Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Мисия Лил, ден първи

В "Делириум" винаги е весело!
Сертификатът на "Делириум" за рекорд на Гинес като заведение с най-богат избор на бира в света
Аз като ви казвам, че в "Делириум" винаги е весело...
Сергии, забрадени жени - това не е Близкият изток, а центърът на столицата на Европа Брюксел...

20 октомври, сряда

19:00 (централноевропейско време)

Най-сетне съм в обичания от мен, бил той и мръсен, мрачен и дъждовен, Брюксел. След като долетях от Будапеща, се намирам на южната гара на града, където ме остави автобусът от близкото летище Шарльороа и трябва да отида в хотела, който съм си запазил.

Междувременно виждам супермаркет и веднага се вмъквам вътре, за да купя няколко шоколада, защото на връщане вероятно няма да имам никакво време. Белгия се бори с Швейцария за страната с най-добър шоколад и аз съм на нейна страна в този двубой. По отношение на бирата съм на друго мнение, но ще го споделя малко по-късно в дневника.

Трябва да хвана трамвай за намиращия се в покрайнините на центъра квартал Моленбек и безуспешно се опитвам да си купя билет от машината за продажба на билети. "Ценната хартийка", както описателно наричат билетите по-просто устроените колеги струва 1,70 евро, но тъпият автомат отказва да ми върне ресто от 2 евро и ми ги връща, без да ме попита. Иначе щеше да разбере, че нямам нищо против да му оставя 30 цента бакшиш и да си получа билетчето. Всичко това води до заключението, че ще се возя гратис. Слава богу, контрола не идва (не съм виждал такава и в предишните си три ходения до столицата на Европа).

20:45

След като се настаних, изкъпах и проверих мейла и фейсбука си, трябва на първо време да помисля за две неща - къде да вечерям и къде да гледам второто полувреме на Шампионската лига (тъй като мачовете започват ей сега).

Отправям се към идеалния център на Брюксел - Бурс (Борсата, чиито стълби са тамошния Поп - мястото за срещи) и Гран Плас (градския площад).

21:30

Някъде там решавам да хапна китайско. По принцип като отида в чужбина се стремя да ям местна храна, но белгийската кухня не се слави като нещо особено и мога да го потвърдя от личен опит. Затова решавам да експериментирам дали китайското навсякъде по света е едно и също. Сядам в непретенциозно изглеждащо ресторантче, сервитьорката е любезна и изненадващо и за китайка, и за белгийка, говори перфектен английски. Поръчвам си блюдото на деня - свинско по съчуански, което е идеална за Брюксел цена от 5 евро. Заедно с него взимам и китайска бира, чието име, естествено, не можах да запомня, но не беше лоша. За съжаление, яденето, макар и да се различаваше от китайското в българските ресторанти (което обикновено е адски тежко заради мазнината от пърженето), беше немарливо сготвено (парченцата чушка имаха люспи), а и месото бе оскъдно.

22:00

В съседство (точно срещу борсата-поп) се мъдри ирландският пъб "О'Райли", през чийто прозорец съзирам чудни създания - девойки с къси полички и пера на главите. Решавам, че именно тук ще гледам мач, за да разреша загадката кои са те и защо са такива.

За съжаление, мачът, който излъчват, е свръхбезинтересният Манчестър Юнайтед -Бурсаспор - все едно са се наговорили с българската телевизия! Искаше ми се да гледам Олимпик (Лион) - Бенфика като сблъсък на два силни и равностойни отбора или Интер - Тотнъм, който се оказа невероятно футболно шоу, но както и  да е, и без това не внимавам в картинката, защото погледът ми е все в десетината облечени по еднакъв начин девойки.

Придърпвам една от тях и тя ми обяснява, че това е униформата на техния студентски клуб и че днес организират парти, на което правят коктейли и ги продават, за да съберат пари за клуба. Коктейлите са съответно бакарди с кола и бакарди със спрайт, но аз не си купувам, защото не обичам бакарди, а и не искам да се напивам, след като вече съм си взел бира.

Оказва се, че тези студентски клубове са нещо много разпространено в Белгия, като успявам да вникна в смисъла им - всеки клуб си има специфична униформа и целта им е благородна: най-грубо казано, да си правят партита и да се напиват.

Сред девойките са се внедрили и младежите от някакъв момчешки клуб - до един със зелени барети и дразнещо шумни.

След като мачът свършва, а с него и ирландската ми бира "Килкени", протяжно мисля дали да остана, търсейки комуникация с противоположния пол тук, или да се преместя там, накъдето бях тръгнал. Взимам решение в полза на втория вариант, просто нещо не съм в настроение да полагам усилия да съм на една вълна с тийнейджъри (били те и много красиви). Това със сигурност включва напиване, а на другия ден трябва да пътувам. Сигурно остарявам.

23:20

Ето ме в любимия ми бар в Брюксел (а и не само там) - "Делириум". Никак не е трудно това място да ти стане любимо, при положение че държи рекорд на "Гинес" с 2004-те вида бира в менюто си. Той е поставен през 2004 г., та затова. Оттогава насетне те са се увеличили докъм 2700. С известно разочарование установявам, че все още нямат българска бира (въпреки че някъде преди 2-3 години им отправих строга забележка), но за това пък имат от Буркина Фасо например! Явно просто следващия път ще трябва да им донеса 4-5 бутилчици от предпочитаните си родни марки!

23:30

Всичко е наред в "Делириум"! Има си даже и група на живо, която свири напълно прилични кавъри на известни рок хитове, барманите са пичове с енциклопедични като менюто познания за пивото, а клиентите (и особено клиентките) имат одухотворени физиономии.

Пия си любимата ми разновидност на любимата напитка - германска пшенична нефилтрирана бяла бира. Тук е мястото да се произнеса по бирения спор - между Белгия и Чехия аз гласувам за Германия като най-силна държава в това отношение.

Затова и следващата ми халба е пълна отново с немска напитка - този път медено пиво. Честно казано, не ми хареса, твърде сладко е въпреки всичкия лед, който му насипах, за да намаля сладостта.

21 октомври, четвъртък

2:00

Няколко белгийски бири по-късно решавам да си тръгна. Дотук добре. Но якето ми, което бях закачил на облегалката на съседния стол на бара, го няма.

Усъмнявам се първо в себе си и отивам до горния етаж, където също седях за известно време. И там го няма. Правя си самоанализ и преценявам, че няма как да съм толкова пиян, че да съм го преместил и да съм забравил. Питам бармана и момчетата, седящи до мен. Нищо.

Отказвам да повярвам. Има такива моменти в живота, в които не трябва да приемаш реалността, защото е прекалено тъпа и трябва спешно да се промени. Не ми се вярваше хора като тези, които идват в "Делириум", да откраднат яке. Не ми се вярваше и най-вече, че ще се прибирам в студа навън без него, както и че сутринта ще трябва да купувам ново.

Първо разръчках целия първи етаж по местата, където имаше нахвърляни якета със съответните обяснения към техните собственици, че се опасявам, че може да е станала грешка и някой да е сложил моето яке при техните. Отново нищо.

Хубавото в цялата неприятна ситуация бе, че предвидливо бях преместил портфейла с документите си в джоба на панталоните, защото иначе историята щеше съвсем да се "сговни".

Продължавам да отказвам да повярвам. Тъй като е лесно подпийнал човек да помисли леко черно яке за своето, реших да се утеша с надеждата, че всеки момент някой ще се усети и ще го върне в бара, за да вземе истинското, което му принадлежи.

Поръчах си още една бира и полека лека нещо ми просветна! Момчетата до мен! Един от тях, пълен младеж, просто няма как да е чак толкова неестествено дебел в шкембето и паласките! Особено когато изпод блузата му се подава черен ръкав. Който поразително напомня на моето яке!

Подръпвам леко ръкава, за да опипам материята, а оня е толкова пиян, че дори не се усеща. Мамка му, това е моят "Ив Сен Лоран"! Повдигам блузата на момъка и якето ми се разкрива в почти цялата си прелест. Проклетият пиян идиот си го е харесал и го е скрил, връзвайки го на кръста си! Дърпам го с крясък "Ей, върни ми якето!", а той ми обяснява, че нищо няма да ми връща, защото си е неговото, и го дърпа от другата страна. Другите трима наежено питат какво става, но не скачат, защото явно си познават стоката.

Обяснявам им, че приятелят им ми е взел якето и за потвърждение им казвам, че е "Ив Сен Лоран". Един от тях го издърпва от ръцете му, поглежда етикета и ми го връща с извинения и обяснения, че той по принцип не бил такова момче, ама, като пие, не знае какво прави.

Приемам извиненията, тъй като съм изключително доволен, че всичко завършва добре и няма да има с нищо непредизвикан от мен студ по брюкселските улици по пътя обратно и напълно непредвидени в бюджета разходи на другия ден.

Отправям се към хотела в добро настроение.

 

Най-четените