Тесният път към забравата | webcafe.bg
Webcafe

Тесният път към забравата

Ad блок 09.03.2016, 11:36 (обновена 09.03.2016, 15:36)
Ричард Фланаган, "Тесният път към далечния север"

Снимка: © Colibri

Фланаган пресъздава участта на военнопленниците в един японски лагер през Втората световна война по начин, който кара душата да настръхва.

Aвстралийският писател Ричард Фланаган спечели едно от най-уважаваните отличия в литературния свят - "Ман Букър", в годината, когато условията за връчване на наградата "приобщиха" и англоезичните автори извън Британската общност.

С други думи, "Тесният път към далечния север" е избран при значително по-голяма конкуренция и с обезоръжаващо единодушие.

Текстът на българското издание звучи поетично и гладко не само заради музикалния език на Фланаган, но и поради факта, че преводът е дело на Владимир Молев, който през 2013-та отнесе наградата на името на Кръстан Дянков за романа "Поправките" от Джонатан Франзен.

Според журито на "Ман Букър" 2014-та Фланаган, който е много популярен в Австралия, е създал внушителна творба:

"Написан с извънредна елегантност и мощ, "Тесният път към далечния север" хвърля мост между Изтока и Запада, между минало и настояще, с една история за война, вина и героизъм".

Само седем дни след обявяването на носителя на наградата от продажби на книгата са реализирани близо 140 000 британски лири.

Историята ни повежда към Тасмания през далечната 1941 година, когато младият военен лекар Дориго Еванс преживява първата си любовна тръпка. Виновницата се казва Ейми, а бедата има две страни. Първо, Ейми е съпруга на чичо му, второ, Дориго е сгоден.

"Вселената и светът, животът и тялото му, всичко се сведе до тази точка на съприкосновение. Двамата се взираха в ръцете си. И все пак не би трябвало да означава нещо. Защото не биваше да означава нищо".

Скоро след запознанството войната го захвърля на далекоизточния фронт, а оттам и в ада на един японски трудов лагер.

Фланаган пресъздава участта на военнопленниците по начин, който кара душата да настръхва.

Малтретирани от пазачите, изнурени и болни, те се вкопчват в спомените си, за да оцелеят. Дориго се уповава на надеждата да види отново Ейми, но нейната участ се оказва не по-малко безжалостна.

"Някои неща го смайваха. Каменните къщи. Тежките прибори. Невежеството по отношение на живота на другите. Слепотата за красотата на природата. Дориго обичаше близките си. Но не се гордееше с тях. Най-голямото им постижение беше, че са оцелели. Чак в края на живота си щеше да оцени подобаващо какво постижение е това..."

Страниците гъмжат от ценни прозрения за човешката природа, за стереотипите и ирационалните страсти, които диктуват хода на историята.

Повод за създаването на романа са травматичните преживявания на бащата на Фланаган във въпросния лагер, а самото заглавие е заимствано от прочутия пътепис на японския класик Мацуо Башо.

Натуралистичните сцени, илюстриращи геноцида покрай Линията на смъртта, предизвикват потрес.

Малцина са оцелелите след това абсурдно начинание, което напомня за кошмара на концлагерите: опит да бъде построена железопътна линия между Тайланд и Бирма в непроходими условия и със символични технически средства.

Легендарна железопътна линия, породила отчаяние и фанатизъм, изградена от митове и блянове така, както тепърва трябваше да бъде изградена от дърво, желязо и труда на стотици хиляди хора, които щяха да бъдат пожертвани за строежа ѝ през следващата година.

Но кога реалността е била създавана от реалисти?

Авторът не спестява мрачни щрихи, за да изрази отношението си към издевателствата, като вади на показ и суровата японска психика.

Петдесет години по-късно, вече герой от войната на достолепна възраст, Дориго се къпе в почести, но размишлява с горчивина над безвъзвратно отлетелия живот:

"Беше в капан. Лицето му беше навсякъде, а вече не можеше да види лицата на другите. Докато политици, журналисти и водещи се надпреварваха да произнасят все по-възторжени панегирици за мъжа, когото никога не бяха разбирали, той сънуваше един-единствен ден: с Черничкия Гардинър и Джак Новобранеца, Дребосъка Мидълтън. Мик Грийн. Джаки Мирорски и Агуптина Нолан. Малкия Лени, който се връщаше у дома при мама в Мали. Как сто души му стискат ръката. И още хиляда, припомнени имена, забравени имена, море от лица. Ейми, amante, amour.

Живот подир живот, измърмори Дориго, всяка дума сега беше откровение, сякаш бяха написани заради него, едно стихотворение беше неговият живот и животът му беше стихотворение".

Справедливост ли е паметта за насилието или тъкмо тя става причина за още насилие?

Кой застрахова историята срещу безогледното й пренаписване? Защо завоевателите обикновено се наричат герои? Оправдават ли представите за чест и достойнство липсата на човешко съчувствие?

Романът на Фланаган задава купища въпроси, а отговорът в крайна сметка е един-единствен. Животът няма смисъл, но е всичко, което имаме. За съжаление "чувствата невинаги са равни на живота".

Понякога не са равни на нищо кой знае какво.

Oще: colibri  colibri заглавие  австралия  втора световна война  заглавие  издателство  издателство колибри  издателство colibri  книга  колибри  колибри заглавие  ман букър  нова книга колибри  ново заглавие  ново заглавие от колибри  нов роман колибри  ричард фланаган  роман  тасмания  тесният път към далечния север 


Още от Ad блок

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Стани автор

Моливче
Изпрати текст

Изпращайте материали по темите, които ви вълнуват. Ако ни харесат, ще ги публикуваме след редакция в рубриката "Стани автор". Не публикуваме текстове, съдържащи обидни или нецензурни твърдения, квалификации, расистки определения или заплахи.