Толкова близо и... толкова далеч.
България отново не стигна до медал на голямо първенство по волейбол. Останахме четвърти на Евро 2013 след 0:3 (22, 30, 25) от Сърбия в двубоя за бронза.
Както всеки път в последната година (а и не само), остана привкус на нещо изпуснато. На възможност, която не сме уловили.
И в неделя срещу сърбите отборът ни не бе по-слаб на игрището, не отстъпваше в елементите на играта. Имаме изпълнители, очевидно имаме и добър треньор в лицето на Камило Плачи.
Имаме и отбор, и дълга и равностойна пейка с резерви.
Липсва ни онова малко нещо, което различава отборите шампиони от много добрите отбори.
Какво е то - предстои търсенето да продължи...
В последната година сме неизменно в четворката на най-добрите на всяко състезание - олимпиадата, два пъти в Световната лига и сега, на европейското. Но винаги оставаме четвърти.
Във всички три гейма бяхме равностойни и имахме аванс от поне точка в определени периоди.
В първия водехме до 14:11, след което изпуснахме инициативата и съперникът не я даде до края на гейма - 25:22. Сърбите рискуваха смело на начален удар, не се притесняваха да търсят силата.
Ние опитвахме да играем на сигурно в решителните моменти. Късметът също често избираше съперника.
Не успяхме да спрем Александър Анастасиевич, който ни бомбардираше безспирно. Преди първенството се говореше как сърбите щели да усетят липсата на Иван Милкович... На тази позиция се появи Атанасиевич, който е играч №1 на турнира за тима.
Във втория гейм настигнахме в края сърбите при 23:23 и започна драма. Повеждахме, после те дърпаха с една точка... Победата се колебаеше от коя страна на мрежата да кацне. И пак - спечелиха те с мъничко късмет и повечко риск - 32:30.
В третата част водехме до 19-ата точка, играехме уверено след силна серия от начален удар на Виктор Йосифов. В края обаче възелът пак се разплете не по наш вкус.
Пак няма медал за усилията на този тим. А без съмнение той заслужава такъв.
Времето е пред него, а търсенето на онова малко нещо продължава...
