Любовта, когато е космата и се движи на четири лапи | webcafe.bg
Petcafe

Любовта, когато е космата и се движи на четири лапи

Мария КасимоваМария Касимова
28.12.2017, 15:35 (обновена 29.12.2017, 15:56)
Лабрадорът Нестор

Снимка: © Личен архив, Мария Касимова

Куче по три. Две бежови и една черна муцуна, бебешка. За Ринго, Арчи и Нестор, без които щях да съм просто едно тъжно, празно, самотно и небалансирано двуного. (на снимката: Нестор)

Преди всички мои кучета

Знаех, че трябва да се разхождат поне два пъти на ден. Нямах опит. Само едно малко плюшено пекинезче, което влачех на въженце из софийските тротоари около три месеца, когато бях дете. Сънувах кучета, мечтаех кучета. Никога не ми взеха – знаеха, че тежестта от гледането на животинче вкъщи щеше да падне върху тях, моите родители.

Когато пораснах достатъчно, станах собственик на куче за първи път. Срещнах най-безпрекословната обич на света. Свикнах с космите навсякъде, миризмата на зоологическа градина понякога и непрекъснатото безрезултатно чистене. Разбрах, че имам най-добрите учители по любов, защото само кучетата не я измерват, не я съпоставят и не я разменят.

Не си взех котка не, защото не ги обичам, а защото имах нужда от споделеност. Кучето ми ме направи съзерцател. Даде ми чувствителност към неизказаните с думи неща.

Добрият Ринго, Първородният


Ринго и Нестор. Снимка: личен архив, Мария Касимова

На тридесет и девет години съм. Разведена от близо три години, с две момичета на петнайсет и осем. Във времето, в което не живеем с баща им, по собствена вина съм се превърнала в домашна прислужница, детегледачка и кариеристка.

Поела съм всички домашни задължения и в момента, в който си давам сметка за това, решавам, че присъствието на куче у дома ще принуди децата ми да полагат също грижи за нещо. Че дълбоко се заблуждавам, ще разбера на по-късен етап, когато ще се осъзная като истински кучкар, прекарващ всяка сутрин по час и половина в парка.

На този етап обаче тръгвам на разузнавателна обиколка из зоомагазините на София в компанията на близък приятел с куче, пред когото тържествено съм обещала да не купувам нищо на този етап. Само да гледам, да мисля, да осъзнавам.

Спазвам обещанието си в първия магазин, където едно бежово лабрадорче ми стопля сърцето. Във втория обаче иззад една торба с кучешка храна изскача малка, златиста топчица, мята се в скута ми и застава там. Всичките ни опити да отклоня бебето ретривър от новото му гнезденце се оказват безуспешни – местя го, а то се връща и връща с оня поглед „Аз съм твой! И ти си моя! Просто ме взимай и да тръгваме!“.

Взехме се, разбира се. Платих го с кредитната си карта, защото нямах предвидени пари като за придобиване на кученце – легло, каишки, играчки, храна... Отскочих до вкъщи да взема децата и се върнахме заедно да си приберем Ринго. Името го измислих аз.

Ринго се оказа живичко, но доста неукрепнало малко бебе. Ветеринарят, който дойде у дома да го види, ме предупреди, че може и да не оцелее. Беше от онези кутрета „внос от Унгария“, които някакви търгаши прекарваха през граница в кашони едно връз друго, току-що откъснати от майките им – на има-няма четиридесет дни.

Понеже отказваше да яде се налагаше да му изливам млякото в гърлото. И за да го правя по няколко пъти на ден, си взех отпуск. Хранех го със сребърната лъжичка, с която съм захранвала дъщерите си. Спеше в скута ми през деня, а вечер го приспивах в леглото му и цялата в слух си лягах в моята спалня. Два месеца къщата ни беше минно поле от кучешко „ако и пико“, както казваше малката ми дъщеря. Бършехме навсякъде, сутрин прескачахме малките тортички със запушени носове и чакахме с нетърпение да дойде времето за първата разходка.

И така Ринго укрепна. Стана красив, голям и невъобразимо добродушен голдън ретривър, който беше в състояние да играе непрекъснато и навсякъде. Самостоятелните му часове у дома, докато аз работех, а децата бяха на училище, преминаваха с обичайни бели – изядени ъгли на стените, докопани и сдъвкани книги и документи, изкопани саксии и изскубани цветя.

Притесненията ми около неговото израстване не спираха и затова потърсих онлайн общност от любители на кучета, с които да обменям опит. И така съвсем случайно в предложенията за приятелства в сравнително новата по онова време система за общуване Фейсбук се появи профила на мъж, чиято снимка беше с любимото му куче – лабрадор. Казах си, че след като профилната му снимка е с кучето му, това е моят човек!

И му писах. Разказах му за Ринго, попитах го за съвет, той ме запозна онлайн с неговия Арчи, а след два месеца се видяхме и на живо в родния му град – Париж…

Точките по-горе са, за да спестя едни твърде лични неща, които се случиха в няколко следващи години и да стигна до момента, в който... В който аз и Стефан, заедно с нашите кучета Ринго и Арчибалд и моите две дъщери, вече сме семейство.

Арчи. Снимка: личен архив, Мария Касимова

Арчи и смъртта на най-добрия приятел

Него видях преди стопанина му, който щеше да ми стане съпруг три години по-късно. „Ако кучето ме хареса, нещата ще се получат“ си повтарях на ум, докато крачех към адреса на Стефан и Арчи, за да се видим за първи път на живо. И когато отворих вратата, отнякъде изскочи той – лабрадорът Арчи. Метна се върху ми, а дебелият му, влажен и топъл език започна усърдно да ме облизва. Беше ме харесал.

В средата на юни 2017, седмица преди премиерата на първата ми книга в България, тръгвам от острова, където живеем аз Стефан, Ринго и Арчи, за София. Не ги оставям за първи път – моите ежемесечни отскачания до родината винаги са мъничко тъжни, но пък те добре се справят заедно.

Арчи е от онези кучета, които живеят с мисълта, че постоянно и непрекъснато трябва да се грижат за своите хора. Винаги, когато се размърдаш, чувстваш погледа му някъде зад теб – притеснен, че може нещо да не ти е наред и той трябва да го оправи. Когато се мотая в кухнята, Арчи винаги е наоколо. Застопорен в своята си поза, умислен, вторачен с кафявите си очи в мен и някак винаги леко сбърчил вежди.

От годините, в които е живял единствено и само със Стефан, Арчи има една привилегия – само той може да се качва да спи на дивана в хола. Това е моят домакински ад. Колкото и да покривам белия диван с какво ли не,  мокрото му тяло оставя следите си върху дамаската, а ситните му, остри косъмчета се забиват завинаги в тапицерията.

Стотици пъти съм се извинявала за „косматия“ ни диван пред разни гости. И сигурно стотици пъти ме е било яд на Арчи, че си го е присвоил.

Сега, три месеца след смъртта му, не знам какво не бих дала, за да го видя как бавничко идва отнякъде, слага лапата си на седалката, поглежда ме сякаш, за да поиска разрешение, и още преди да съм казала и гък се е качил и настанил с пуфтене.

Арчи избра да почине тогава, когато мен ме няма у дома. Два дни преди края си започнал да се движи неориентирано, да се блъска в предмети, да не разбира команди. Лекарите не дали надежда. Взели го за наблюдение за една нощ и на сутринта извикали мъжа ми да се простят. Никога не съм виждала съпруга си да плаче.

И сега не го видях – само чух сподавените му сълзи, докато ми разказваше по телефона как е взел решение да приспят Арчибалд – най-царственият, добродушен, аристократичен, умен и честен куч, когото познавам.

Не взел тялото му – решил да си остави спомена от тичащия по бреговете на морето свой приятел, вместо да му търси място в домашната ни градина. Прибрал се заедно с моя Ринго и поплакал на косматото му рамо. На другия ден ми каза, че ще вземем ново кученце. Не, за да замени Арчи, а за да продължаваме да се радваме на най-чистото живо присъствие в живота си. Така Арчи чрез смъртта си донесе в живота ни нашето ново куче бебе – черният лабрадор Нестор.

Нестор. Снимка: личен архив, Мария Касимова

Нестор и животът продължава!

Докато паркираме колата си пред развъдника в централна Франция, фиксирам в градината малко черно петно, което се рее самостоятелно в малка градинка пред приказно каменно бунгало. Пухкаво едно такова, с големи и тежки лапи и опашка, която постоянно е в статус „щастлив съм да те видя“. „Това е нашето момче“, казвам на Стефан. Така се и оказва.

Попълваме купища документи, запознаваме се със здравния статус на нашето момче и отиваме да го прегърнем за първи път. Той се залепва за ръцете на Стефан и главата му наднича над лакътя му с онази физиономия, която всеки кучкар би разчел като „Къде се забави толкова време, знаеш ли откога те чакам?!“.

Когато малко по-късно, нагушкан и намачкан, го оставяме на земята, той сяда на дебелото си дупенце, протяга крачето си встрани точно така, както правеше Арчи, и придобива типичния лабрадорски поглед на притеснен за стопаните си домашен любимец.

Качва се в колата все едно винаги е бил там, настанява се удобно и спи на пресекулки. Щом протегна ръка към телцето му, за да му показвам, че не е сам и го обичаме, отвръща ми с чистосърдечно и активно бебешко близане. Когато вечерта го гушкам преди сън, лапите му ми замирисват познато – на мръсни чорапки. Сигурна съм, че тази миризма ми харесва само и единствено в този си вид.

Започва новото ни приключение, наречено Нестор. Нестор, който още в първия ден у дома, ми показа, че нито едно куче не заменя друго. Че всеки един от тези наши мълчаливи, любими и верни приятели, е отделна вселена, в която ти предстои да се настаниш. Че характерите, които носят, са различни и сами по себе си, но единственото, което ги обединява си ти. Просто защото безусловно, винаги и до края на живота си безумно те обичат.

Oще: story  домашни любимци  животни  кучета  лабрадор  развлечение 


Още от PET CAFE