Те отново бяха заедно.
Изправени един до друг, както сме ги виждали много пъти преди началото на незабравимите битки, в които се хвърляха един за всички и всички за България.
Този път не бяха в цветовете на трибагреника, а всички в черно. Бяха отбор на скръбта, който не изпращаше просто бивш съотборник, а се прощаваше с брат и боен другар.
Макар и с посребрели коси и загубили гладиаторските си фигури, четвъртите в света изглеждаха по-силни от всякога.
Трифон ги обединяваше приживе, а сега ги събра отново. Нямаше боричкане на чепати характери, нямаше и вечната борба за по-по-най. Имаше единствено жив плет от помръкнали фигури на изключителни мъже и българи.
На няколко метра един от друг стояха Боби и Ицо. Двамата големи от години не могат да се разберат кой е по-голям, но в скръбта си бяха равни. Само можем да гадаем, но почти се досещаме какво са си помислили, когато са се срещнали насълзените им очи...
В моменти като този си даваш сметка за много неща, а за съжаление тъгата е добър арбитър. Когато те налегне мъката, най-добре осъзнаваш дребнотемията и суетата.
А мъката става неудържима, когато проумееш какво си загубил. Когато осъзнаеш, че с Трифон умира и нещо от теб. Голямо и велико.
Но за добро и лошо те са орисани да бъдат заедно. Такава е съдбата им и не могат да избягат от нея.
Те никога няма да бъдат еднакви, но винаги ще ги обединява материалът, от който са направени. За зла участ железните трябваше да изпратят най-железния без време.
Но го направиха заедно и рамо до рамо - както армия се разделя с велик генерал.
