Иво Христов - разказвачът на приказки | webcafe.bg
Musiccafe

Разказвачът на приказки

Ники Русиновски
17.02.2011, 19:05 (обновена 08.04.2011, 14:25)

1 от 8 снимки Назад Напред

Иво Христов

Снимка: © Личен архив

Иво е част от историята на българския музикален бизнес през последните 20 години...

Иво Христов е... дизайнер. Но да кажеш за него, че е дизайнер, е все едно да кажеш, че Димитър Воев е бил баскитарист. Иво е част от историята на българския музикален бизнес през последните 20 години. Собственик е на бутиковия лейбъл „Кукер Мюзик" и е другата половина от Бalkansky.

За първата половина - Иван Шопов - вече четохте. „Ей, аз все повтарях Иво, Иво, а вие дори не сте му споменали името", учуди се Иван след интервюто ни. Повод да поканим и самия Христов на (web) кафе.

„Чете ли интервюто с Иван? Той много ни впечатли...", казвам му по телефона. „Нали!?", оживи се моментално Иво. „А виждаш ли какво става - той заминава, мести се в Берлин за постоянно. Един талант си отива от България, защо? Какво правим ние, за да задържим подобни уникални хора в България? Какво? И накъде отиваме, ако нищо не правим?". „Точно за това ще те питаме", въздъхвам аз.

Един мъж на 50

На 50 Иво Христов визуално удивително прилича на Питър Гейбриъл, когото многократно сам споменава като пример за музикант, творец, продуцент и арт-деятел. Говори за нещата с отношение и от личен опит. С лекота споменава известни световни имена, за да мотивира тезите си, понякога говори и за личния си досег с тях.

Когато обаче става дума за проекта Бalkansky, за изкуство, духовност и култура, гласът му се извисява до мощен баритон на места или спада понякога почти до шепот. Нищо театрално, никакви превземки - Иво е съвсем земен човек, с когото е приятно да общуваш съвсем простичко, приятелски и откровено. И да черпиш от неговата мъдрост и опит. Просто той има (и) дарбата да говори и понякога неусетно разказва нещата като приказка, която те увлича. Чак после отбелязвам, че в неговата приказка липсва думата „чалга"...

Паралелът с Воев също не е произволен. Оказва се, че двамата са били приятели. Иво не само е дизайнер на обложките на албумите на Нова Генерация, но като част от „Джо-Дилема" някога му е бил и издател. И като говорим за ценни хора...

Воев

Опитвам се да го кажа на много хора - Митко Воев беше най-... или нека да не е най, но една от най-качествените фигури в историята на България. Говорим не само за творчество - за поведение, отношение, за абсолютно всичко.

Имах възможност да прекарам доста време с него и дори да заснемем един цял филм за него - в най-лудите ни години, с две любителски камери. Показвали сме го само веднъж преди две години в кино „Дружба". Но ще види бял свят, разбира се, просто искаме да включим и малко реплики на хора от онова време, които го познаваха и това става бавно.

Голямата новина

Около 5 години „Кукер Мюзик" работи по един много голям проект, който е с 50 музиканти от 25 държави. Сред тях са Лори Андерсън, Дживан Гаспарян, Нилс-Петер Мьолвар и още много имена. Нилс-Петер Мьолвар например беше тайно в България преди 3-4 години - специално за този проект.

В центъра на целия проект е един голям музикант, който почина и на който аз съм посветил първия албум на Бalkansky - Ектор Зазу. Както в Англия има Питър Гейбриъл, в Америка - Дейвид Бърн, той беше такава фигура във Франция. Работил е с абсолютно всеки, за който се сетите - Бьорк, Dead Can Dance, кой ли не.

Помолихме този човек да направи един проект с българските певици от Ева Квартет. Той дойде, чу и после каза: „Какво ще кажете да го вдигнем този проект на друго ниво? Ще се обадя на този, този и този". И аз го спрях: „Чакай, говори ми в цифри. Казваш Робърт Фрип, ама той за колко свири?!"

Защото при хора от такава класа изобщо и не става дума за пари. Парите са си пари, въпросът е, че той въобще не иска и да общува с теб - не за пари, а въобще. И при Лори Андерсън е същото - тя е съпруга на Лу Рийд и е женският аналог на Питър Гейбриъл. Тя в собствените си спектакли например канеше за участие не кой да е, а Уилям Бъроуз, който само да се разхожда по сцената, а тя изтанцува един танц с него и се прибира.

И най-после, след години записи по всички точки на света и по интернет, най-после сме готови с този проект. Приключи - мастерира се в Англия в момента. Един чисто нов албум с музика на Ектор Зазу и българските певици и със световни имена като гости във всяка песен.

Надявам се най-после да излезе тази година. Остава да се направят и едни рисунки към него, защото самият Ектор междувременно почина, а много харесваше едни рисунки към един албум на Антони Дончев и му се искаше да направим и за него точно такива. Ще бъде издаден от „Елен Мюзик" - това е германски лейбъл на бившия ми съдружник от „Кукер Мюзик" Димитър Панев.

Кукер-ски времена

За 12 години с „Кукер" издадох 10 албума - без нито един спонсор. А единият от тях - на Иво Папазов, спечели наградата на БиБиСи за уърлд мюзик албум на годината - в конкуренцията на Gotan Project, Ojos de Brujo и кой ли не. Без нито един спонсор - а кажете ми дали има някой друг български албум, който да е спечелил някаква награда някъде по света, каквато и да е? Или пък румънски такъв. А защо съм го направил?

Ами за мен беше много важно да се опитам да помогна на хората, които заслужават да имат самочувствие. Защото познавам много такива хора. Нали затова и направих „Кукер" - защото по онова време излезе „Мистерията на българските гласове", но излезе от лейбъл като „4AD". И ако искаш да си я купиш, трябва да си я купиш от Лондон - българска музика.

Отделно, стремежът ми беше да не издавам музика, която може да се намери навсякъде. Всичките ни издания са бисери. Карандила, Корова, Антони Дончев - един албум, който спокойно може да влезе в една „ECM"-стилистика, после Когато пчелите събират мед на триото Стоян Янкулов, Петър Ралчев и Атешхан Юсеинов, Ултрамарин на Теодосий, Стоян и един татарски китарист, Енвер Измайлов - лайв във Франкфурт, толкова уникален, че го купихме от Франкфуртското радио, което го бе записало.

След тях са Хармонии на Ева Квартет, Панаир на Иво Папазаов, който спечели наградата на БиБиСи, първият албум на Булгара и за 10-годишнината на „Кукер Мюзик" пуснах Бalkansky. Повечето от тези неща вече не могат да се купят, защото са изчерпани - out of print. Но не съм направил някакви огромни тиражи, дори и навън в чужбина. Изключение е Иво Папазов.

За да се продадат тиражи навън, трябва да влезеш в една много добре смазана машина - тя е много елементарна, но иска и много пари. Трябва например да влезеш в пет задължителни международни списания, а цената на една страница там е поне 1000 евро и няма гаранция, че пак ще ти обърнат внимание. Но не влезеш ли - няма как да заинтригуваш никого.

Аз извадих и късмета да започна работа в момент, в който цялата музикална индустрия се клатеше, рушеше и след 5 години просто се срути изцяло и... умря! Добре че ние като индипендънт лейбъл не сме вложили кой знае какви средства. И все пак за да се въртят нещата, трябват пари за PR. Ако след списанията се появи местен дистрибутор, който прояви интерес и се занимава с уърлд музика, чудесно. А сред тях също има измислени герои като тези нашите „дистрибутори" тук.

Продуктът 'ХХI

Хората трябва да разберат нещо много важно - продуктът много отдавна не е това, което беше и индустрията не е това, което беше в миналото. В момента всички музиканти печелят само и единствено от концерти.

Какъв трябва да е актуалният музикален продукт през 2011-а? Какво трябва да представлява - песен, албум, нещо друго?

Песен, албум и всичко друго като досега. Но за носители не говорим - албумът директно можеш да си го запишеш и миксираш вкъщи и след пет минути той да е качен в световната мрежа и целият свят да му се радва - срещу пари или безплатно.

Важното е аз като автор или продуцент да мога да си отговоря на един-единствен въпрос - какво точно искам аз? Ако искам популярност - това е начинът. Тогава в никакъв случай не може да се искат пари, това го забравяме.  Пари могат да се изкарат единствено от лично участие на живо - ти отиваш днес еди къде си от-до срещу еди колко си пари.

Нека силата да бъде с теб!

Имам зад гърба си дизайна на 200 албума и още 10, които съм продуцирал, издал и произвел. Но сам човек не е силен. Силни сме, когато сме много. Затова все уча хората да уважават себеподобните си. Цял живот това се опитвам да правя - да дам на хората мотивация и трибуна.

Иво Папазов стоеше в село Богомилово, скубеше си косата и казваше: „Мене вече никой не ме слуша и никой не ме обича". И ние с Димитър Панев отидохме при него и му казахме: „Бе, ти нормален ли си?! Ти си Кралят, ти си НАЙ! Ела, седни и записвай!". Убедихме го, дойде, записвахме, скъсахме си нервите, но резултатът е един световен албум, който спечели международно признание.

Спечелихте ли от този албум?

Не! Аз печеля от други неща. Но какво значи всъщност печалба? От този албум не сме на загуба, ако това е печалбата. Не, не са дошли и средства, които да инвестираме в други такива проекти.

Лошото е, че когато се появи нещо толкова ценно като Иво Папазов, дори и когато то постигне международно признание, не се появи един българин - не чак като тези, които са построили Софийския университет, просто някакъв, който да каже: „Ми то можело, бе! Дайте да им помогнем, да създадем условия, да инвестираме в българското и българската култура!"

Значи, оказа се, че има можещи хора тук между нас. Има ги и те са направили нещо значимо. Всъщност на тях им трябва малко гориво да тръгне на по-сериозни обороти колата. Е - не се появи такъв човек. Вместо това на летището се появи някакъв политик, дойде, снима се с Папазов, сложи си снимката във вестника и... толкова.

Какво би посъветвал други такива млади хора като Иван Шопов? Какво би им казал, което би могло да им помогне да успеят?

При младите хора има един основен проблем - тях ги мързи. За разлика от Иван, който е пълната им противоположност. Но Иван няма как да го мързи. Едва ли ви е казал, но баща му е починал много млад, майка му е в Испания и Иван ако сам не се извади от водата, той потъва. Хубавото е, че той случи до него да има човек, който да му каже, че тези неща са възможни. Защото като нищо не ти тежи, ти си свободен.

Младите хора не могат да разберат колко огромно оръжие е свободата. Огромно! Аз ако сега бях на 20, сигурно щях да спя само по 2 часа. Щях да се скъсам да работя, да чета - има толкова книги, толкова филми, има всичко! Всичко! И не мога да разбера тези хора - те просто си стоят така и живеят ден за ден. Когато си в среда, която е блато, всички те дърпат надолу.

Първото, което направих за Иван, беше че преди няколко години му казах: „Иване, ти утре трябва да се изнесеш от тази квартира. Утре, не вдругиден. Не ми говори „ама как ще си я плащам", изнеси се, веднага!" В момента, в който той се изнесе, и започна да си плаща някак квартирата.

И нещата почнаха да се нареждат - той заживя един спокоен, нормален живот. А преди - живееше с някакви пичове, един влиза, друг излиза, един спи на земята, трети работи... Това се търпи, когато си на 16, но когато вече си минал 25...? Ти трябва да си подредиш живота. Иван започна с това, после вече и аз му помогнах. Нали затова направихме Бalkansky, за да подкрепим един млад човек. Иначе той сам Иван как щеше да стигне до Теодосий?

А как стигна до теб?

Аз стигнах до него. Когато Иван стигна до мен, той и не знаеше до какво е стигнал, но това е нормално, той е млад. Работехме върху Стоян и Елица, когато се обади един човек и помоли да направят ремикс. Отидох да ги видя, чух там и нещата на Иван и оцених, че те са нещо интересно и има перспектива в този човек. Защото веднага виждаш сърцето на един човек в това, което прави, и какво има там. Той гореше в работите си.

Не те ли отблъсна това, че той е представител на една определено ъндърграунд култура?

(престорено обидено) Ти на мен ли ми говориш за ъндърграунд?! На мен - приятеля на Димитър Воев, създателя на Тибетски сърца и прочие?...

А и за какъв ъндърграунд си говорим? Ти в момента имаш всички възможности света да научи за тебе - като почнеш от Soundcloud, MySpace... всичко, което поискаш, вече го имаш - само сядаш и работиш!

Добре, но как ще стигнеш до конкретния човек-твой потенциален фен? Техническите средства съществуват, но излизаш  в едно пространство, където има 2 милиона такива като теб. Как ще се рекламираш? Лейбълите бяха добри именно в това - да те рекламират.

...Но го правеха с много пари! А сега ги няма нито лейбълите, нито парите, знам. Ама знаеш ли тази реклама колко костваше на самите музиканти?! Трент Резнър в мига, в който му изтече договорът, заяви: „Аз вече не съм роб! Добър ден, аз съм свободен и сега вече ви обещавам на всички, че вие вече повече от $10 за мой албум никога повече няма да дадете!" Това беше робство! Докато сега...

Съдбата на давещите се винаги е била в ръцете на самите давещи се. Искаш да си популярен? Добре, направи нещо добро! Хората са като лавина. Работиш нещо с някого или със съмишленици, дълбаеш в една посока и хората постепенно се увеличават.

Ако те мързи и искаш да е по-бързо - иди в някаква компания, ако те харесат - сключи договор за 20 години напред и оттам нататък ставаш Coldplay. Има те навсякъде - по ТВ, даже и в телефони, навсякъде - но не си свободен. Цената на свободата всеки си я плаща. Всеки, включително и аз с това, което правя.

Едно време БГ музикантите все мрънкаха, че те били гениални, свирели страшно, ама имало едни лоши хора тонрежисьори, които им съсипвали музиката. Добре, сега няма граници, какво ти пречи? Хвани влака, иди и запиши в чужбина - където искаш. Кой от тях го направи?

D2, но защото имат спонсори, и Ахат, защото Денис може да си го позволи.

И какво стана с албума на D2?

Ами - по-слаб е от предните им албуми...

А! За това говорим! „Let It Be" дали ще я изсвириш на кухарка или с оркестър от 100-200 души, все си е шедьовър. Всъщност ти трябва да имаш идея. Ако можеш да правиш добра музика, това със студията е най-лесното. Лично съм се убедил в това. На новия албум на Карандила Джуниър мастеринга го направи в Лондон един човек, който е работил с Led Zeppelin, Ерик Клептън, The Who, ABBA и кой ли още не.

Пари, печалба и изкуство

Парите са важни, но това с печалбата е относително. Аз съм спечелил най-вече с това, което съм правил. Никога не съм си представял, че ще седя и ще си говоря с хора като Ектор Зазу, Нилс-Петер Мьолвар все едно сме седели на един чин с тях, ще се прегръщаме и ще се радваме един на друг от общуването ни. Щом съм стигнал дотук, значи съм извървял правилния път.

А това какво ми е коствало.... Пари? ПАРИ?! Колко пари биха ми трябвали, за да върна Воев?! Колко струва той? Милиони?... Милиарди?...

Шансът ти работи, когато оставяш зад себе си неща - книга, картини, музика - неща, на които да стъпят децата ни и тези след нас. Като кажеш България, се сещаш за Иван Вазов, Владимир Димитров-Майстора... Теодосий Спасов, ако щеш - а не за министъра ан здравеопазването през 1978-а. Не помниш тези хора и не е нужно.

Самочувствието ни като българи се гради на културата ни. И аз това правя и затова го правя - за да имаме всички самочувствие. Защото отидохме в Лондон на един филмов фестивал и след като Иглика Трифонова показа филма си „Писмо до Америка" имаше българи, които работеха там - стояха и плачеха. Казват ни: „Искаме да правите още такива филми, български". А тя им отвърна: „Ами елате си, бе, щом искате такива филми - на мен такива хора като вас ми трябват в България, за да правя за тях филми".

Една Бalkansky приказка

Бalkansky за мен беше един сън, който исках да споделя с хората. Да сложиш слушалките, нищо да не свети наоколо и да ти разкаже една история.

Тя започва с този кръст (сочи от вътрешната страна на обложката на диска), който слага кръст на всичко, за да те пречисти и да изтече то в канала - в албума се чува един звук вжуъц! и всичко изчезва като в канал, идват едни камбани и едно слънце, и някой почва да те води в приказката.

Във всяко парче в нея има звънци, защото човек бие звънците - интелигентните, духовните хора не се мажат с олио да се борят, те бият звънците. Много малко хора ги чували ли? Ама това не ни интересува, нашата задача е да бием звънците с това, което правим. Със сигурност са малко хора. И Дейвид Линч го разбират малко хора, но той е ей там - много високо! За да станат повече просто ние всички трябва дружно да работим - аз като музикален издател, вие като хора, които трябва да обясните защо да го правим.

Вярвам, че има можещи хора, ние сме можещи хора и сме длъжни да работим, иначе после не трябва да се сърдим, ако от телевизора ни замерват с някакви други неща, които не ни харесват, нали. Гледах преди няколко дена Мариус - гениален! Излезе си сам, изнесе сам един спектакъл от началото до края, викнаха го 36 пъти на бис - сам самичък, с български текстове на Ангел Каралийчев. Може! Всичко може, стига човек да го иска и да има желание да го прави.

Едно момче беше писало на сайта ни: „Вчера си купих албума на Бalkansky, слушах го и рисувах до 4 часа сутринта!". Това пожелавам на всеки - това, което прави, да вдъхнови някого да рисува до 4 сутринта.

Националното ни богатство

Теодосий Спасов е национално богатство. Последния път с него бяхме на концерт на Акустична Версия. След концерта дойде една жена и му каза: „Може ли да те пипна за късмет? Благодаря!".

Гледах концерта на Пако Де Лусия и преди това на Томатито. И си зададох въпроса: защо някакви хора в България пеят някакви испански песни? Когато излизат някакви хора, на които това им е в кръвта! И остави Пако, аз говоря за тези около него, дето нито ги знаем, нито сме ги чували, а те ми отнесоха главата. А ние? „Аз съм от град Хикс и правя бритпоп". Бритпоп?! Блус?! Къде сте тръгнали да правите една музика, дето на хората родата им поколения назад я е свирила? Не го разбирам това.

Защо за 20 години почти никой в България не интегрира българския фолклор в модерната музика - била тя поп, рок, електроника?

Страх ги е. Нямат културата и натрупванията. Вместо това отиваш в Англия и те питат „Откъде си?". Ти: „От България". „И какво правиш?". „Блус!" - и англичанинът почва да те гледа странно: „Моля? Това България не беше ли там някъде до Турция?" Блус? Рап?! Това е музика на протеста. А ти - имаш жилище, облечен си, обут, нахранен, майка ти и баща ти ти дали всичко - и ти си недоволен?! От какво? Че си и чисто бял освен това. Какъв ти е проблемът?

Излиза един наш музикант и почва: „Имаме нов албум, в него има латино, има меренге, има карибска музика..." А там има един цял континент - Южна Америка, където всички, и млади, и стари от сутрин до вечер правят това. И не свирят на кавал или гайда...

Не ме разбрайте погрешно. Човек като се чувства част от нещо друго, то му идва отвътре. Аз мога да си седя уикенда в къщи и да си свиря с тебе колкото си искам Deep Purple или блус или каквото си искам. Това е хоби. Но да направиш клип, да излезеш и да се показваш, и да пееш на лош испански пред българи, които бъкел не разбират испански...

Друго - влизам преди години в един музикален магазин и виждам диск на Нона Йотова. На него пише НОНА на български и отдолу „The Best". И казвам: „Бихте ли ми подали диска „Хоха дъ бест"?"  И настава шаш. „Какво? Кое? Коя е тая Хоха? Ааа, това е Нона, не е Хоха". „Съжалявам, аз не живея в България, не знам - тука пише Хоха дъ бест". Разбирате ли за какъв абсурд говорим? Или го напиши на чист български, или на английски.  И ние искаме всичко да върви както трябва - сега, веднага. Това е процес, отнема време. Може би след години нещата ще се оправят...

Има ли надежда?

Е, ако кажа, че няма надежда, ще е много песимистично. Сега всеки си прави сам всичко - музика, текст, обложка и затова се раждат недоразумения като „Хоха дъ бест". Но професионализмът ще пробие в един момент. Както казва един мой приятел: „Като си такъв разбирач от всичко, що не си направиш операция на апендисита сам бе, брато?".

Винаги се опитвам да намирам надежда около себе си. Затова направих този проект с Иван, който е наполовина на моите години. Албумът е среща между традиционната българска музика и модерността. Но не е само това, историята е много по-интересна.

Една българска приказка

Имам една приятелка, българска певица, която живее в Ню Йорк. Обадих й се и й казах: „Влада, утре ще излезеш на улицата и ще ми изпееш една българска песен - „Пуста младост". Тя: „Абе, ти нормален ли си? Мога да вляза в което искаш студио". „Не, излез на улицата и ми изпей ето тази песен". И й я пратих. Българка, от 10 години в Америка.

Тя почва да пее и почва да плаче на 7-мата секунда. И това се чува. Защо трябваше да я изпее там на улицата? Защото във филма историята е друга: главният герой намери песента, която според легендата съживявала, изпя я тук и я изпрати на приятеля си в Америка, който беше в кома. И той се събуди.

И аз предположих, че ако някой в Америка ни изпее тази песен и ни я изпрати обратно тук, ще извади от комата българския народ...

Когато тя свършва да пее последния куплет, се чува един самолет през уличния шум. Но не е ясно дали той излита или каца. Дали някой се е върнал или е тръгнал натам? И затова последното парче в албума е с оная вода и с оня дъжд, който дано да измие цялата тази мръсотия, която е около нас. Да удари тази гръмотевица и да светне малко. Това е онова, което аз искам да се случи.

Oще: албум  бalkansky  димитър воев  ева квартет  емиграция  иван шопов  иво папазов  иво христов  изкуство  кукер мюзик  писмо до америка  проект  таланти  теодосий спасов  трент резнър 


Още от Musiccafe

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 07.10.2011, 12:51

24 Дебел | 11.10.201112:17

М-даааа истината е грозна.Хубава статия,ще си имам тема за размисъл до края на деня.....
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 11.02.2011, 21:28

23 Ivo Kuker Christov | 07.05.201112:55

www.ivochristov.com
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 12.04.2011, 19:05

22 Margarita Krasteva | 04.05.201111:29

красива приказка
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 13.06.2010, 08:12

21 джон арт | 22.02.201111:42

теа, НИКЪДЕ не съм казал, че някой тук е тъп, прочèти още веднъж коментара ми и ме поправи, ако бъркам. "невеж"е съвсем друго. бичкията, извинявай за чàлгата, но като ни пробутваш световнонеизвестни инди банди не си защитаваш тезата за известността. мога да им разглобя парчèтата и да ти кажа кой тон откъде е откраднат. нямам претенциите, в които ме обвиняваш, а "джон"са ме нарекли най-различни хора, преди много години и то без да се познават помежду си. накрая така си ми остана. а ония, с бисквитените имена, са много известни, не трябва да ги търсиш в гугъл, но дали това ги прави музикално значими? тезата ти издиша отвсякъде, затова преди да го "даваш дзен"- прочети малко за този вид будизъм! защото ако знаеш как изглежда звукът от пляскането с една ръка - няма да те плеснат с две. и не поправяй иво, преди да си оправиш правописа! неговата сентенция е правилна, а твоята - не! ако можеш да помислиш малко - ще го признаеш пред всички тук. бъди здрав, а бахура си го прибери... знаеш къде, но дали ще го намериш без чужда помощ?
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 10.12.2010, 06:25

20 Bichkiiata | 21.02.201118:33

Ivo Kuker Christov

Иво точно обратното е, човек знае точно толкова колкото вижда, чува, подуши , опипа...,

но то тука всеки се стреми да е оригинален дори и с цената на алхимията.

Просто исках да съм ви полезен с поглед на нещо което не сте чули, по същият начин по който и аз не знаех и прочетох тази дълга статия в работно време( което правя и в момента отговаряйки ти). Айде че ме чакат над 100 файла с детайли а трябва да правят оценка на материала и трудът след като им предоставя чертежите. Айде лек ден
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 11.02.2011, 21:28

19 Ivo Kuker Christov | 21.02.201117:59

Към Bichkiiata :

Човек вижда толкова, колкото знае.

....и разбира се, че всеки има право да бъде нещастен
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 10.12.2010, 06:25

18 Bichkiiata | 21.02.201117:33

До "джон арт-а"

Със сигорност не са бисквити:

http://en.wikipedia.org/wiki/The_Airborne_Toxic_Event
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 10.12.2010, 06:25

17 Bichkiiata | 21.02.201117:24

Така по ред на номерата,

Обикновенно съм злобен когато някой набеден и претендиращ дори и с името си "джон арт", че много обича културата (и бахура), а аз съм според него мързелив илитерат, но днеска е понеделник и ще подходя малко дзен.

Първо чалга съм чувал единственно докато съм бил в общественният транспорт или такси и то преди 12 години, може би имам лукса да живея в държава където индивидите опитали се да я наложат като музика #1 биха били утрепани с камъни.

Второ все си мисля, че известен е този за който не ти се налага да риеш в Уикипедия. В този контекст има страшно много музиканти, които не свирят лошо, но са известни на една средна по големина секта. По-миналото лято хвърлих една палатка в багажника и обикалях с жената из атлантическите провинции на Канада, през денят пътуване през ноща в бар, клуб или пъб. Просто се втрещих до какво техническо ниво и импровизация са достигнали обикновенни местни групи и едва ли някой от вас ги знае. Отделно всяко лято в Монреал се провежда един от най-големите джаз фестивали в света, идва народ и имена от къде ли не аз просто си слушам пия си бирата и крещя в зависимост дали ми харесват, в Уикипедия после не влизам.
Трето самият аз съм завършил индустриален дизайн, но работя като механичен технолог, чисто графически ми харесва погледът му има доста изчистен подход, само дето една от обложките му ( измежду горните 8 снимки ме връща в стил 80-те с тез звездички и съзвездия около голата глава, но той човека така го вижда )
Четвърто влизам в уикипедия да видя кой е Иво .
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 09.08.2010, 17:03

16 Stoyan Georgiev | 21.02.201112:04

Мисля, че авторът на коментар 15, трябва да поразгледа сайта и ще си намери още интересни материали за четене...
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 14.09.2010, 19:17

15 Аз008 | 21.02.201111:35

Това и интервюто с Иван Шопов са може би най-хубавите материали тук от мноооого дълго време ... Имат Съдържание!
Защо се "хващате" за имената?!? Какво значение има кой ги знае и кой не?!?
Вижте Човека! Вижте това, което прави. Силата и Идеите. "Такива хора трябват!" Такива трябва да сме.

пп: ... а иначе, с удоволствие бих си говорил с Иво Христов за Дизайн Усмивка
   

оценка

+0 -0

Най-коментирани