Не съм перфектна майка. Само истинска. | webcafe.bg
Webcafe

Не съм перфектна майка. Само истинска.

webcafeМила Янева
31.05.2017, 09:57 (обновена 31.05.2017, 18:13)
майка, дете, бебе, количка

Снимка: © Getty Images

Всяка майка е уникална майка - на точно това дете, точно тя - такава, каквато е, истинска, себе си...

"Вземи я за малко веднага, защото не мога повече!" Изсъсквам това на майка си, докато четиридесетдневната ми дъщеря реве в ръцете ми.

Така е от осем часа. Събуди ме в полунощ, само час след като си бях легнала. Почна с онова леко бебешко заканително хлипане, набра скорост и ревна. И няма спиране!

Давам вода, мляко, подсушавам, гушкам, люлея, пея, милвам - не и не! А нищо й няма - детската лекарка дойде да я види надвечер, похвали ни за напредъка, бебето беше спокойно, здраво и с вид на херувим. Кой да предположи, че смята да се превърне в караконджул и да не мигне цяла нощ в компанията на умопомрачената си от изтощение майка...

Мигът, в който тръшнах тероризиращият вързоп в ръцете на ужасената баба, беше кулминацията на тази безкрайно дълга нощ.

Нямаше как да оставя ревящото бебе да събуди останалите в дома - бащата все пак е на работа и трябва да поспи, пък бабата е кисела, ако преди сутрешната цигара с кафе не е успяла да си вземе осемте маса здравословен сън.

Пък и детето си е мое, нали, някак по условие се подразбира, че всички останали са активни в разсмиването, гушкането, глезенето и гукането, а моментите на безмилостен бебешки рев са си изцяло мои.

Не издържах в мига, в който подпухналата ми от сладки сънища майка не излезе по халат от спалнята си и с полупрозявка не ме отстреля с: "Ама не го носи така на ръце това бебе - ще свикне и после не можеш да го оставиш!"....

Представете си сега ужасената физиономия на една баба, когато внучето й пеленаче е застрашено от изхвърляне през прозореца, при това от собствената си майка!

Е, за това става дума - широко опулени очи, отворена в горно до уста и ноздри, от които всеки миг ще започне да излиза огнен дим. Майка ми грабва бебето от ръцете ми, стисва го, извъртайки се встрани да не би някак да скокна и да забия нокти в него, и отсича: "Каква майка си ти?! Не те е срам!"

Срам ме е, разбира се.

Само на двадесет и четири години съм, уплашена съм до смърт, че трябва да отговарям лично за един новопоявил се човешки живот, стресирана съм от кърменето, ставането по никое време, ваксините, леките неразположения и безкрайните съвети, с които всички наоколо се чувстват длъжни да ме бомбардират.

В първите дни след излизането от болницата домът ни се е превърнал в кафене.

Прииждат на талази баби, лели, приятелки, роднини, които виждам за втори път в живота си. Всички са с мисията да помагат на прясната майка.

Красиво облечени, спретнати и чисти, влизат в стаята на пеленачето, цъкат и писукат, пъхат парички под дюшечето му, плюят против уроки.

После засядат в хола, където аз - леко чорлава, перманентно недоспала, все още дебела от бременността и шашната от случващото се майчинство - им сервирам кафе и им правя компания.

Получавам, разбира се, порядъчно количество съвети, датиращи отпреди поне сто години и изречени някога някъде от някоя си мъдра прабаба, известна като най-добрата майка в рода.

"Баба ти Монка казваше, че на бебето не се дава вода първите два месеца - не давай и ти!".

"Леля ти Цеце си отгледа децата на ръце, па я какви ергени станаха!".

"Не му се плаши - давай го на майка ти да го гледа, че да свиква с повече хора наоколо!".

И още: да го обличам повече и да не го обличам твърде много; да спи на отворен прозорец и никога да не отварям, докато спи; да го къпя сутрин и никога вечер и обратното; да го приспивам с песен и да не му пея преди сън; да ползвам памперс само през нощта, винаги да ползвам памперс и никога да не държа детето с нищо друго, освен с памучни пелени...

Накрая, ако трябваше да се вслушам във всички дадени от сърце и опит съвети за гледането на собственото ми дете, трябваше непрекъснато да извършвам противоречащи си действия, да го стресирам с разни стари и нови методики, да се отдам на майчинството като на студентско следване - стриктно и без особена емоция - и... просто да се загубя в него.

Така, както в онази августовска сутрин след безсънната нощ просто исках някой да вземе това нещо от ръцете ми. Не, защото не го обичах и не защото наистина щях да го хвърля през прозореца, разбира се. А защото бях много, ужасно много уморена.

Превръщах се в майка.

Разделях се с навиците на младото, безгрижно момиче и влизах в света на майчинството съвсем неподготвена. И представа си нямах какво точно ме очаква.

Преди да родя своето собствено, децата ме вълнуваха слабо - даже ми беше досадно, когато някъде наоколо се моташе прохождащ дребосък или истерично търчеше хлапе. Струваше ми се, че и тази работа с родителството е лесна и всичките разкази и случки, разказвани и слушани от майките с такава страст, са обикновени вторачвания и безсмислени капризи.

Смятах, че ще се справя лесно и с това предизвикателство - колко му е там да се нахрани, преоблече и приспи едно трикилограмово човече! Така де...

Само дето в онази августовска безсъница с първите лъчи на слънцето, което посрещнахме заедно, разриданата аз и ревящата ми дъщеря, ми стана кристално ясно, че моето майчинство не е като никое друго.

Че всяка майка е уникална майка - на точно това дете, точно тя - такава, каквато е, истинска, себе си.

Че връзката между нея и детето й не може да се завърже с нито един от добронамерените съвети, идващи отвън.

Че двамата - аз и моето дете - се учим едновременно да бъдем заедно. В това училище има много радост и вълшебни моменти. Но то често започва със сълзи - тези на детето, което все още не може да изрази себе си по никакъв друг начин, и тези на майката, за която вече всички останали начини не работят.

Мисля, че в този миг аз и моята първородна дъщеря наистина се срещнахме. Поплакахме си заедно, поскарахме се, а после всичко си дойде на мястото.

Няколко месеца по-късно, вече уверена в себе си и дъщеря си, успях да въведа някои драстични мерки около гледането на собственото ми дете.

Слагах я да спи с малък наш ритуал и не се превръщах в заложник на нейното бодърстване. Разхождах я сама или с баща й всеки ден по няколко часа.

Обличах я според личния си термометър - на мен ми е студено, значи вероятно и на нея й е и така.

Не я разнасях на ръце и не я люлеех да заспи, но стоеше при мен по цял ден в кошарата и наблюдаваше живота у дома.

Пеех и й говорех. Вслушвах се в гукането и само аз разпознавах видовете плач и смях, с които ми споделяше емоциите си.

Въдворих бабата, като й дадох възможност да контактува с бебето, без да се изживява като негова спасителка от безмозъчната му майка.

Кохортите с "помагачи" бяха деликатно изтласкани и у дома настъпи мир и спокойствие.

Дори успях да превъзмогна авторитета на детската лекарка, която идваше вкъщи да наглежда детето и да се откажа от услугите й, след като забелязах, че пристига винаги във времето му за сън, никога не го докосва за милувка и го гледа с лека погнуса, когато го преглежда.

Малкото ми момиченце продължи и физически да бъде част от мен, защото цяло лято я разнасях из града на кенгуру, в което тя спеше непробудно с часове, а когато си отваряше сънливите очички, виждаше лицето ми над нейното и се усмихваше широко с малката си, беззъба устичка.

Полека-лека двете престанахме да се страхуваме една от друга. Тя сякаш ми прощаваше малките грешки в майчинството и винаги ми даваше втора и трета възможност да се поправя.

Аз търпеливо я напътствах в порастването и инстинктивно знаех кое е добре за нея. И така двете пораснахме - тя - от неспокойно бебе в игриво детенце, а аз - от стреснато момиче в майка.

Спомняте ли си една реклама на DOVE с всякакви, истински жени? Те не бяха модели, нямаха съвършени тела, перфектни кожи и лица като от списания, а бяха толкова красиви!

Всяка уникална и неповторима, жива и реална. Тези жени са и майки. Такива майки като мен и теб - уплашени и съмняващи се, самообвиняващи се и огорчени, разревани от безсилие и умора в поредната безсънна нощ и вторачени с войнишка отговорност в задачата да отгледат един дребосък и да го направят човек.

Но това са и тези жени, чиито ръце приспиват най-добре.

Тези жени, чиито усмивки са целият свят за едни детски очи. Те са същите, които и когато плачат наравно с децата си, и когато се смеят с пълно гърло с тях, са най-важният им учител.

Защото те са тези пораснали момичета, които, докато се съмняваха дали са добри майки, станаха най-добрите на света.

Или както се казва в най-новата кампания на DOVE и тяхната серия за бебета Baby DOVE - "няма перфектни майки"!

Има само истински.

Oще: dove  dove baby  баба  бебе  грижа  дав  дете  деца  дъщеря  истинска майка  истински майки  любов  майка  майчинство  мила янева  обичам  отглеждане на дете  отглеждане на деца  перфектна майка  родители  родителство 


Още от Ad блок

Най-коментирани

Стани автор

Моливче
Изпрати текст

Изпращайте материали по темите, които ви вълнуват. Ако ни харесат, ще ги публикуваме след редакция в рубриката "Стани автор". Не публикуваме текстове, съдържащи обидни или нецензурни твърдения, квалификации, расистки определения или заплахи.