Люис, а не до рок гиганти. Иначе Mylo-то е наистина супер албум. Но ми е трудно и мъчно да го слушам без да се сещам за такива работи.

Тагове: u2, coldplay
 

Най-четените