Кралят на фламенкото завършва 2010-а в зала 1 на НДК от 20 часа на 9 декември | webcafe.bg
Musiccafe

Пако де Лусия, тоест Андалусия

Ивайло Кицов
06.12.2010, 14:53 (обновена 13.02.2011, 19:02)
пако де лусия

Кралят на фламенкото Пако де Лусия завършва турнето си за 2010-а в зала 1 на НДК от 20 часа на 9 декември

В света на културните ментета - той, Франциско Санчес Гомез, грее дори по-колоритно от първообразите джаз и уърлд. Защото на базата на джем сешъна със самия себе си успя да открие израз на музикалния такт върху човешкия такт.

А може би обратното, мисля си, докато слушам „Cositas Buenas" - дебюта на Пако де Лусия в новия век; докато в съзнанието ми плува неговият предходник „Luzia"; докато сърцето пулсира със спомени от концертите на китарния гранд у нас (сам и с Маклафлин и Ал ди Меола); докато краката се борят за равновесие...

Голяма част от пиесите в „Cositas Buenas", плюс по-стари класики, са в репертоара на Пако, с който той обикаля световните сцени тази година. Успешното му турне ще завърши с концерт в зала 1 на НДК от 20 часа на 9 декември по покана на Sofia Live Club. Малко по-късно - на 21 декември, кралят на фламенкото ще навърши 63.

„Еха, какво ви предстои... Пако е в страхотна форма, направо ни сцепи от свирене. И вече оставя много въздух около ритмите, използва хармоника и излиза с едни нафукани музиканти от Испания и Куба, абе - фиеста!", развълнувано ми сподели по телефона Жоро Танев, краен фен на китарния саунд, който от години живее в Копенхаген и е гледал де Лусия и неговия бенд там буквално преди дни.

Саундът на китарния магьосник листи, подобно енциклопедия, историята на фламенкото, като отделя не само плътски, но по-важното - емоционално, величието на уърлд саунда от комерсиалната му форма - съвременното етно.

Не толкова с минималния скалпел на класиката (Родриго, Фала, Албениз) или балетното и саундтраковото музициране (театралната постановка "Los Tarantos", филма "Кармен"), повече с първосигналната система на древните си учители Ел Ниньо Рикардо, Карлос Монтоя, легендарния Камарон де ла Исла, с когото издават 10 звездни албума между 1968 и 1977. Експериментите с бузуки, флейта, кахон и уд предстоят тепърва.

Върху струните сега танцуват булерия, тиентос, танго, румба, а солериас и алегриас актуализират новата стара мода да се кроят актуални дрехи от вехти носии. Модерна е ценностна система на Пако, въпреки есенциите на традицията, с които полива и музата, и китарата си.

„Никога не съм се опитвал да „чета" музиката, изпълнявам я така, както идва от сърцето ми. Каквото и да изсвиря, все е фламенко", обяснява виртуозът, чиито арпежи и синкопи въздействат еднакво емоционално и в припряната сутрин, и в неориентирания следобед.

За да разберем по-добре неговата музика, трябва да вникнем в духа на фламенкото като песен на „социално онеправданите" от Андалусия.

То е вик на болка, на недоволство и яд, който, подобно блуса, черпи сила от най-тъмните меандри на живота. Ако нервният ритъм на булерия дава израз на радостта и страстта, на гордостта и дързостта, то в него не липсва и отчаяние. Фламенкото носи със себе си нещо съвсем конкретно, тъй като говори за онова, което е в душата на всеки от нас.

Ако мъките, болките и терзанията ни могат да бъдат показани, то тази музика отива по-далеч, разказвайки за необяснимото и дълбокото, което можем само да почувстваме, и което само един музикант като Пако де Лусия е в състояние да изрази. Чуй внимателно песите (обикновено бисови ) - „Alcazar De Sevilla", посветената на дъщеря му „Antonia", „Entre Dos Aguas", „Zyriab", „Almoraima"...

Те неслучайно са любими и на самия музикант, чийто житейски календар е „от турне до турне", по собствените му думи. "Пътуването по света и срещите с  публиката ми позволиха да открия свободата в музиката", признава Пако.

Неговото първо турне е в Централна Америка с фламенко формацията на Хосе Греко през 1961. По време на обиколката 14-годишният китарист още шлайфа струните, но съдбата го среща с композитора Марио Ескуадеро и най-вече със Сабикас, който му отваря очите за това, че не е важно само да свири много добре, а трябва да се представя и със собствена, авторска  музика.

„Лесно е да се каже" - коментира 20-години по късно Пако с чувство за хумор. - „Каква мелодия да уловиш, когато всички по-възрастни наоколо свиреха и я прибираха преди мен".

Роден в Алхесирас - малко градче от провинцията Кадис в най-южната част на Иберийския полуостров, на 21 декември 1947, Франциско се появява пред публика за пръв път едва на 11, поощрен от своя баща Антонио, свирещ на китара по баровете след  работа всяка вечер, за да позакърпи оскъдния фамилен бюджет. Същото прави и синът му Раймон, по-големият брат на нашия герой.

Той приема името Пако де Лусия в чест на майка си - португалката Лусия Гомез. „Чудна жена беше тя - надарена с природна интелигентност и предразполагаща усмивка", спомня си Пако. „И досега викам нейния образ в съзнанието си преди всяко важно за мен събитие".

Например през 1970, когато музикантът се изявява по случай 200-годишнината от рождението на Бетовен и 25-годишнината от смъртта на Бела Барток пред меломани от цял свят в „Паласио де ла Музика", Барселона. Сред въодушевената публика е една VVIP (много-много специална) личност  - Джон Маклафлин. Но, както е известно, нищо случайно не е случайно.

Девет години по-късно Маклафлин, Де Лусия и Лари Кориел събират китари  в прочутото трио, с което обикалят света. Знойното им шоу е документирано в Ройъл Албърт Хол за проекта „Meeting The Spirits". Лари Кориел е заменен от Ал ди Меола през 1981, а светът получава може би един от най-важните (и не само за джаза) записани на жуво албуми - „Saturday Night In San Francisco".

"Честно казано, това беше музика, изпълнена за собствено удоволствие и за почитателите на чистите сола. На никого от нас не му и минаваше през ум, че този проект ще придобие световен успех. Мислехме: на кого ли ще му пука за три акустични китари заедно, но се зарадвахме, че с нашите изпълнения сме открили път към сърцата на толкова много хора", не крие Пако.

Почти „случаен" е и неговият „хит" - баладата „Have You Ever Really Loved A Woman", записана с Брайън Адамс за саундтрака към филма „Дон Хуан де Марко" през 1995. Без катарзистичните мъки, положени от не един и два тандема заради пробив в световните чартове. „Двамата просто си влязохме във времената", скромно обяснява Де Лусия.

Пословичен с взискателността си и строгия пропусквателен режим, който поставя пред своите собствени композиции, преди да ги допусне до официален диск, в навечерието на 65-а си годишнина Пако има идея да се „поотпусне".

Да преслуша отново купищата ленти, невидели бял свят и останали по рафтовете на различни студиа през над четвъртвековната му кариера. Да ги пресее грижливо и да ги подреди в специална антология. Нещо като „неизвестният Пако", примерно.

Или пък следващ албум?

... Виртуозът си знае какво да прави. Защото не е лесно в суровата мъжка конкуренция на бизнес като този десетилетия наред всички да те наричат Краля на фламенкото. Такъв артистичен прякор не се присвоява.

Трябва просто да си го заслужил.

Oще: концерт  пако де лусия 


Още от Изпълнители

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 01.10.2010, 17:03

2 tougherty | 11.12.201012:34

Концертът в НДК беше невероятен. Нямам думи да опиша колко хубаво беше.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 01.11.2010, 16:52

1 Thea Atanasova | 10.12.201018:48

Гледам че има много коментари по темата Усмивка Едно нещо мен ме дразни обаче. Защо всички звезди в залеза на кариерата си изведнъж се сещат да посетят България? Дали пък не е защото са им свършили финансите??
   

оценка

+0 -0

Най-коментирани