Доброжелателните | webcafe.bg
Webcafe

Доброжелателните

Ad блок 02.05.2015, 15:40 (обновена 11.06.2015, 16:50)
Доброжелателните

Снимка: © Colibri

„Пъкленият" план на автора е да ни предложи потресаващо художествено-документално изследване на колективната патология, да ни втрещи с най-неприемливото, което за него е очевидно: никога не ще липсват палачи.

На мъртвите. На тях посвещава своя монументален роман Джонатан Лител. На всички онези хора - не по-лоши от теб и от мен, които станаха (и стават) жертва на други, привидно обикновени хора. Привидно хора.

Авторът на тези мемоари, Максимилиан Ауе, прави уговорка още в началото: „Макар да се обръщам към вас, не заради вас пиша." Пише заради себе си, без да смята, че чувството на вина и угризенията го задължават да прави това. Пише заради себе си, заради неуправляемите кошмари, които го тласкат по неволя в сърцето на екарисажа.

След войната този полуразкаял се бивш офицер от SS (има ли бивши нацисти?) се спотайва във Франция, представя се за французин, а като се има предвид хаосът по онова време, това се оказва лесно. Преди началото на войната е завършил право и политическа икономия и сега, докато ни разказва мемоарите си, върти фабрика за дантели...

Колегите му го възприемат като балансиран, разумен човек и не знаят колко често през деня главата му „вие глухо, като пещ на крематориум". Спомените му са злобно черно коте с жълти очи, което нощем се свива на гърдите му и притиска съвестта му като грамада от камъни. „Дори човек, който не е воювал, на когото не му се е налагало да убива, ще изпита онова, за което говоря", смята той. Нима в мирно време не изплуват малките злини, подлости, неискрености, низости, които притежава всеки човек? Нима всичките мисли, които ви спохождат в курса на един ден, са невинни и хуманни?„Нищо чудно, че хората са измислили работата, алкохола, празното дърдорене", цинично допълва Ауе.

Войната отвежда героя на Лител в Украйна, в касапницата Бабин Яр, където нацистите извършват масово клане на евреи, съветски военнопленници, цигани и осакатени, т.е. „ненужни" германски войници, после в Сталинград, където е ранен, накрая и в Аушвиц. Измисленият оберщурмбанфюрер се запознава с реални исторически фигури като Адолф Айхман, Алберт Шпеер, Рудолф Хес, а във финалните страници и със самия Хитлер. В края на краищата Ауе персонифицира популярната идея на голямата Хана Аренд, илюстрирана от нея през личността на офицера от Гестапо Адолф Айхман - идеята за баналността на злото:

Побъркани има навсякъде, във всички времена. Но обикновените хора, от които е съставена Държавата - особено в несигурни времена - ето я истинската опасност. Истинската опасност за човека - това съм аз, това сте вие. Без стрелочниците, производителите на бетон и служителите от министерствата, Сталин или Хитлер не биха били нищо повече от един изпълнен с омраза и безплодни страхове балон.

„Пъкленият" план на автора е да ни предложи потресаващо художествено-документално изследване на колективната патология, да ни втрещи с най-неприемливото, което за него е очевидно: никога не ще липсват палачи. Един Сталин е доказателството за тази теза, той наистина успява да превърне всяко поколение палачи в жертви на следващото поколение. Въпросът е кой по собствена воля, освен лудият, би избрал убийството. И как един „обикновен" човек, с прилична професия и здрави мечти, се превръща в съзнателен убиец, в инструмент на злото. Ето го обяснението на Макс Ауе:

Всеки, или почти всеки, при съвкупност от определени обстоятелства, прави това, което му наредят; и, извинете ме, твърде малка е вероятността точно вие да сте изключението, не повече отколкото аз. Ако сте родени в страна или във време, където не само никой не идва да убие вашата жена, вашите деца, но и никой не иска от вас да убивате жените и децата на другите, то благодарете на Бога и си останете с мир. Но никога не забравяйте: може да сте имали повече късмет от мен, но не сте по-добри.

Автор на смразяващото предупреждение по-горе всъщност е Джонатан Лител, 48-годишен американски писател от еврейски произход, който живее в Барселона и пише на френски. Съпругата му е белгийка, имат две деца. През 90-те години работи за френската хуманитарна група „Акция срещу глада" в конфликтни зони на Босна, Афганистан и Чечня. Син на автора на шпионски трилъри Робърт Лител, Джонатан е първият американец, носител на най-високото френско литературно отличие „Гонкур" за романа „Доброжелателните", светкавично обявен за шедьовър. Критиката го приветства като „най-важната книга, писана през последните 50 години", а Френската академия му отрежда Голямата награда за роман.

„Ако „Доброжелателните" е гениална творба - а тя е такава, - то не се дължи на повтарящите се ужасяващи удари с чук, а на методичното изследване на обърканото и сложно потъване в лудостта на един от най-идеалистки настроените служители на Третия райх", пише Стивън Инглунд от „Форин полиси".

Въпреки сензационния международен отзвук, Лител избягва публичните изяви - донякъде от скромност, но също и поради дълбокото си убеждение, че литературата не е шоубизнес. И че „важна е книгата". Идеята за нея му хрумва през 1989 г., когато излиза документалният филм „Холокост" на Клод Ланзман. „Доброжелателните" вижда бял свят във Франция през 2006 година и предизвиква ожесточени дебати в цяла Европа. Проблемът е дали от морална гледна точка е приемливо авторът да дава глас на такъв персонаж.

В Германия отиват още по-далеч, квалифицирайки Лител като „порнограф на насилието". Но да се върнем на Макс Ауе и неговите заключения, заимствани от мъдростта на вековете.

Изводът от всичко това е, както добре бе казал Софокъл: „От всичко, най-вече трябва да предпочиташ да не си се родил." Впрочем Шопенхауер бе написал почти същото: „Най-добре би било да няма нищо. Тъй като на земята съществува повече болка, отколкото удоволствие, всяко удовлетворение е само временно, създава нови желания и нови беди, а агонията на разкъсваното животно е по-голяма от удоволствието на разкъсващия."

Живи през огън да минем и света да прегърнем днес, миналото не ще поправим, никога. Абсурдното е, че докато една част от този свят тъне „в дивата парливост на своето безсилие", невежество или безхаберие, животът на много хора и днес приключва нелепо, както вече са приключили милиони други животи. Страшното е, че и днес се раждат и умират човеци, твърдо убедени, че когато си брънка от един сатанински държавнически механизъм, си невинен. Когато убиваш „законно", си невинен. Когато губиш правото си на живот, губиш правото да не убиваш. Когато всички са виновни, не е виновен никой. Виновно е само то, нищожеството на човешката природа.

Затова не очаквайте героят на Лител да се разплаче. Ако някога все пак това се случи, сълзите му ще изпепелят вашето лице. Войната и убийството остават въпрос, въпрос без отговор, „защото когато крещиш в нощта, си сам, никой не отговаря". Дали не продължаваме да живеем в най-лошия от всички възможни светове?

Oще: джонатан лител  доброжелателните  книга  книги  колибри  литература  роман 


Още от Ad блок

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Най-коментирани

Стани автор

Моливче
Изпрати текст

Изпращайте материали по темите, които ви вълнуват. Ако ни харесат, ще ги публикуваме след редакция в рубриката "Стани автор". Не публикуваме текстове, съдържащи обидни или нецензурни твърдения, квалификации, расистки определения или заплахи.