Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

DMS Държава

Никакво количество доброволци и дарители не може да компенсира системното неспазване на закони, разпоредби, корупция и безхаберие
DMS Държава Снимка: Facebook: Народна гражданска защита
DMS Държава Снимка: Facebook: Народна гражданска защита
DMS Държава Снимка: petel.bg

Общество има, остава да си направи държава. По този начин звучи оптимистичния прочит на дните след канонадата от трагедии, която ни залива. За часове даренията по различните кампании за пострадалите от бедствията в Североизточна България наближават милион лева.

Ледените лица на непоносимо циничните вицепремиери и потресаващите политически размени на реплики и обвинения със сигурност засилват усещането за безпътица. Все повече българи започват да излизат от състоянието на самоспасяване и да съграждат наченките на реална общност. Дали поради съзряване, или още по-голям страх от пропастта под собственото ни ежедневие, не се наемам да кажа еднозначно.

Знаците за тази бавна и трудна промяна са пред очите ни от няколко години, особено силни през последната. Поне за тези, които искаха да ги видят и признаят.

Ако я погледнем отблизо, социалната верига на дарителството е много показателна. Тя е: граждани помагат на други граждани, през трети граждани и техните организации. Системата DMS е именно такъв тип механизъм, който на практика прави директен байпас на всякакви публични институции.

Опитва се да решава всякакъв тип пропуски, безобразия, луфтове, които се пръкват по целия терен на управлението и ежедневието ни. Опитва се да помогне на изхвърлените от здравната система, събира подкрепа за културни инициативи, които остават непрестанно недофинансирани, помага на домове за сираци и т.н. На фона на тежкото общо недоверие е направо феноменално, че толкова хора успяват да го преодолеят, за да протегнат ръка на различни други хора и каузи.

Сривът на институциите и отвличането на политиката от няколко дузини хора очевидно все повече карат хората да поглеждат един към друг, за да съградят поне минимална основа, върху която да стъпят в ежедневието си.

Но това не просто не е достатъчно, това не може да бъде движещата социална механика на едно общество през 21-и век в Европа. Ако например човек погледне внимателно отчета на DMS системата за изминалата година поне няколко неща ще му направят впечатление. За всичките 165 кампании са събрани 910 480 дарителски съобщения. Палитрата от каузи е огромна и варира от акции за животоспасяващи лечения до ремонти на читалища.

За 81 души са събирани средства, но за едва няколко от тях са достигнати суми, които могат да окажат реална подкрепа. Твърде често ефективното популяризиране на дадена кампания е от решаващо значение за нейния успех. Например, кампанията за решаване на проблема с бездомните кучета е събрала над 47 000 лева, а кампанията на сдружение в подкрепа на деца с увреждания едва 60 лева. Или пък кампанията в подкрепа на семейството на загиналия в Сарафово, Мустафа Кьосов, по която са събрани 17.20 стотинки.

Пълен байпас на публичните институции и държавата не може да бъде направен. Никакво количество доброволци и дарители не може да компенсира системното неспазване на закони, разпоредби, корупция и безхаберие. Несекващите кампании за една или друга кауза и човешки живот не могат да компенсират пълната абдикация от управление и отговорност.

Именно в моменти като този трябва много да внимаваме като общество да не си позволим илюзията, че едва ли не можем да си направим кампания DMS Държава и да сглобим някакъв паралелен публичен свят, в който да си решаваме проблемите. Наченките на устойчива солидарност са очаквани знаци на нашето бавно и мъчително съзряване, но не са опорите, върху които можем да си изградим успореден свят отвъд омразната ни държава, в който да търсим оцеляване и бъдеще.

Не бива да си мислим, че можем да заместим илюзията на единично/семейното оцеляване с мрежите на паралелната и неравномерна реалност на DMS солидарността.

Затова до солидарността трябва да сложим недоволството и ежедневния граждански и политически ангажимент. Но не онова чудесно описано от поколения автори мърморене, което приключва с намирането на някакъв „фиксър", който да ни реши моментните проблеми, а недоволство, което означава и неудобство от опита да променим безумията около нас. Малко по малко, ден след ден.

Тежък ангажимент, който например включва това да развалим екскурзията на детето, ако автобусът пред училище прилича на катафалка и да се скараме с директора и фирмата организатор; да си късаме нервите в общината, защото на улицата има поне 5 дървета с изсъхнали клони, които всеки момент могат да ни паднат на главите; разправии в болниците, когато ни обясняват защо нищо от това, което здравия разум подсказва не може да се случи...

Чудесната подкрепа след поредната българска катастрофа е все още несигурен аргумент срещу доскоро винаги вярната теза, че тук нормалност няма да поникне. Бавно и мъчително нашето общество извървя някакъв път и започна само да създава основание за собствения си оптимизъм.

Но сега трябва да порасне, защото времето може и да не му стигне. Трябва да направи крачката от моментната към ежедневната солидарност и недоволство, да си причини неудобството и нервите на ежедневната промяна, безумие по безумие, параграф по параграф.

Трябва да се научи да се самоорганизира по-добре, да притиска по-ефективно нелепите политици, да се ядосва по-често, дори ако реши да се ангажира със собственото си политическо представителство. Животът ни вече зависи от това. Буквално!

 

Най-четените