Поезия, сълзи и романтика – как Бербатов разби сърцето на Тотнъм | sportcafe.bg
Sportcafe logo

Поезия, сълзи и романтика – как Бербатов разби сърцето на Тотнъм

4534535Борислав Орлинов , 4-4-2
22.07.2016, 23:14 (обновена 25.07.2016, 17:13)

1 от 8 снимки Назад Напред

berbatov

Снимка: © getty.com

Нападателят обърна гръб на Тотнъм и остави приказката си в отбора недовършена.

Изминаха десет години от момента, в който Димитър Бербатов пристигна на „Уайт Харт Лейн“. Юбилей, който няма как да не бъде почетен, защото периодът на българския футболист при „шпорите“ оказа огромно влияние на клуба – както в положителен план, така и в отрицателен.

Нападателят обаче винаги е бил такъв – еднакво обичан и мразен. Той е и сред малкото хора, които могат да те накарат да повярваш в невъзможното, било то на клубно или национално ниво, а после да те разочароват без капчица съчувствие.

От онзи тип играчи, които в един мач карат феновете да настръхнат, наслаждавайки се на велик момент, а в следващия да могат да гледат как и най-верните им почитатели умират, без да изпитат жал към тях.

Димитър можеше да танцува между най-елитните защитници в Европа толкова добре, колкото и да „изчезва“ от терена срещу средняци във Висшата лига. Той беше любов и омраза, идол и антигерой, гордост и срам. Но остави наследство.

Всичко започна с 10.9 млн. паунда, които английският отбор плати на Байер Леверкузен. Това бе началото на революцията в Тотнъм, която продължава и днес. Единственото нещо, което хората по трибуните на „Уайт Харт Лейн“ знаеха за Бербатов, бе онова уникално отиграване срещу Рома през 2004-а.

Точно 10 секунди бяха нужни на всички фенове на „шпорите“ да се привържат към новото попълнение:

Нека не забравяме, че онзи Тотнъм нямаше нищо общо с този сега. Сега тимът се стреми към топ 4, а тогава се задоволяваше на класиране в средата на таблицата. И ако на Евро 2016 гръбнакът на английския национален отбор бе от футболисти на „шпорите“, то преди десетилетие лондончани предимно пазаруваха недоказани чуждестранни играчи.

Мартин Йол даде блясък и донесе нещо различно в лицето на Берба. Адаптирането на българина беше постепенно и се случи благодарение на мачовете за Купата на УЕФА. С времето той се наложи и се превърна в сивия кардинал на отбора. Нямаше и как, защото беше в пъти по-талантлив от всички останали.

Можеше да си позволи да бъде примадона, да е арогантен и често пъти неразбран, но всички се съобразяваха с него, толкова влиятелен беше.

Най-голямата атракция пък бе партньорството му с Роби Кийн. Тандем, който бе съставен от компоненти с различен стил на игра, различно поведение и мислене, но се допълваха взаимно. И така отключиха един у друг най-доброто, на което са способни.

Ирландецът беше като куче, което обожава стопанина си умира за него. А когато собственикът му се появи, се хвърля на врата му. 10-ката се раздаваше и влагаше и последната си капчица енергия на терена. А след края на двубоя си тръгваше кален, потен и с болки по цялото тяло.

Бербатов обаче беше замесен от друго тесто. Той приличаше на котка, която виждайки, че стопанинът й се прибира, просто го поглежда, а често пъти дори не му обръща внимание. 9-ката отказваше да полага излишни усиля, работеше на бавни обороти, но така създаваше и шедьоври. А химията в атаката плашеше фаворитите за титлата в Англия.

Митко беше незаменим и стана голмайстор на Тотнъм и в двата си сезона, прекарани в Северен Лондон. Маниерът му на игра и увереността му всяваха пълно спокойствие у мениджъра.

Обещанията за бъдещето бяха налице. „Шпорите“ си имаха свой стил – да, със слабости в отбрана, но доставяха удоволствие, когато човек ги гледа. Купата на Лигата, за която Тотнъм мина през Арсенал, а после и през Челси на финала, пък донесе дългоочаквания трофей във витрината на отбора.

Бербатов се превърна в символ на промяната, в идол и любимец на публиката. Плановете на българина обаче бяха съвсем различни. Той приличаше на човек, който всяка вечер играе шах срещу себе си, мислейки как да порази врага. А врагът вече беше в бяло.

Димитър знаеше, че ще разбие сърцето на отбора, който повярва в него, но не можеше да избяга от природата си. Вече гледаше напред и мечтаеше за Манчестър Юнайтед.

С трансфера му дойде и краят на една ера, защото си тръгна и Роби Кийн. Дарън Бент и Роман Павлюченко не се допълваха, нямаха нужната класа и най-вече онази тайна съставка, която правеше всичко да изглежда като магия.

Митко си тръгна в края на лятото, когато не можеше да бъде заменен, когато най-много болеше. А головете, които вкара с екипа на Тотнъм, нямат аналог – атрактивните волета, преките свободни удари, елегантните овладявания. Поезията, която донесе със себе си, а после си взе.

Някои въпроси винаги остават – какво щеше да стане, ако беше останал. Лятото, в което си тръгна, дойде Лука Модрич. Ами тактическата свобода на Хари Реднап? Точно това, от което българинът винаги се е нуждаел. Представете си го заедно с Гарет Бейл.

Никога няма да знаем, защото някои от най-хубавите филми са с недовършен край. Така оставят зрителите да използват въображението си и да се включат в процеса. А като един истински творец, Димитър Бербатов направи точно това – остави последната страница от приказката си в Тотнъм празна.

Oще: английска висша лига  англия  арсенал  висша лига  гарет бейл  голове  димитър бербатов  купа на лигата  купа на уефа  магия  манчестър юнайтед  наследство  поезия  разбито съре  роби кийн  рома  романтика  тотнъм  уайт харт лейн  челси  червените дяволи  шампионска лига 


Още от Футбол свят

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.


Видео