Малко преди зимните олимпийски игри във Ванкувър през 2010 г., тогавашният президент на МОК – Жак Рох – помоли тогавашния президент на Русия – Дмитрий Медведев – да разреши проблема с допинга в страната.
6 години и половина по-късно се вижда, че молбата на Рох е преминала покрай ушите на властимащите. Забравили ли са? Не са я взели на сериозно? Или са я отчели, но са решили да продължат по „мръсния” път?
В неделя Международният олимпийски комитет (МОК) не наложи пълна забрана на руските спортисти за участие на олимпийските игри в Рио де Жанейро, които започват само след броени дни - на 5 август.
Президентът на МОК, Томас Бах, каза след решението: „Всеки човек трябва да получи индивидуално правосъдие. Поставихме летвата максимално високо в решението си спрямо руските спортисти и участието им в Рио. Всеки от тях трябва да изпълни нашите много стриктни критерии, които създадохме днес”.
В допълнение – МОК не позволи участието на нито един спортист под неутрален флаг. Това означава, че състезателката на дълъг скок Дария Клишнина ще се състезава под руското знаме и ще бъде единственият руски лекоатлет на Игрите.
МОК изпусна златна възможност да накаже руската държава и така да създаде прецедент. Прецедент, който ще може да дойде на помощ при последващи подобни нарушения, при които цяла една държавна машина е задействана в подкрепа и укриване на използване на допинг.
Прецедент, който вече бе създаден от Международната асоциация на лекоатлетическите федерации (IAAF), подкрепен от Спортния арбитражен съд в Лозана (CAS), във връзка с изключването на руските лекоатлети.
Вместо това, МОК си изми ръцете и прехвърли топката на отделните международни асоциации, които трябва да решават за всеки спорт поотделно.
Отделно, МОК създаде друг прецедент – нито един руски спортист, за разлика от който и да е друг спортист на света, няма да може да участва на Олимпиадата в Рио, ако някога е бил уличаван в използване на допинг, независимо дали вече е изтърпял наказанието си.
Сега, химикът Григорий Родченков, чиито показания бяха в основата на разплитането на допинг-скандала и който винаги е бил част от руския спорт, е наричан предател и психопат.
Край на защитата
"Спортът е може би единственият аспект от живота в Русия, който не се е променил в последните 100 години. Той е крепост. А тази крепост или ще рухне, или трябва да бъде реконструирана в продължение на много години. Нищо не може да се направи за половин година дори под заплаха за отстраняване от Олимпиадата. Ако кажете "Дайте да съборим всичко", ще ви попитам: А вие имате ли план какво трябва да се изгради на това място? Колко време ще строим? Колко ще ни струва всичко това? Ако просто разрушим всичко, това не е план", казва журналистът Евгени Слюсаренко.
Този пример дори не е мнение - той е начин на мислене, и за съжаление много хора го споделят. По този начин размишляват и управниците, които са в руския спорт от дните на Съветския съюз.
Ако ще събаряш всичко, трябва да построиш нещо ново. Както всяко начало, ще е трудно и скъпо. Но при нас нищо не бе построено. Просто на старата крепост бе сложена нова фасада.
Когато Ричард Макларън определи в доклада си Федералната служба за сигурност (ФСБ) за приемник на някогашния Комитет за държавна сигурност (КГБ), всички в Русия се посмяхме. Но за факта, че руският спорт е приемник на съветския, говорим с гордост. Това не е ли смешно?
Изборът вече ни бе даден. Преди 6 години и половина. Коментарите на Рох не бяха достатъчни за Русия обаче. Ние решихме да не се променяме. Да не провеждаме реформи. Независимо дали харесваме новите правила в спорта, трябва да ги следваме.
Ние обаче действаме по други правила. Още повече – винаги действаме в цайтнот
Съгласете се, че всичко това се случва типично по руски - с нашия манталитет, с нашия поглед върху спорта рано или късно щяхме да се натресем в блатото. Не сте ли съгласни? Значи, Макларън и останалите "екзекутори" явно разбират проблемите на руския спорт по-добре от нас самите. Неслучайно във всички коментари, доклади и разследвания най-ключовото изискване към Русия е да промени отношението си към допинговата култура.
Проблемът не е в това, че цялата руска система е порочна - олимпийските медали не зависят от спортното или политическото устройство.
Бедата на руския спорт се крие не в уредбата, а в съзнанието. Русия не успя да промени самостоятелно отношението си към допинговата култура - независимо от външните знаци. Оказа се прекалено сложно, затова сега, проснати на земята по очи, ще трябва да преживеем шока. Няма да сме първите, няма и да сме последните, които ще трябва да измислят начин за възстановяване.
Може би не всичко ще е напразно. Може би излизането от комата, преминаването към чист и честен спорт и живот ще ни накара да се чувстваме много по-приятно, отколкото 33-те медала от Сочи.
